На 1 ноември народът ни почита паметта на онези свои предци, които със словото и делото си са били истински народни будители, съхранили духовните ценности и морал на българската нация през вековете.
Сред имената на многобройните книжовници, светци, мъченици и герои на славното ни и драматично минало, които ние днес почитаме са: Иван Рилски, Йоасаф Бдински, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Неофит Бозвели, Димитър и Константин Миладинови, Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Георги Бенковски, Добри Чинтулов, Иван Вазов, Любен Каравелов, Захари Стоянов, Ангел Кънчев… и още много радетели за българското самосъзнание.
В историята на нашия град се открояват имената на велики българи, които със завиден ентусиазъм и плам полагат основите на нашето читалище и на културно-политически живот в Горна Оряховица – Вичо Грънчаров, Радко Радославов, Сидер Грънчаров, Елена Грънчарова, Георги Измирлиев – Македончето, Иван Панов Семерджиев, Недялко Каранешев и много други.
ПОКЛОН ПРЕД ВСИЧКИ ТЯХ!!!
Съвременните будители – дейците на образованието и културата продължават мисията на своите предшественици.
Сред тях са и читалищните творци.
Уважаеми дейци на културата и просветата, уважаеми съграждани. ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!
А сега пред вас е хор „Славянско единство” с диригент маестро Донка Копринкова и акомпанятор Антон Благоев. Чуйте техния музикален поздрав.
1.1„Будители народни“ текст и музика- Добри Христов
1.2 Филип Кутев – „Прехвръкна птичка” /Иван Вълев – „Тъкала ли си, момина мале“
1.4 Димитър Вълчев – „Една българска роза“, аранжимент Антон Благоев, солист Мария Петрова
/Хор на сцена и Маестро Д. Копринкова/
Бурни аплодисменти за Хор „Славянско единство” и маестро Донка Копринкова
Каним на сцената инж. Добромир Добрев – клет на община Горна Оряховица и г-н Атанас Петров , председател на Народно Читалище „Напредък – 1869” за да ни поздравят с големия общобългарски празник – Деня на народните будители.
Нашият празничен концерт продължава с песента „Горди Българи” в изпълнение на хор „Раховец” с ръководител Йовка Петкова. С авторското си стихотворение „До кръв и след пепел” ще ни поздрави поетесата от литературен клуб „Асен Разцветников” – Галина Москова. Мъжка певческа група „Георги Измирлиев” с ръководител Аспарух Костов ще представи песента „Моя България”.
Днес на 1 ноември с удоволствие честитим рождения ден на г-н Костов и му желаем здраве, лично щастие и неспирни творчески успехи!
2. Хор „Раховец” – песен „Горди Българи”
3. Галина Москова – стихотворение „До кръв и след пепел”
4. Мъжка певческа група „Георги Измирлиев” – песен „Моя България”
Аплодисменти!
Концертът на съставите на НЧ „Напредък-1869” продължава с танците – световни шедьоври на балет „Калина” с художествен ръководител Калинка Генова.
Следват песните „Олелия” и „Щурчово хоро” на Вокален състав „Music Sounds” с художествен ръководител Стела Дойкова.
Концертът посветен на Деня на народните будителите ще продължи с изпълненията „Свобода” и „Песента на тишината” на вокална формация „Оренда” с художествен ръководител Аделина Колева.
Ще видите и откъс от пиесата „Дядо Славейкови бивалици – небивалици” по Петко Рачев Славейков и Юлия Огнянова на Младежки театър „Алтернатива” с художествен ръководител Симеон Христов. Една остра сатира писана преди години, но актуална и днес, която ще имате възможност да я гледате през ноември тук на сцената на нашето читалище.
5. танц на балет „Калина”- Унгарски танц
6. Вокален състав „Music Sounds”– песните Олелия и Щурчово хоро
7. солов танц на балет „Калина” – Рускоцигански танц -Виви
8. Вокалнаформация „Оренда” – песните „Свобода” и Песента на тишината”
9. солов танц на балет „Калина” – Испански танц – Каролина
10. откъс от пиеса – МТ „Алтернатива”
11. солов танц на балет „Калина” – Руска кукла – Даяна
Бурни аплодисменти за Балет „Калина” и нашите талантливи певци и актьори.
Продължаваме с изпълненията на децата от Детски танцов фолклорен състав „ Приключенци” с художествен ръководител Димитър Иванов;
Децата от школа по народно пеене с ръководител Вяра Денчева;
Фолклорен клуб „Балканика” с художествен ръководител Петър Петърчев и
празничната програма на Фолклорен Ансамбъл „Сидер Войвода”
с главен художествен ръководител и диригент на хора – Георги Петров, хореограф – Петър Петърчев, ръководител оркестър – Тихомир Йорданов.
12. Детски танцов фолклорен състав „ Приключенци” – 3 танца в блок
13. народно пеене – 2 песни на солови изпълнители на Вяра Денчева с оркестър
14. ФК „Балканика” – 2 хора
15. ФА„Сидер Войвода” – северняшки блок – танц
Концертът, посветен на народните будители завърши. Нека аплодираме участниците от читалищните състави:
ХОР „СЛАВЯНСКО ЕДИНСТВО”;
ВОКАЛНА ФОРМАЦИЯ „ОРЕНДА”
МЛАДЕЖКИ ТЕАТЪР ,,АЛТЕРНАТИВА”;
БАЛЕТ ,,КАЛИНА”;
ВОКАЛЕН СЪСТАВ ,,MUSIC SOUNDS”;
ФОЛКЛОРЕН АНСАМБЪЛ ,,СИДЕР ВОЙВОДА”;
ТАНЦОВ ФОЛКЛОРЕН КЛУБ ,,БАЛКАНИКА”;
ДЕТСКИ ТАНЦОВ ФОЛКЛОРЕН СЪСТАВ ,,ПРИКЛЮЧЕНЦИ”;
ШКОЛА ЗА НАРОДНО ПЕЕНЕ;
ЛИТЕРАТУРЕН КЛУБ ,,АСЕН РАЗЦВЕТНИКОВ”;
МЪЖКА ПЕВЧЕСКА ГРУПА ,,ГЕОРГИ ИЗМИРЛИЕВ”
ХОР „РАХОВЕЦ“
Благодарим Ви!Благодарим на прекрасната публика в салона на читалището.
ТРЕТО издание на Национален фестивал на аматьорските театри „ КАмъКА” Горна Оряховица
06- 09 октомври 2022
I-ва възрастова група – до 19 години
ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА за Мария Петрова за ролята Китайския император от спектакъла „Сватбата на мишока Мики” по НИКОЛАЙ ФОЛ на театрално студио” Смехурко” – Банкя
ПОДДЪРЖАЩА ЖЕНСКА РОЛЯ за София Личева за ролята „Малка принцеса” от спектакъла „ Спящата красавица“ по Шарл Перо на Детски театър „ Вълшебник“ приОсновно училище „Неофит Рилски“ – Габрово
ПОДДЪРЖАЩА МЪЖКА РОЛЯ за Денис Василев за ролята Вей-хай-вей от спектакъла с „Сватбата на мишока Мики” по НИКОЛАЙ ФОЛ на театрално студио” Смехурко” – Банкя
ПЪРВО МЯСТО за ГЛАВНА ЖЕНСКА РОЛЯ за Светлозара Дакова за ролята на Жанет от спектакъла „Училище за мъже” по Молиер на театрално студио” Смехурко” – Банкя
ВТОРО МЯСТО за ГЛАВНА ЖЕНСКА РОЛЯза Андреяна Рачева за ролята на Вещицата Гърмелка от спектакъла „ Спящата красавица“ по Шарл Перо на Детски театър „ Вълшебник“ приОсновно училище „Неофит Рилски“ – Габрово
ТРЕТО МЯСТО за ГЛАВНА ЖЕНСКА РОЛЯ заМия Костова за ролята на Лю-тю-тю от спектакъла „Сватбата на мишока Мики” по НИКОЛАЙ ФОЛ на театрално студио” Смехурко” – Банкя
ПЪРВО МЯСТО ЗА ГЛАВНА МЪЖКА РОЛЯ за Катрин Симпсън за ролята на Сганарел от спектакъла „Училище за мъже” по Молиер на театрално студио” Смехурко” – Банкя
ВТОРО МЯСТО ЗА ГЛАВНА МЪЖКА РОЛЯ заДеян Костов за ролята на Мишока Мики от спектакъла „Сватбата на мишока Мики” по НИКОЛАЙ ФОЛ на театрално студио” Смехурко” – Банкя
ТРЕТО МЯСТО ЗА ГЛАВНА МЪЖКА РОЛЯ заНикола Рушанов за ролята на Царя от спектакъла „ Спящата красавица“ по Шарл Перо на Детски театър „ Вълшебник“ приОсновно училище „Неофит Рилски“ – Габрово
ТРЕТА НАГРАДА ЗА НАЙ-ДОБРА ТЕАТРАЛНА ТРУПА за Детски театър „ Вълшебник“ приОсновно училище „Неофит Рилски“ – Габрово с ръководител Виктория Петрова
ВТОРА НАГРАДА ЗА НАЙ-ДОБРА ТЕАТРАЛНА ТРУПА за театрално студио” Смехурко – деца ” – Банкя с ръководител Цвете Лазарова, играещи в спектакъла „Сватбата на мишока Мики”.
ПЪРВА НАГРАДА ЗА НАЙ-ДОБРА ТЕАТРАЛНА ТРУПА
за театрално студио” Смехурко ” – Банкя с ръководител Цвете Лазарова, играещи в спектакъла „Училище за мъже”.
II-ра възрастова група – над 20 години
СПЕЦИАЛНА НАГРАДА за Славчо Пенев за ролята „Пери” от спектакъла ,,СУПЕР СЕКС ТАБЛЕТКА” от Габор Гьоргей на Драматичен театър при НЧ „Съединение-1888” – с. Драганово
СПЕЦИАЛНА НАГРАДА за Милко Маринов за ролята „Гери” от спектакъла ,,СУПЕР СЕКС ТАБЛЕТКА” от Габор Гьоргей на Драматичен театър при НЧ „Съединение-1888” – с. Драганово
ПОДДЪРЖАЩА ЖЕНСКА РОЛЯ за Пенка Кабакчиева в ролята на медицинската сестра от спектакъла ,,СУПЕР СЕКС ТАБЛЕТКА” от Габор Гьоргей на Драматичен театър при НЧ „Съединение-1888” – с. Драганово
ПОДДЪРЖАЩА МЪЖКА РОЛЯ за Борислав Дончев в ролята на Петю от спектакъла „UNDERGROUND” от Христо Бойчев на Театрална трупа ,,Парашкев Парашкевов” при НЧ ,,Земеделец – 1899” – с. Козаревец
ПЪРВО МЯСТО за ГЛАВНА ЖЕНСКА РОЛЯ за Ани Велчева за ролята Ангела от спектакъла ,,СУПЕР СЕКС ТАБЛЕТКА” от Габор Гьоргей на Драматичен театър при НЧ „Съединение-1888” – с. Драганово
ВТОРО МЯСТО за ГЛАВНА ЖЕНСКА РОЛЯ за Дарина Димитрова за ролята „Клеопатра” от спектакъла „UNDERGROUND” от Христо Бойчев на Театрална трупа ,,Парашкев Парашкевов” при НЧ ,,Земеделец – 1899” – с. Козаревец
ТРЕТО МЯСТО за ГЛАВНА ЖЕНСКА РОЛЯ за Пенка Станчева за ролята „ Малама” от спектакъла „ВАМПИР” от Антон Страшимиров на Театрален колектив при НЧ „Иван Вазов -1893” – с.Първомайци
ПЪРВО МЯСТО за ГЛАВНА МЪЖКА РОЛЯ за Галин Жеков за ролята „Васко” от спектакъла „UNDERGROUND” от Христо Бойчев на Театрална трупа ,,Парашкев Парашкевов” при НЧ ,,Земеделец – 1899” – с. Козаревец
ВТОРО МЯСТО за ГЛАВНА МЪЖКА РОЛЯ за Евгени Бочков за ролята на „Доктора” от от спектакъла ,,СУПЕР СЕКС ТАБЛЕТКА” от Габор Гьоргей на Драматичен театър при НЧ „Съединение-1888” – с. Драганово
ТРЕТО МЯСТО за ГЛАВНА МЪЖКА РОЛЯ за Златемир Миланов в ролаятана „Кристиян” от спектакъла „ОСКАР” от Клод Мание на Театрална трупа „Жар” при НЧ „Пламък – 2016” – гр. Велико Търново
ТРЕТА НАГРАДА ЗА НАЙ-ДОБРА ТЕАТРАЛНА ТРУПА за Театрална трупа „Жар” при НЧ „Пламък – 2016” – гр. Велико Търново с ръководител Пенко Пенков
ВТОРА НАГРАДА ЗА НАЙ-ДОБРА ТЕАТРАЛНА ТРУПА за Театрален колектив при НЧ „Иван Вазов -1893” – с.Първомайци с ръководител и режисьор Милен Димитров
ПЪРВА НАГРАДА ЗА НАЙ-ДОБРА ТЕАТРАЛНА ТРУПА за Драматичен театър при НЧ „Съединение – 1888” – Драганово
СПЕЦИАЛНА НАГРАДА НА МТ”АЛТЕРНАТИВА за спектакъла ,,ЗАСТРЕЛЯЙ ИДИОТИТЕ” от Емил Йотовски на Младежко театрално студио „Талантино” при Младежки дом – гр. Килифарево към Младежки дом Велико Търново
ГРАН ПРИ НА ФЕСТИВАЛА ЗА НАЙ-ДОБЪР СПЕКТАКЪЛ за „UNDERGROUND” от Христо Бойчев на Театрална трупа ,,Парашкев Парашкевов” при НЧ ,,Земеделец – 1899” – с. Козаревец с ръководител, режисьор и сценограф Йордан Сираков
11 постановки са включени в програмата на НАЦИОНАЛЕН ФЕСТИВАЛ НА АМАТЬОРСКИ ТЕАТРИ „КАМЪКА”, който ще се проведе от 6 до 9 октомври 2022 г. в Народно читалище „Напредък-1869”Горна Оряховица. Фестивалът се организира от читалището със съдействието на Община Горна Оряховица и Младежки театър „Алтернатива. Фестивалът се провежда за трета година и е разделен на две възрастови групи
I възрастова група – до 19 години.;
II възрастова група – над 20 години.
Пет спектакъла се състезават в Първа възрастова група и шест спектакъла ще мерят сили във втора възрастова група. В конкурсната програма са включени спектакли на театрални състави от четири области – София, Габрово, Велико Търново и Сливен. Изпълненията на театралите ще бъдат оценявани от тричленно жури, в състав: председател – Иван Митев- актьор от ДМТ „К. Кисимов” и членове: Мария Банкова – актьор, бакалавър по Актьорско майсторство за драматичен театър в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ и Иван Великов – дългогодишен актьор в Младежки театър –Горна Оряховица. Гост в четиридневния дневния театрален маратон е танцовия спектакъл „Дивите лебеди” по Х.К. Андерсен на Детска балетна школа „Класика” при НЧ „Надежда -1869” Велико Търново с художествен ръководител Марин Удварев. Талантливите балеринки от Велико Търново ще видим в събота – 8 октомври от 11.00 часа в салона на НЧ „Напредък-1869” Горна Оряховица. Официалното откриване на театралния преглед е насрочено за 19.00 ч. на 6 октомври(четвъртък) с постановката „Супер секс таблетка“ по Габор Гьоргей в изпълнение на артистите от Драматичен театър при читалището домакин, с режисьор Кирил Ангелов. Преди това конкурсният ден стартира със спектакъла „Застреляй идиотите”от Емил Йотовски на Младежко театрално студио „Талантино”при Младежки дом В. Търново и Младежки дом Килифарево. Богат награден фонд,включващ статуетки, дипломи и парични награди :ГРАН ПРИ „Камъка”, специалната награда на Младежки театър „Алтернатива”,осигурен от фирма „БОБИ” –Горна Оряховица както и много други награди за спектакъл, главна женска и главна мъжка роля, поддържаща женска и поддържаща мъжка роля. Каним всички почитатели на музата на театъра Мелпомена по време НАЦИОНАЛНИЯ ФЕСТИВАЛ НА АМАТЬОРСКИ ТЕАТРИ „КАМЪКА” от 16.00 ч. до 20.30 ч. в салона на читалище „Напредък-1869”. ВХОД СВОБОДЕН!!! Вижте програмата на фестивала! Изберете си спектакъл/и!ЕЛАТЕ!
НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „НАПРЕДЪК – 1869” ГОРНА ОРЯХОВИЦА
Литературен клуб „Асен Разцветников” при НЧ”Напредък – 1869”
ПРОТОКОЛ
ТРЕТИ НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС
„АСЕН РАЗЦВЕТНИКОВ”
за поезия и проза
Тема на конкурса:
„С пламъка на родолюбието”
ВЪЗРАСТОВИ ГРУПИ:
Първа възрастова група – от 11 до 14 години /5-8 клас/
Втора възрастова група – от 15 до 19 години /9-12 клас/
Трета възрастова група – над 19 години
Жури в състав:
1. Станка Бонева
2. Ели Видева
3. Миролюб Влахов
4. Цвета Нинкова
5. Светлана Гъркова
6. Атанас Петров
ПОЕЗИЯ
I-ва възрастова група
Първо място
Стихотворение „РОДИНО МОЯ”
Обичам твоя аромат на рози,
поляните със приказни цветя,
лозите с натежало грозде
и нивите със златните жита.
Обичам синевата на небето
над планините с чудни езера
и гордост преизпълва ми сърцето,
когато те погледна от върха.
Обичам бреговете на морето
със златни плажове, опънали снага,
и слънцето изгряло на небето,
прохладата на морската вода.
Обичам аз историите стари
за твоите прославени царе,
славяни и прабългарите сляли
в един юмрук във битките кален.
Обичам с цвете във ръката
да помълча на Шипка и Батак
пред всички паднали за свободата
със твоя петвековен враг.
И всичко българско живее в мене!
Обичам те, Българийо, Родино моя!
Аз ще те нося вечно във сърцето,
достойна дъщеря ще бъда твоя!
Сузана Филипова, 12г.
ОУ „Стефан Караджа“ – гр. Варна
Второ място
Стихотворение „БЪЛГАРИЯ”
Тринайсет века, о, Родино свята,
ти пишеш на историята редовете –
как тръпнела на Цариград стената
и на колене били враговете!
Как на Балканите била си господар,
опряла гръб на три морета.
Византия как пращала ти дар
след битките по родните полета.
Пред гранитните отломки древни
днес свеждаме кротко глави,
че сме горди и верни потомци
ний на смели и славни деди.
И закърмени с българска вяра,
с несломимия български дух,
ний обичаме наш`та България
и живее в нас хан Аспарух!
Филип Филипов, 12г.
ОУ „Стефан Караджа“ – гр. Варна
Трето място
Стихотворение „ БЪЛГАРИЙО”
Българийо-родино моя
Българийо-мой роден дом
С високи планини и тучни ниви
Земя на българския род
Тук слънцето изгрява най-красиво
И гордо Дунав позлатява
Гората тук е смели войни крила
А песните се носят из простора
И Стара планина-земя на битки
Все тъй величествена като огън
В сърцето ми завинаги остава
Тук аз мога спокойно да заспивам
Биркан Турхан Бейзат,
14 г. гр. Силистра
II-ра възрастова група:
Първо място
Стихотворение „НЕДОПИСАНО СТИХОТВОРЕНИЕ”
„Не оставяй да истине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!…”
Тревата крехка под нозете ви
е кърваво-червена.
Вечна.
Гърмят в гърдите ни
сърцата ви и от момчета
ставаме човеци.
Без дъх останали, ще можем ли
безумния ви порив да
догоним?
Пробудили в душите си тревожност,
успяваме ли да
растем достойни?
По вашите следи и с ваште думи,
с гърди горещо и безумно смели
готови ли сме дъжд куршумен
за майчица България
да спрем?
Недонаписано стихотворение
е свободата, за която тревата крехка
под краката ни е вечно огнена от
кръв на българи, пролята!
Радко Василев Василев,XI клас
СУ ”Св.Св. Кирил и Методий”
гр. Карнобат
Второ място
Стихотворение „НЕ ТРЪГВАЙ,ОСТАНИ”
Тук родих се, тук израснах,
глътка въздух вдишах тук,
в нашата земя прекрасна
аз на тоз свят се явих.
Зная, огъня не гасне,
там където е горял,
пепел може пак да пламне,
щом жарава има там.
Мила ми е таз родина,
как да тръгна, мога ли?
Мащеха ми е Чужбина,
в мен България тупти.
Тук кръвта ми е червена,
в мойте вени знам живей,
тук, където съм родена,
дето виното се лей.
Тук животът не е лесен,
всеки ден е битка знам,
като тъжна, стара песен,
като стар, забравен храм.
Чувам днес душата моя
ме зове и казва ми:
„Да градиш съдбата своя
можеш там където си.
Там където е домът ти-
там животът си гради,
за да бъдеш у дома си,
ти не тръгвай, остани.”
Виктория Пламенова Недялкова, 16 г.
Клуб „Книголюбие“ при НЧ „Дряновска пробуда – 2008“ гр. Дряново
Ръководител: Виржиния Дачева
Трето място
Стихотворение „С ПЛАМЪКА НА РОДОЛЮБИЕТО”
Във зимна нощ, настръхнала от ледени снежинки,
родих се под коптора схлупен и смълчан.
В очите ми като в стъкло се отразиха бащини усмивки;
по кожата ми пареха следи от майчината длан.
Аз малък бях за пламъка на родолюбието зноен
и чужди мене бяха неговите истини вековни,
но не след дълго аз белязан бях със знака огнен,
заричащ ме да следвам улички на пътищата родни.
Години се изнизаха – като от броеница кехлибарени зърна –
и сипеха се като златен дъжд във моите катранени коси,
а там, из буйните и непокорни къдри, шепа семена
покълнаха, засилвайки до болка обичта към свидните земи.
Във лятна утрин, сгряна от на слънцето искрящите лъчи,
аз раждам се под безграничното и шепнещо небе.
В очите ми като опал се отразяват исполински смърчови гори;
из жилите родолюбива и пре горда кръв тече.
Изминах доста път и често се препъвах или падах –
изгубих част от себе си по стръмни хълмове и канари.
Но пламъкът заветен ревностно във себе си скътавах,
а с него – спомена за някогашните ми славни прадеди.
Анджелина Ивайлова Иванова, 18 г. гр. Русе
Поощрителна награда
Стихотворение „РОДИНА”
Красива България, родна страна,
тук лесно се сбъдва всяка мечта!
Природа прекрасна, небето – безкрайно,
тук всичко е свидно, мило и омайно!
Имаме велики, тайнствени места.
Историята пълна е с болка и тъга.
Битки много, български герои славни
паднали са жертви за свободата жадни.
Сега спомени има от различни епохи.
Паметници велики, от събития святи!
Прекланяме се пред тез съдби човешки,
когато не е имало място за никакви грешки!
А днес слънцето силно грее земята,
по която свободни тичат децата!
Вълните се плискат, птиците пеят.
И всички наоколо в приятелство живеят!
Ани Венелинова Георгиева, 16 г.;
гр. Плевен
Декласирани творби:
Творби, надвишаващи 28 стиха :
Стихотворение. „С пламъка на родолюбието“ от Джемиле Медар,15 г.,с. Юруково;
Стихотворение „Мила моя родино” от Касандра Пламенова Недялкова,16 г., гр. Дряново
Стихотворение „С пламъка на родолюбието” от Анелия Герганова Георгиева,17 г., гр.Пазарджик
III- та възрастова група
Първо място
Стихотворение „ БЪЛГАРСКА КРЪВ“
Навярно съм и смешен, и наивен,
но аз ще вярвам до последен дъх,
че все така войводата от Сливен
лежи на оня легендарен връх.
И го изгаря раната дълбока,
а сабята строшена и до днес
на две разсича нашите посоки –
кураж и страх, безчестие и чест.
Над него жарък свод се е надвесил.
Но той ни казва в трудния ни час –
най-страшно е да слушаш робска песен,
когато тя се пее с весел глас.
А докато издига ръст Балканът,
позорно е да бъдеш роб и скот.
Дори и сам, пак трябва да останеш
до своя честен, поруган народ.
И въпреки че няма вълча диря
и самодивска бисерна вода,
пак жив е той, защото не умира
тоз, който падне в бой за свобода.
И там, във свойта вечност баладична,
ще си остане винаги такъв.
И пак тече кръвта и не изтича.
И все е жива българската кръв.
Ангел Димитров Дюлгеров
гр. Перник
Второ място
Стихотворение „МОСТОВЕ”
В окото на стария кладенец,
самин обитател е времето,
рисуващо с капки по страници
оръфани – бели и черни.
Уютно от живите ракли
проглеждат разсънени графики,
върху им – за миг неизплакали –
пролазват невидими багри.
И питат ме чергите, пафтите,
сукманите, сърпът, чардакът
и още – пищовите хладни,
поени с хайдушкото мляко,
и пита ме нямата черква
с основи от кости невръстни,
земята ме пита, заченала
по пътя си български, кръстен,
небето ме пита, затворено
за болки в молитвени дарове,
и още – хорото нагоре
към хълм, нестинарски обжарен…
И питат дали ще дочува
кръвта ми вселенското време,
ще спре ли мигът развълнуван
по мостове-памет през мене…
Смехът ми звъни, неограбен,
и песен подхвърлям – за котва –
до ситните плитки на баба –
тревата, накичила покрива.
Татяна Савова Йотова
гр. Айтос
Трето място
Стихотворение „РОДИНАТА ”
Съизмерима с въглена в сърцето,
привикнала на всеки удар лют,
намерила парче тъга, с което
жита ще се люлеят в топла гръд –
родината… Съзвездие от обич,
от тайни, приковани в тъмна пръст.
Едничка, неначената молитва,
разпъвана на чужд и роден кръст.
Букетче люляк, затъкмено в пазва,
в която майка рожби приласкава,
отрекла себе си, напук на разум,
накъсала душата си корава
и дала хляб на клетви и завети,
пришила на ръкава си сълза,
която в робска нощ издайно свети
и къса всяка чужда тъмнина…
Родината… Завет, шевица пъстра,
тракийска песен, грейнала в нощта.
Безумен труд, израснал до изкуство,
паница медна, танц върху жарта.
Родината… Приела свое име,
написала го с кръв и топлина…
Родопска избуяла детелина,
пенлива тежка песен на река,
заседнала на гърлото погача,
преглътната от вяра и от глад,
в която не можах да я изплача…
Да я забравя – също не можах…
Петрана Николаева Петрова
гр. Враца
Поощрителна награда
Стихотворение „ВЕЛИКДЕНЧЕ”
“Седнала в градина
под дърво Калина…
Седнала, запяла,
люлка залщляла…”
Асен Разцветников
Седнали ми под дърво на сянка
две сестрици – Дара и Герганка.
Песен пеят, братчето си будят:
“Ставай, братко, свят да видиш чуден!”
Лястовици пак ни долетяха –
старата си стряха те познаха.
Стегнаха си старите гнезденца,
пак ще писнат жълтите гърленца
и от кулата си – суха круша –
гледат как Великден кротко слуша
препирни на славей с кукувица…
Агнетата рипат по тревица;
перуника бял рефрен подхване.
Люлякът люлей лилаво знаме,
а над поизсъхнали лалета
от глухарче пух пилей ветреца.
Лудна пак игликата засмяна,
няма още от божура “рана”.
Баби козунак, яйца понесли.
Край икони – слънчевите песни.
Радост иде, болката изтиква,
щом в сърце великденче пониква!
Веска Александрова Манафова
с. Полски Сеновец, общ. Полски Тръмбеш
Поощрителна награда
Стихотворение „ ЕСЕННИ ЗАЛЕЗИ”
Рони септември,
с пръсти зелени –
първите златни листа.
Вятърът гони
дни уморени –
с дъх на узрели жита.
Нейде в полето –
пее авлига!
Сипе се есенен дъжд…
Бели кенари
облаци вдигат –
над изкласилата ръж.
Стари чинари
в спомени славят –
рожби на горда земя!
Залез клеймото
кърваво слага.
Есен бунтовна изгря!
Маргарита Петкова Петрова
гр. Видин
ПРОЗА
I-вавъзрастова група
Първо място
Есе „ПЛАМЪКЪТ НА РОДОЛЮБИЕТО В МЕН ГОРИ”
Някога замисляли ли сме се как бихме живели, ако все още се намирахме в онези трудни и мрачни за българите времена? Как щяхме да се чувстваме, ако по цял ден гледахме роднините и близките ни да се молят, прикриват, плачат с дни, да работят без отдих от сутрин до вечер само и само за да оживеят? Ужасно звучи, нали? Е, за голяма част от съвременното общество подобни теми на размисъл може би не представляват интерес, тъй като свободата днес е даденост – тя не е изстрадана, изплакана, бленувана, извоювана и очаквана. Ние сме родени в едно демократично време, когато всеки има право на глас, независимо дали този глас хули, ранява, петни и плюе по всички родно. Говоря за точно това родно, за което прадедите ни са лели кръв и сълзи под робския бич на насилниците. Това е татковината, която е била всичко за онзи, някогашния български народ, от който днешното поколение може би не е запазило нищо.
Нека върнем малко лентата назад и помислим как ли са се чувствали предците ни – изморени, плачещи, гладни, жадни, ядосани и в същото време благодарни на дори малкото, което имат, неизгубили надежда за различен живот, за мир и спокойствие, желаещи да видят всеки българин свободен и с усмивка на лицето си. Оттогава всичко е толкова различно, но пазим ли поне малко от онзи възрожденски дух, който е изпълвал с надежда и сили нашите предци? Отговорът е лесен и няма да изненада никого – не, няма и помен от пламенната любов към българското, която е изгаряла сърцата и умовете на дедите ни. Тя е останала в миналото – с тях, заровена под купчините ежедневна жлъч, която струи от съвременния „патриот“ – горд от себе си, че е поел към терминал 1 и се е измъкнал от българската „тиня“. Това е същият „родолюбец“, чийто прадядо е подпомагал тайно революционерите с риск за живота си и е милеел да подсигури бъдеще за децата си в една свободна България – мястото, от което сега наследниците му бягат.
Ние не сме родени в това време, но предполагам, че на никого не би му било трудно да предположи колко ужасно е да нямаш никакви права и непрекъснато да се съобразяваш с чужда воля, на която да се покоряваш сляпо и безропотно. Затова ме боли да гледам сега как всеки ден се поругава държавата и се отправят подигравки към делата на предците ни, без които може би днес нямаше да я има нашата родина. За какво са се борили тези велики хора – за да нямаме уважение към делата им ли, или, ако бяха днес тук сред нас, да се гордеят с това, което са оставили след себе си .
Всички трябва да сме горди, че сме българи, че живеем в тази уникална държава, пълна с куп вълшебни местенца, скрити във вековните гори, необятните планини, дълбоките пещери, тучните поля и китните долини. Заради тях завинаги трябва да съхраним в съзнанието си спомена за това кои сме, чие наследство носим и защо е нужно да продължим да се чувстваме силни синове на могъща земя.
Родината ни е най-прекрасният дом, който един човек може да има. Тя винаги ще милее за чедата си, няма да помни хулите, няма да съхранява болката, а като една нежна и гальовна закрилница ще приема блудните си синове, търсещи изгубения път към дома.
Това трябва да направим всички ние – да се опомним и да осъзнаем какво богатство имаме, да го пазим и почитаме, защото това се иска от наследниците на един славен народ – да пазят почит към миналото и да гледат със смелост и ясни цели към бъдещето. Надявам се народът ни да пребъде, родината ни да укрепне и да оправдаем очакванията на прадедите си, да осмислим делото им и да покажем, че не е било напразно и всяка жертва в името на България си е заслужавала, защото винаги ще се раждат българи, които да напомнят със словото или делата си: „Ще обичам аз от сърце таз земя и тоз народ – завинаги“.
Доколко обаче ние, младите се замисляме върху всичко това. Трябва ли да бъде обявен някой патриотичен литературен конкурс, за да се сетим да избършем дебелия слой прах от родолюбието си, да го поизтупаме, да го лъснем и да го облещим на страниците на писанията си? Само тогава ли сме склонни да се сетим за въздигане на забравените идеали? За да се харесаме на някого ли трябва да леем слова за родината? Едва ли – би се усетило, че е насила. А за да обичаш земята и народа си, трябва да ти идва отвътре, да си закърмен с почит към корените и произхода си, да си спомняш за героите си не само по случай честванията на годишнините от смъртта им. С две думи – трябва да си българин всеки ден, ама такъв, че дори хората, които не те познават, да си кажат – заради такива като него ще я има България. Така че смятам да се ориентирам не към светло бъдеще отвъд българските граници, а към перспектива тук – да си напомням ежедневно за какво се е борил народът ми, къде щяхме да сме, ако не бяха те – хората, които са искали да има къде да живея и да се развивам, да остана тук и да се боря сега, да работя и да просперирам в и за България, наистина да покажа, че обичам от сърце народа и земята си, че не изричам само празни думи, за да разчувствам някого или да се направя на голям българин. Защото да се наречеш така, не може да ти бъде даденост, трябва да го заслужиш, да си достоен да се назовеш и оприличиш с онези – големите българи, благодарение на които родината ти съществува. Затова без капка колебание и с чисто съзнание ще попитам много директно: Какви ли щяхме да бъдем, ако не бяха ТЕ? Този въпрос няма нужда от разяснение, достатъчно красноречив е. И отговорът му е дълбоко обвързан с обичта ми към земята, пропита с кръвта им. Благодарение на това, че ТЕ са част от този народ, аз го обичам, защото обичам тях – онези истинските, исполините на родното, на които искам да приличам, да следвам примера им и да се опитам да предам тази обич към България на хора, които са готови да я приемат, съхранят, развият и предадат, за да може да имаме всички какво да обичаме и за какво да се борим, да станем безброй тези, които без колебание ще изразяваме обичта и предаността си към българската земя и народ.
Валери Ивайлов Васев, 14 г.
гр. Кюстендил
Второ място
Есе „С ПЛАМЪКА НА РОДОЛЮБИЕТО”
България е моята родина. Тук аз раста, уча, живея, мечтая за бъдещето, правя планове и си поставям цели. Тук, в това прелестно райско кътче аз изпитвам гордост, благоговея, прекланям се, почитам всичко българско и потръпвам при мисълта за някогашното величие на майка България и сегашното безрадостно настояще, в което всеки българин би се разгневил повече, ако му вземат паркомястото отколкото народността. Изпитвам тъга при мисълта за славните саможертви в името на отечеството. Та затова ли дадоха живота си Левски, Ботев, Каравелов, Раковски и всички други знайни и незнайни смели български мъже? Затова ли паднаха безчет невинни глави, дръзнали да застанат гордо и победоносно пред насилниците? Това ли защитаваха окаяните и изстрадали селяци, гаснещи под непосилното бреме на робския труд? Така ли трябва да отдаваме почит днес на делото им, да плюем, да петним, да пренебрегваме и да скверним паметта им? Не съм аз човека, който да каже това. Аз съм просто една млада българска девойка, изпитваща противоречиви чувства, разкъсвана между модерното безразличие към българското и изконното преклонение пред родното.
Вървя по улиците с гордо вдигната глава и с осанката на Райна Княгиня, развяваща панагюрското знаме, но се сблъсквам със сивата действителност. Хора – затворени в лоното на житейските си нерадости, оплакващи се и плюещи този или онзи управник, една или друга институция, забравили минало, история, подвизи, треперещи над стотинката и вглъбени в недостатъците на сънародниците си. В този момент си задавам въпроса: Това ли заслужава моята родина? Та тя е държава с несравнимо красива природа, пред която всеки чужденец, докоснал се до хладните горски усои, отпил от ледените бистри потоци, усетил под стъпалата си златните пясъци на черноморските плажове, е безсилен. Само ние ли не оценяваме подобаващо земята си, народа си? Само ние ли не виждаме прелестите на това парче от рая, върху което живеем. До каква степен сме заслепени, та не застанем и не изкрещим с цялата мощ на гласа си: Обичам таз земя и тоз народ! Обичам ги, да, без капка колебание и съмнение – обичам я тази България – тази прелестна изстрадала мъченица, робиня, слугиня, храненица, подритвана и обиждана от своите. Обичам езика си, обичам миналото си, уча се от него и се гордея с постигнатото от народа си, но от онзи народ, който е на изчезване, от който са останали шепа носители на патриотичния дух, пламтящ в сърцата им, пазители на българската история, която желаят да предадат на младите поколения самозабравили се чуждопоклонничета.
Това, което ме натъжава най-много, е, че голяма част от хората напускат родината с цел по-богат и охолен живот, забравят за нея и често не се връщат никога повече. Отричат се от рода и националността си, умело се прикриват зад перфектно овладян английски, немски, френски, всякакъв, но не и български. Усъвършенстват акцента, сменят произношението на името и се гордеят, че са изтрили всичко, което може да ги свърже по някакъв начин с родното. А тя – бедната българска земя – ги чака, бленува за тропота на детски крачета, за ново поколение, готово да я пази и да се бори за нея.
Срамувам се от тези българи. Аз не съм от тях, няма да си тръгна, няма да забравя, няма да се отрека от славното минало, мелодичния език, красивата природа и великите български герои. В България все още живеят граждани, гордеещи се с родината си и нейните безброй достойнства. Патриотичният дух продължава да пламти в сърцата им и с любов предават българската история на по-младите поколения. По прозорците и терасите на къщите им се веят българските знамена, а стените са украсени с картини, изобразяващи славни битки и смели революционери. Докато тези хора все още ги има, България никога няма да бъде забравена.
За такива като тях и като мен винаги ще се намират поводи за гордост от всичко българско – от неповторимите красоти и природни богатства на отечеството, през високите планини и прозрачни ледникови езера, до плодородните долини и красивите плажни ивици. Старинните градове, съхраняващи духа на миналото, също са наше богатство. Малките, пустеещи сега села пазят спомена за отминалите времена на песни и хора, седенки и раздумки, ароматите на прясно изпечени погачи и звънците на многобройните стада, подкарани вечер от весели пастири.
България е нашата родина и ние трябва да се гордеем, че сме българи. Да, тя е малка, но за мен е все още необятна, неоткрита. Страната ни е това, което правим за нея, а начинът, по който тя изглежда, ни представя пред света. Растейки, ние ще се научим да се грижим за нея, защото ние сме бъдещето на изстрадалата наша майчица България!
Елиза Светлинова Ангелова, 14 г.
гр. Кюстендил
Трето място
Есе „ИСТОРИЯ ИЛИ РЕАЛНОСТ С ПЛАМЪКА НА РОДОЛЮБИЕТО”
/ размисли на новото поколение/
История и реалност. Минало, настояще и бъдеще. Мрак и светлина. Робство и свобода. Въстания и победи. Нищета и богатство. Богатство със знанията, мъдростта и словото на поети, писатели борци за справедливост. Очевидци на времето, в което са живяли възрожденци и бунтовници- Георги Сава Раковски , Георги Бенковски , Райна Княгиня, Панайот Волов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Иван Вазов, Захари Стоянов, Васил Левски, Христо Ботев и още много знайни и незнайни ….
Христо Ботев, моят любим поет, ревoлюционер и възрожденец, съратник на Васил Левски. Възпял с поезията си времето, в което е живял и оставил заветните думи написани с писеца на живота:“ Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!“ Думи оставили следа в паметта ми и следа в паметта за индните поколения.
Защо Ботев е моят любим поет?
Той е част от нашето минало, от нашата история. Роден в мрачните години на Възраждането ( на 06.01.1848 г. в Калофер). Неговото семейство е огнището, от което е разпалена искрата на знанието и пламъка на родолюбието. Баща му Ботьо Петков е учител, книжовник и общественик, който учи в Одеса, съставя и превежда учебници, а майка му е от скромно, калоферско семейство. Христо Ботев има още осем братя и сестри.
Още от 1857 година Ботьо Петков се опитва да изпрати сина си да учи в Русия, но това се осъществява едва през есента на 1863 година, когато Христо Ботев получава стипендия и заминава през Пловдив и Цариград за Одеса. Той прекарва дълго време в различни библиотеки. Чете главно руски автори. Впечатлен е от творчеството на Николай Чернишевски и Иван Тургенев.
Това е периода , в който младият поет започва да пише стихове, едно от които е стихотворението:“ Майце си“. Това свое стихотворение изпраща дори на Петко Славейков в Цариград. По- късно Славейков го публикува.
Христо Ботев продължава да поддържа контакти с някои революционни дейци, като Стефан Стамболов и Стоян Заимов. Известно време живее в Румъния. Заедно с четата си преминава Дунава с кораба „ Радецки“ и слиза на Козлодуйския бряг. Вечерта на 20 май (1 юни , по стар стил) след като сражението е затихнало, куршум пронизва Ботев и той умира на място. Точното място и причините за смъртта са въпрос на проучвания от старана на историците и вещите лица.
Паметта е жива и след неговата героична смърт. Трагичната му съдба слага край на живота на един българин, революционер и неповторим поет, възпял обичта към майката, Родината и либето. За един кратък период Ботев излива в стиховете си безгранична любов към тях. Трите най- любими стихотворения на поета за мен са :“ Майце си“, „ – 1867г., На прощаване“ 1868г., и „ До моето първо либе“ – 1871 г.
„ Майце си“ ми харесва, токлова много, защото в него са споделени тъжните чувства и раздялата с майката. Образът на майката поражда топли чувства за сигурност,, зашото точно майката е най- святото на света. Тя винаги ще му подава ръка и ще го спасява от опасността. Лирическият герой търси утеха в майка си. Той не се страхува от смъртта. За него смъртта е единсвеното избавление. Единственото, което е останало на героя освен смъртта е неговото завръщане. То е последното и единствено спасение за лирическия герой. С това показва , че е готов на всичко само и само да се докосне до майчината любов и чак тогава да посреще края си. В стихотворението:“ На прощаване“ основната линия се преплита с мотивите в стихотворението:“ Майце си“ едни от основните мотиви са раздялата и сбогуването, но също така се подразбира и искането на прошка. Той е избрал своя път да се бори за съдбата на Отечеството и търси прошка и духовна подкрепа от своята майка. Той казва , че е направил своя избор , но също така мисли за победа над врага. Тук разбирам, че е останала малко надежда , че може да се върне.
„ До моето първо либе“ е стихотворение, което ми харесва и докосва, защото има много любов, чувства и тъга, защото се прощава с любимата си. Той вече е поел към пътя за свобода и иска от нея да го подкрепи. Тя трябва да превъзмогне чувствата си , да го разбере. В противен случай любимата няма как да продължи да бъде част от неговия живот.
За мен като един млад човек, поезията на Христо Ботев е от голямо значение, защото е едно наследство с голяма художествена стойност. Тя е дълбока следа, написана с любов, носталгия и молитва към живота.
Дълъг е пътят към свободата, но героите запалили пламъка на родолюбието светят на небосклона на звездната необятност от минало, настояще и бъдеще на знание, просвета и традиции, запазили българската ни история и култура.
Йоана Петрова Йорданова, 14 г.
гр. Горна Оряховица
II-ра възрастова група:
Първо място
Есе „С ПЛАМЪКА НА РОДОЛЮБИЕТО”
Родината е част от идентичността на личността. При запознанство едно от първите неща, които искаме да знаем за човека е неговият произход. Често пъти заради стереотипи или лично мнение определяме характера на човек в зависимост от неговата родина. В наши дни индивидите могат да променят много неща – местоживеенето си, името си, работата си, хобитата си и дори външния си вид чрез пластични операции, гримове, боя за коса, татуировки. Но това, което не можем да променим никога, са възрастта, родителите ни и родината. Ние не ги избираме, но ги приемаме и те стават част от нашия живот. Но какво всъщност е родолюбието? Как то ни дава сили?
С пламъка на родолюбието личностите се чувстват цели. Родината дава сигурност, закрила и щастие. Тя е средство за гордост, но и цел, заради която бихме се жертвали. Когато почувстваме родината като част от себе си и своята същност, предизвикваме бури от чувства, въодушевление. Родната страна не е просто граница, тя е съвкупност от природа, история и народ. Родът, от своя страна, е белег за същността на човек. Родолюбието във всичките му форми създава единство и хармония.
Животът на човек е съпроводен от върхове и спадове. Цял живот се труди, постига успехи, печели награди. Близките му се гордеят с него. Не всеки обаче прави неща, с които се гордее, и затова по-често трябва да си спомня откъде е тръгнал. Гордостта идва с положените усилия и тогава се чувстваме достойни. Повод за гордост е и родината ни. Не е нужно да сме правили нещо за нея, не е нужно да сме прекарали целия си живот в нея, не са нужни никакви усилия, за да се почувстваме горди – само трябва да си припомним историята и да разберем колко важна е родната ни страна за нас.
Пламъкът на родолюбието най-вече се свърза с Възраждането, с този огън, който се е запалил в душата на българите и е довел до Освобождението. „История славянобългарска“ поставя началото на Възраждането, защото събира цялата българска история, обръща се директно към народа и се очаква той да направи избор – да защитава родината и родния си език или да приеме гръцкото влияние. В миналото си българският народ е водил много битки, побеждавал е, но силата му е идвала от сплотеността на народа, който е имал себепознание. Висшата ценност като свободата зависи от отечеството – ако индивидът се примири, ще продължи живота си, но по „скотски начин“, ако обаче се чувства потиснат, той ще се бори, но тази борба от битка за лично щастие ще прерасне в борба за свободата на цял един народ и ще ескалира в сражение за родината-майка. Този преход се приема за пробуждането на нацията. То е проследено не само в историята, но и в литературата. В романи като „Под игото“ на Иван Вазов и „Железният светилник“ на Димитър Талев централно място заемат борбата и пробуждането. В заглавието на втория символно се съдържа пламъкът, тъй като желязото е символ на устойчивост, както патриархалните ценности и духа на българина, запазил езика и традициите си цели 500 години, а светлината – на ново начало, просветление и пробуждане. Изграденият колективен образ на българите, представя силната им същност, изпълнена с любов към родината и един неугасващ пламък, който топли сърцата и им дава надежда за по-добро бъдеще. В поезията на Ботев свободата е представена като висша ценност, а самият лирически говорител се отказва от личната радост и от любимия човек в името на родината, защото осъзнава, че пълно щастие не може да съществува на чужда земя или в поробено отечество. Предлогът „с“ пред “пламъка на родолюбието” създава усещането за принадлежност, защото пламъкът е с нас, вътре във всеки един от нас.
Думата „родолюбие“ е съставена от „род“ и „любя“. Самият пламък е силна любов, поражда чувства. Родът определя ценностите, той е основа на всичко. Всеки има дълг към рода си – трябва да го пази и уважава. Родът е връзката на човек с родината, със земята, с народа. Той пази езика и стойностните неща, предава историята на младото поколение. В „Железният светилник“ обаче се показва и конфликтът между рода и народа, но „човек не трябва и не може да живее само за себе си“. Така романът ни представя израстването на човека, който открива пред себе си нови хоризонти. От древни времена родът е център, по-възрастните са определяли живота на по-младите и са били уважавани. Той е носител на нравствени ценности, както например снопът пръчки на Кубрат символизира сплотеността. Родът ни дава облик пред света. До ден днешен фамилията на някого може да му отвори много врати. Любовта е връзка не само между живи същества. Тя е на всякакво ниво. Обичта свързва всичко в едно единно цяло, което е хармонично. В личностите гори пламък, наситен с обич. Така родът и любовта създават единство, с което човек продължава напред.
От друга страна, по света съществуват и сираци. В някои случаи те са осиновени и семейството, в което попаднат, става техен род. Но не всеки път е така и тогава на човек му се налага сам да напише своя история. Пламъкът в него не угасва, а напротив става по-силен, защото всяко преминато изпитание става част от идентичността на личността. Един ден и те ще имат шанс да създадат семейство и ще се превърнат в корените на един нов род.
Друг е случаят и с децата, чиито родители са от различни раси. Те сами трябва да почувстват като какви се определят. Оттук идва и понятието „гражданин на света“. Тези хора също имат идентичност, защото се чувстват като част от човешкия род. Те се уповават на равенството между хората и чувстват всеки за свой близък. В това се крие и посланието от думите на Джет Ли: „Вярвам, че светът е едно голямо семейство и трябва да си помагаме взаимно“.
Родолюбието на човек не се крие само в любовта към славната история или народа, а и в отношението към природата. В литературата сме срещали примери, представящи връзката на човека с природата като едно цяло, но друг път се представя конфликтът между тях и се разкрива, че индивидът е безсилен срещу природата. Само в българския език думата природа се тълкува и като „при рода“, т.е. при своя род. Рейчъл Карсън казва: „Тези, които съзерцават красотата на земята, намират запаси от сила, които ще издържат, докато трае животът. Има нещо безкрайно изцерително в повтарящите се рефрени на природата – увереността, че зората идва след нощта, а пролетта след зимата“. В нейните думи откриваме силата на природата, която е като пламък, вдъхващ ново начало. С тази любов ще живеем цял живот, тя лекува всички неволи и дава надежда.
В днешно време изглежда сякаш патриотизмът е на заден план, често семейства напускат родината, за да си търсят работа. Където и да се намира човек, той не трябва да забравя откъде е тръгнал. Виждали сме как в различни държави българи се събират и заедно играят хора. Ако човек пази езика, вярата и историята си, родината ще е в сърцето му и ще го съпътства, където и да отиде. Все повече виждаме и как хората се връщат в родните места, решени да променят статуквото. Принадлежността на човек му дава сигурност. Историята ни помага да се върнем хиляди години назад и да разберем за битките, през които са минали предците ни. Преди години историята се е предавала от уста на уста. В създадените килийни училища децата са се учили на най-важните умения. Когато сме били под робство, много исторически извори са били унищожени. Затова е било трудно да се съхрани историята. Днес обаче цялата информация е възродена и е на един клик разстояние. Затова трябва да си даваме сметка какво богатство притежаваме и да достигнем до него, защото познавайки миналото си, ние ще продължим към бъдещето.
Родното може да се разглежда и по-глобално. Планетата земя е родина на човешкия род. Тя обединява всички нации по света. Заедно проучваме Космоса, грижим се за флората и фауната, искаме да я предпазим от глобалното затопляне, парниковия ефект… Както народът има своя история, така и човечеството и земята имат общо минало. Еволюцията е оформила различни нации, но всички си оставаме хора. Връзката не е само между човека и отечеството, а и между човека и света. Планетата има ядро, а всеки индивид има сърце, които символизират пламъка, с който намираме връзка един с друг.
Гордостта от миналото ни вдъхновява да продължим бъдещето по начин, който е достоен. Когато се отдалечим от родината, е по-добре да си дадем сметка, че тя винаги ще ни очаква с отворени обятия. Не с всеки човек бихме могли да се разберем и не бихме могли да сме част от всяка група, но отечеството винаги би ни избрало и би желало да сме част от него. Така то става опора и дава сили на човек. Когато участва в международни конкурси, личността няма търпение да развее своето знаме, чувства гордостта, че до името си може да чуе това на родината. Най-голяма подкрепа човек получава от близките си, от рода си, в тях открива смисъл и знае, че за тях нищо не е напразно.
Още с раждането си човек става част от една общност, от един род. Отечеството е постоянна ценност, към която имаме дълг да го пазим. Където обичаме и се чувстваме обичани, ние наричаме родно. Независимо дали приема дадена държава или целия свят за свой дом, личността се зарежда с пламъка на родолюбието.
Божидара Цветанова Димитрова, 18 г.
гр. Враца
Второ място
Есе „С ПЛАМЪКА НА РОДОЛЮБИЕТО”
България. Родината , в която сме се родили и за пръв път сме се сблъскали със семейния уют, обичта, тъгата, щастието и куп други душевно, разтърсващи чувства. Мястото на което сме опознали себе си и света около нас, там където сме се изградили като личности и сме създали представа за това, какви искаме да бъдем. Домът, на малки и големи, който дава на всеки човек вяра и внушава сила чрез историята си.
За всички общности по целия обширен свят, родина е най- святото нещо , защото тя е мястото, в което всяка индивидуална личност строи живота си, точно такъв, какъвто иска да бъде, заобиколен от любимите си хора. Тя е сила и величие, което прави хиляди индивиди един сплотен народ. Тя, Страната създава пламъка на родолюбието в обществото и е неговата най- голяма му сила.
Страната ни е мястото, в което ние изживяваме на пълни обороти живота си, в този така забързан свят обаче, сякаш дори на моменти забравяме от какво голямо значение е тя, сякаш забравяме по какви велики земи вървим и благодарение на какви знатни личности, бродим свободно, без да робуваме на чужда власт и с умение да пишем , четем и да се радваме на живота. Това разбира се е една огромна човешка грешка, която се отразява в личностно отношение и прави изключително неприятно впечатление, защото има хора, които смятат себе си за родолюбци, но оценяват страната си само на националния й празник, хора, които си позволяват всеки ден да я замърсяват, но в същото време споделят възхвалени и патриотични статии в социалните мрежи. Разбира се, че във всяка страна е различно, но в нашата хората трябва да се научат на едно много простичко мислене и то представя именно идеята, че истински българин и родолюбец те прави това, че се интересуваш от околната среда и се стараеш да я предпазиш от замърсяване и недоброжелатели , че изхвърляш отпадъците си на обособените за тях места, грижата за природата и обогатяването й при възможност, силната обич и възхвала на историята на дома ни и продължаването на творческото дело на великолепните писатели и творци, които са създали изключителната българска литература и изкуство. Защото така, благодарение на пламъка на родолюбието ,както родината е сила за нас, така и ние трябва да сме сила за нея, трябва да я славим, да подпомагаме нейното най- добро развитие с всички усилия и да не позволяваме да петнят името и миналото й.
Погледната от друга страна,трябва да знаем, че ние сме нашата родина и разбира се така както познаваме щастието, доста пъти сме се сблъсквали и с горчилката на живота, било то в личен или обществен план, но най- ценното нещо, което трябва да се стремим да бъдем е това да сме човеци с главно “ч” във всяко едно отношение. Хиляди пъти сме се срещали отблизо с безчестието, алчността , хорската злоба и сме опознавали болката доста добре, били сме тъжни, губещи и сякаш изгубили своята вяра, сме забравили, че в живота, най – важно за един човек е да има хора около себе си, които го обичат, семейство, което да топли душата му и да осветлява пътя му, всеки път когато изгуби своя блясък, семейство , което за него да е силата, която родината е за цял един народ.
Но правилно ли е в собствената си мъка, да нараняваме други човешки същества? Всеки сам води своята битка и воюва за нещата, които иска, следователно, когато обществото се научи, че споделянето, разбирателството и справедливостта са пътя към един по-успешен живот, то тогава без значение дали си беден или богат, млад или възрастен ще откриеш и усетиш спокойствието, което родината и сънародниците ти са склонни да ти отдадат и светът наистина ще стане едно по – добро и красиво място.
Нашата държава, домът , която ни прави това , което сме, погледнато под всякакви различни аспекти, се крепи върху нас, народа , и за това трябва да се научим, че наистина, когато отдаваш нещо добро, то получаващ същото в замяна и съвместно да съумеем да предвижваме родината си към все по- големи върхове и да се стремим да бъде споменавана само с добро име и красиви думи, описващи щастието на гражданите дори в най- малките й селца. Звучи, като трудна задача, но веднъж хората открият ли колко добродетели носи това да погледнеш на света и заобикалящите те с едни по- ведри и разбиращи очи, то прогресът , ще бъде очевиден за всички. Дори в литературата, чрез послания, въздействия и поучителни случки се набляга върху това, че доброто привлича добро, и когато един човек следи своите ценности и се старае да бъде най-добрата версия на себе си, то това се оказва, най-големия добродетел на взаимоотношенията и средата, в която живее. Следователно обогатявайки себе си, извисявайки личността си като светлина измежду мъглата, то ние обогатяваме и подпомагаме нашата родина да цъфти и да има вид на страна , която обогатява хората и ги кара да се чувстват вълшебно, като едно обединено и подкрепящо се общество.
Какво би била родината ни без нас, или какво бихме били ние, без родината си? Това са два взаимно обвързани въпроса, свързани с толкова тънка,но значима нишка, нишка , която запалва любовта към родолюбието и я оставя да гори в човешкото сърце, завинаги. Всяка една индивидуална личност, трябва да знае своите духовни ценности и приоритети, никога да не забравя, че не е просто една безгласна буква в азбуката и да полага, понякога дори невъзможни усилия, да бъде,прави и разпространява позитиви, защото, ако всеки един от нас се научи да прави това нещо, то тогава страната ни наистина ще разцъфне, хората ще се усмихнат и с лъчезарни изражения , ще започнат да се радват максимално на живота, а ние самите ще се почувстваме горди със себе си, защото сме повели сънародниците си и домът ни към едно по- знатно място. Всичко е в нашите ръце, страната ни, както и бъдещето и именно за това трябва да бъдем отговорни българи, готови да жертват всичко за семейството и родината и най- вече да я оценяват в цялото й величие, преминало през толкова много безизходни ситуации, владичества, зависимости и прочее, защото именно благодарение на силата, която България има и винаги е имала, сме успели да съхраним българското през всички исторически моменти и 500 години робство. А, в случай като този, думите остават излишни, защото никога няма да бъдат достатъчно правилни и достойни, за да бъде описана родната ни страна, нашата крепост, нашата сила, правеща ни по-добри и отговорни хора, които знаят, как да отдадат уважение и да прославят дома си. Именно и за това, хората трябва да бъдем милостиви и съпричастни винаги, да горим за своята родина, да поддържаме този пламък на родолюбието винаги в сърцата си и да творим и подобряваме света около нас, за да може всеки път с гордост да се наричаме българи!
Йоана Пламенова Пиронкова, 17 г.
гр. Враца
Трето място
Есе„С ПЛАМЪКА НА РОДОЛЮБИЕТО”
Кой човек не обича родината си? Кой българин не обича България? Обичам я и се гордея с нея, защото тя тече във вените ми, пълни сърцето ми, дава ми корени, при които винаги да се завръщам. Толкова много българи, напуснали родината по различни причини, са направили една „малка България“ навсякъде по света. А българските общности в Украйна, Русия, Македония, Сърбия, Молдова и др. рецитират стиховете на Ботев, изпълнени с чувство на гордост. Животът може да бъде много изобретателен, когато пише човешката съдба, и никой не знае на къде ще се залюлее люлката му, но знам, че където и да ме отведе пътят ми, искам да се върна в земята на Ботев, защото няма по-красива и свидна земя за мен.
Един поет сравнява България с „една човешка длан“. Предлагам Ви една виртуална разходка: да започнем с изгрева на дунавския бряг, да послушаме писъка на чайките и да се потопим в синята безбрежност на Черно море, да усетим прохладата и красотата на Родопа планина и Чудните мостове, да се огледаме в бистрите води на Седемте рилски езера, да погледнем през “очите на бога” в пещерата „Проходна“, да се преклоним пред величието на Пирин планина и руйното мелнишко вино, да погледнем света от Белоградчишките скали или от крепостта Баба Вида, да се преклоним пред историята в Карлово, Калофер, Копривщица, Сопот, старопрестолния Търновград и всички онези малки градчета и селца, скътали спомен за предците ни! Селца като моето родно и кътно селце Кормянско.
Когато бях малък се питах защо българите напускат родината си. За съжаление сега виждам и осъзнавам причините, които са толкова явни. Така е, проблемите на държавата ни се виждат дори от децата. Единственото, което можем да направим, е да не се примиряваме с тях. Какво ли не са преживели нашите предци, колко войни, робство, пролята кръв. Въпреки това не са се пречупили, благодарение на смели българи като Христо Ботев, Васил Левски, Любен Каравелов, Хаджи Димитър, Стефан Караджа и много други, които имат надеждата и не се страхуват за живота си и този на семействата си, защото ги води една цел и това е мечтата за свободата, за по-добър живот на поколенията след тях. Поколенията, към които принадлежим и ние. Не мога да си представя болката и героизма, които са изпитвали опълченците ни, хвърляйки труповете на своите събратя, за да опазят Шипка! Пример за патриотизъм и безумна смелост пред лицето на смъртта виждаме там, на славния връх, който доказва на света, че свободата не ни е подарена. Подобни примери от българската история ни изпълват с гордост!
Нека се замислим кои са днешните герои, които живеят в земята на Ботев? Лекарите, полицаите, пожарникарите, учителите, хората на изкуството, онези, които са на първата линия в битката с коварния враг със звучното име Ковид-19? Всички те, и още много други от тихия фронт, благодарение на които получаваме надежда в тези трудни за всички времена. Прекланям се пред нашите родители, на които не им е никак лесно да запазят нормалността в своя дом, да дадат на нас, децата си, образование, надежда и смисъл. Не преживяваме онзи славен героизъм на бойното поле, където защитаваш чест, род, народ, родина, но битката не е лека и жертвите не са малко. Не знам точно как, но в моята глава всички тези герои днес са като Ботево продължение от вчера.
Защо се възхищавам на Христо Ботев и защо трябва да го почитаме като един от най-великите българин – поет, публицист и революционер? Възхищавам се на това, че в най-трудните си моменти той никога не се отказва да говори истината, да следва пътя на борбата, пренебрегва себе си и близките си в името на една висша цел и идеал – свободата на България. Двадесет стихотворения написва Ботев, но в тях има толкова много истина: „Тежко, брате, се живее/ между глупци неразбрани?“, “Свестните у нас считат за луди.”, „Мълчи народа“, „чакаме и ний ред за свобода“ и много други. За мен България е замята на Ботев, защото всичко, написано от него, е доказано с дело, със саможертва, това не са само думи, а истина, която идва от смелото сърце на този калоферец, който търси правдата и се бори за равенството между хората. Всеки народ има нужда от примери, от един легендарен образ, който да следва, с когото да се съизмерва. На 20 май или по нов стил 1 юни той бива убит, умира, за да се роди в сърцата на хилядите българи и да свети вечно като икона.
Някак логично хората се обединяват в моменти на изпитания, за да оцелеят, както по време на османското владичество, когато пътеводната звезда е била свободата. Смятам, че повечето мислещи хора осъзнават, че общата чел не може да бъде постигната без общи усилия. Днес, в тези трудни времена за човечество, ми се иска да бъдем по-обединени, по-смирени, по-разумни и по-благодарни за малките неща. Знам, че една голяма цел не може да бъде постигната без сътрудничество, съвместни усилия, търпение, толерантност и изслушване. За съжаление, днес хората са агресивни, самонадеяни, самовглъбени и самодостатъчни.
А е толкова простичко, да се поучим от историята, да си спомним, че сме малка, но велика държава, чиито деца, пръснати по света, могат да бъдат с живота си днес пример и гордост утре! Живеем в земята на Ботев, а сме слепи и глухи за шепота на пръстта, напоена с кръвта на предците ни. Може би е време да се попитаме мъдрите стари хора и да научим от тях, че не трябва да свеждаме глава пред несправедливостите, да търсим и да ценим хората, които ни обичат и ни подкрепят, да имаме търпение за успеха и да не се отказваме по пътя си към него, да уважаваме родителите и учителите си, да приемаме различните и да не се страхуваме да бъдем различни, да носим родината в сърцето… Днес ми се иска да кажа, че до края на дните си ще остана и ще служа на Отечеството си като Ботев, но аз съм само на 15 години и, слава Богу, не знам какво ми готви съдбата. Знам, “камъкът си тежи на мястото”, но написаното на камъка остава за поколенията, и камък до камък правят зид, който се превръща в дом.
Земята на Ботев винаги ще бъде моят дом, за който винаги ще съм готов на всичко, защото както Ботев казва: „Отечество мило любя/ неговият завет пазя“. Чувство, което се възпитава.
Росен Христов Христов,15 г.
с.Кормянско
III-та възрастова група
Първо място
Разказ „ЕДИН БЪЛГАРИН В АМЕРИКА“
Някъде в Хартфорд,щата Кънектикът, живее и работи един голям българин. Казва се Мехмед Али. Според едни той притежава свой ресторант за българска кухня, според други има цял хотелски комплекс, а злите езици твърдят, че той е просто готвач в кухнята на някакъв грък. но всички с които говорих за него бяха единодушни в едно- той обича, обожава безгранично България.
А ето и как се запознах с историята на живота му. Това лято със сестра ми бяхме тръгнали с колата из Северна България. Посетихме легендарната гробница на Демир Баба Теке в Свещари, а после безцелно продължихме по третокласните пътища. По пътя между две села спряхме да починем под сянката на един орех. Установихме, че водата ни е свършила. По пътя се зададе възрастна жена с избеляла забрадка, която носеше няколко празни шишета от минерална вода. Попитахме я от къде можем да си купим вода.
– Нема що да се арчите! Ей там – и тя посочи напред – зад завоя има изворче. На там съм тръгнала. Вода му се говори, че е лековита. Кой от каквото е болен оздравява.
Тръгнахме с жената и след по малко от 100 метра се озовахме пред каменна чешма, до която две други бабички чакаха своя ред да си напълнят тубите и шишетата. Чешмата беше красива. Личеше, че е изградена скоро. В горният и ляв ъгъл в цимента беше издълбано „ 21.05.2004 г.” а под него „Дар от Мехмед Али”. Отстрани до чешмата имаше две дървени пейки и маса между тях.
– Добър ден! – поздравихме бабичките.
Те ни огледаха замислено и леко ни кимнаха.
– Водата студена ли е ?
– Студена е, синко, студена е! – ни отвърна тази, която ни доведе до тук.
– Много красива чешма! Този Мехмед Али – и посочих надписа горе – той нейния майстор ли е?
Една от стариците се усмихна някак замечтано. Носеше потури на цветчета, а над тях престилка, която някога е била розова.
– Мехмед прати парите, за да я направим. – обясни ни тя. – Преди тук имаше изворче. Водата се стичаше от скалата.
– Той живее в Америка. – додаде другата.
– Добър чиляк е нашия Мехмед. И за джамията прати пари за ремонт, а тази година ще прати да оправим купола на църквата.
– Три километра нагоре е нашето село. Елате да го разгледате! – предложи тази с потурите. – Мехмед дари родната си къща за битов музей. Там има разни интересни неща, които Вие, градските деца няма къде другаде да видите.
– Ами, да го видим! – ентусиазира се сестра ми.
Водата беше наистина студена и много вкусна. Изчакахме стариците да си напълнят вода, натоварихме тубите им в багажника на колата, а трите баби се сместиха на задната седалка и потеглихме по пътя. Отсечката от чешмата до тяхната махала беше наскоро асфалтирана. Сестра ми похвали кмета на селото им.
– А-а, пътя не го направи кметицата. Мехмед прати пари. Кметството все нямат пари за нищо. Накрая Мехмед прати долари.
– Е, и хората от селото помагаха. – поясни беззъбата, която до сега си беше мълчала. – Даже и аз помагах. – Бях опекла един чуден тутманик с седем яйца, а да се подкрепят докато работят.
Любопитството ми към благодетеля на селото растеше с всяка изминала минута.
– Има ли живи роднини Мехмед тука? – попитах.
– Не! Те всички си заминаха.
– Починали са значи. – уточни сестра ми.
– Не. Цялото му семейство си замина за Турция. Това беше по време на Голямата екскурзия през1985-та. И мъжът ми тогава искаше да отидем, ама аз се тръшнах и казах „Не”. – обедняваше бабата с потурите. Вече се бях досетила, че е българомохамеданка.
– Мехмед беше на 10-11 години. А той после от там е заминал в Америката.
– А защо тогава праща пари за селото? – не се стърпях да попитам.
– Как защо?! Защото това е родното му село, защото тук е Родината му. Ето, там спете пред тази къща. – и ми посочиха малка кирпичена къща. – Това е нашият музей.
Къщата-музей имаше всичко на всичко две стаи. Експозицията се състоеше от обичайните предмети от бита на българина от края на деветнайсети век и началото на двайсти: грънци, менци, хурки, паламарки, монети, рало, сърпове, ръчен стан, дървена люлка и прочее. Необикновеното в него не беше колекцията му, а това че ключа за него знаеха всички хора от селото, затъкнат под една саксия. И въпреки, че в селото лъхаше на бедност, никой не беше откраднал предмет от музея, за да го продаде или да го предаде за цветни метали.
Показаха ми няколко снимки на Мехмед. На първите , черно-бели, той беше още хлапак. Те бяха общи от разни селски събори. последната беше цветна. От нея мъж на около четиридесет и пет години в бяла униформа на готвач се усмихваше сред тенджери и тави с вкусотии.
На излизане от къщата към нас се приближи жена на средна възраст. Представиха ни я като кметицата. Бабите си тръгнаха помъкнали пластмасовите туби с вода, а ние останахме да поговорим с госпожа Байрактар.
– Много сме впечатлени от щедростта на този човек Мехмед Али.
– Най-впечатлителното е, че неговото родолюбие е заразно. Той не изпраща много пари и за това се налага и хората да се включат със собствен труд. Те с радост го правят.
– Значи той не е богат? – попитах.
– Не мисля. – усмихна се кметицата – Когато трябваше да се направи скъпа операция за едно дете от селото той дари двайсет хиляди долара. Допускам, че той нарочно праща по-малко пари от нужната ни сума, за да накара хората и те да се включат. Защото човек цени повече нещата, за които е положил усилия и е вложил емоция в тях.
– А има ли си семейство в Америка?
– Да има си. Преди година доведе двете си деца. на десет и девет годинки. И представете си – те говореха чист български език!
След като си тръгнахме от селото дълго мълчахме със сестра ми. Думите са излишни, когато става дума за човек с такова голямо сърце…
Магда Любомирова Борисова
гр. Елена
Второ място
Разказ „ГНЕЗДОТО“
Найден се взря в урвата. По нея като скакалци лазеха червените фесове. Десетки, стотици войници, сините им мундири бяха покрити целите с прах и с още нещо, по-тъмно. „Кръв!“ – досети се той, но не се изплаши. Беше привикнал със смъртта, вече я възприемаше като своя родна сестра. Чу как Върбан се закашля в окопа по-надолу. Лицето му беше бледо, измъчено – побелелите му пръсти, стискаха здраво пушката.
– Брате, накваси си малко гърлото!…
Найден му подаде манерката с водата; още няколко глътки блудкава, топла течност и жаждата щеше да изстиска и последната им силица.
Раненият бавно отпи от водата, облиза напуканите си устни, загледа се със сините си очи в него.
– Ще се мре, Найдене… Свободата!… Само на крачка е от нас!.. А ние!…
И тогава, през революционния април, беше близо до тях. Или така поне им се струваше… Бяха опиянени от щастието и вярата си в Освобождението: гайди, гъдулки, кавали, извити хора… Момичетата закичваха с китките си младежите! Дори старците играеха кръшни ръченици. И онзи зеленият, хайдушки байрак, с извезаните фаталистични слова на него – „Свобода или Смърт“… Мегданът, пълен с празнуващ народ. Пушките гърмяха, а кръвта на заптието от конака, засъхваше в прахоляка. Боже, на колко кървища се нагледа после!… Реки.
– Няма страшно, Върбане! Враговете са много, ама и ние с тебе не сме новобранци! Няма да им се дадем така лесно! Генералът ще дойде скоро!… На бял кон – с достолепни брада и мустаци!… Тия като го видят, ще хукнат да бягат като подплашени пилци! Така ще стане, Върбане! Сам ще го видиш!
Куршумите зафучаха отново; някъде от по-равното ревна гръмогласно оръдие, но снарядът му се взриви далече от тях…
„Дали не са научили за гнездото?“ – разтревожи се Найден. Може би за това се целеха встрани от позицията им; искаха да ги обезкуражат и объркат.
Опълченецът, освирепял от жажда за бой; мръсен, с разчорлени потни коси, пропълзя до билото на траншеята. Прицели се старателно и един от аскерите, се катурна мъртъв, с пронизана гръд, между нажежените от жегата камъни.
Турците отвърнаха на огъня му с оглушителен обстрел. Оловото засвистя застрашително покрай ушите му. Чу силен стон и стреснато се огледа. В първия момент не го видя, но след това проследи как тялото му се свлича надолу, към спечената земя на окопа.
Върбан! Найден се претърколи, хвана го през раменете, малко преди приятелят му да удари лицето си в твърдата почва. Отчаяно притисна главата му към гърдите си.
Буйният ореол от русите му коси; ярко сините му очи, които сега гледаха безжизнено. Куршумът беше пробил черепа му. Боже, приличаше на дякона Левски! Същият страдалчески образ! Същата свята смърт! Горкият му другар…
Младият опълченец си спомни за Кера, сестрата на Върбан Велинов. Когато башибозукът нахлу в Перущица и писъците на беззащитните жители, разцепиха въздуха. Атмосферата стана наситена с насилие и с миризмата на кръв. Той беше напуснал позицията си на бърдото. Повечето защитници на селището бяха загинали; други като него бяха тръгнали да спасяват близките си от жестокото клане.
Стигна до къщата на чорбаджи Велин, бащата на Върбан и Кера. Първо съзря нея. Същите златни коси и очи-незабравки като на брат й; лежеше като заспала насред двора. Само тънка струйка кръв, се спускаше от устата й по брадичката й. Беше се самоубила. Смъртта пред безчестието! Той я сграбчи в обятията си като побъркан. Искаше му се да умре, там заедно с нея. Обичаше я, а дори не беше успял да признае любовта си пред красивото момиче! Върбан излезе от горящата къща. С блеснали от сълзи очи. Отведе го насила със себе си.
– Мъртви са!… Всичките са убити!… Да вървим, брате, чака ни мъст и борба за освобождението на народа ни…
Стигнаха до Русия, целунаха знамето в Самара и се заклеха да загинат, ако потрябва за свободата на България. И ето, че русокосият му приятел Върбан, го беше изпреварил в дадената клетва.
Найден дори не погледна през траншеята; знаеше каква угнетяваща гледка щеше да види. Враговете бяха достигнали почти до височината, на крачка от победата си. Бранителите бяха мъртви, ако не броеше себе си самия.
Опълченецът затвори очите на побратимия си, после влезе в гнездото. Последният рубеж, последната битка за малкото им укрепление. Всъщност мястото беше склад, набързо пригоден за военен погреб, пълен догоре с боеприпаси. Имаше голямо количество барут – една искра само, и…
Подпря се на един сандък. Беше представителен мъж. Учител в училището в Перущица. Даскал Найден Пелов. Облечен в спретнатия си костюм, с модна френска вратовръзка. С буйните си, вчесани назад гарваново-черни коси и с пламтящия си поглед. С мъжествените черти на лицето си и с напетата си фигура, той грабваше вниманието на учениците си и те го слушаха като омагьосани… Само едно му убягваше на даскала, погледът на Кера, когато се хванеха заедно на хорото. С каква обич в очите, го гледаше тя.
Сега беше потен, покрит с прах. Отслабнал от преживените несгоди; обезсилен от непрекъснатите атаки на врага, но нямаше да се предаде никога на турците. Първите удари по вратата я разтърсиха из основите й. Неразбираем брътвеж на турски – канонадата с прикладите стана оглушителна. Дъските се разцепиха от силния натиск. Озверяло лице, надникна през разбития процеп. Найден го застреля с револвера си между очите му. Уби още неколцина, но останалите напираха да влязат, зажаднели за кръвта му.
Помисли си, че днес е подходящ ден за умиране. Да жертваш живота си за родината си, като хилядите опълченци, загинали досега за нея, това беше много висока чест! Войниците се втурнаха с победоносни викове в гнездото, насочили щиковете на пушките си към гърдите му. Усмихнат Найден Пелов си спомни за красивата Кера и този спомен стопли сърцето му. „Идвам, миличката ми! Идвам!“ – прошепна той преди да изстреля последния патрон в денковете с барута…
… Взривът беше гръмовен и точно толкова унищожителен. Огън, дим, камъни, примесени с човешки останки и стотици отломки от укреплението. Оцелелите врагове бягаха ужасени надолу по урвата. Без пушки, без фесове – с разкъсани униформи.
Но Найден не се интересуваше от този хаос. Душата му се беше освободила от оковите на плътта и летеше над страшното разрушение. Там горе, го очакваха най-близките му хора. Толкова починали роднини и приятели имаше там… И в тоя миг я видя. Кера! Същата красавица, с небесносините очи, с двете руси плитки. Усмихната, с кръшна снага и с дреха, в шарени шевици. Найден полетя към нея с протегнати напред ръце. „Няма да мога! – помисли си отчаяно той. – Няма как да стане!“ Но можа. Прегърна я. Притисна я здраво в мъжката си прегръдка, изпълнен с лудешко желание по нея. Всичко усети: и тялото й, и дъхът й; и докосването на косите й по бузите му и допира на сочните й устни! И след това: най-обичливата и безкрайно дълга целувка! Чу шепота й в ухото си: „Обичам те, скъпи! Цялата вселена е пред нас, мили мой!“… И нищо друго нямаше значение за тях двамата в този свещен миг – само това.
Йордан Матеев Йорданов
гр. Варна
Трето място
Разказ „ДОМ”
„От полска борика аз никога диреци не бих дялал,
както и от морски камъни не бих калдъръм редил.”
Емил Пашов
Ухае на ранна пролет. Ведро утро носи на талази свеж планински дъх, а слънцето плахо наднича зад малките, стелещи се облачета и гали събуждащия се за нов ден град.
Емил върви надолу по останалия тук-там калдъръм на отъпканата пътека, водеща към реката и главната улица на Райково[1]. Поглежда в далечината отпред – снегът там вече се е стопил, а горе около него все още е бяло. Стига до моста, оглежда се, както прави всеки път щом мине оттук и пред очите му се ширват три картини. Познати и все пак различни всеки ден. Редуват се не само сезоните и цветовете. Времето неумолимо тече като реката в краката му и променя облика на всичко. Побеляват косите и брадата му, но усета за дом никога не ще напусне сърцето му.
Първата картина винаги му носи наслада. Като да прегърнеш нещо свое. Мирисът на утрото, ромонът на реката и звуците на събуждащия се град до болка познати напоследък пълнят със сълзи очите му. Премигва бавно, позабърсва с трепереща длан набразденото си от дълбоки бръчки и следи от изживените години лице и току се загледа в църквата. Пред нея – ограденото място на изворната вода, а над нея – първото училище в Райково, сега читалище. В ляво се издигат величествено няколко смърча, а зад тях се кипри новопостроена къща. Красива е и въпреки новия си стил, тя се е вписала в околността, завършвайки прекрасен ансамбъл от различни времена.
Емил въздъхва тихо и поглежда към втората и третата картина. Те са като стените на неговия дом. Величествено пазят и закрилят. Винаги ги гледа с благоговение и почит. Защото без тях нищо тук не би било същото. Еднакво здрави, но различно топли винаги според посоките на компаса. И ето ги! На запад, нагоре по реката погледът му се плъзга чак до Карлък[2] и Перелик, огрени рано от слънцето. На изток, пак над града, Емил търси връх Кайнадина[3]. Съзира го в мъглата – покъхорен[4] и ледено-студен.
Природа, красота, шум на течаща река и две величествени картини в далечината. Едната слънчева и ведра, другата студена и мрачна. Еднакво важни, но така различно топлещи душата сутрин. От слънцето ще да е…
Емил се замисля и свежда поглед. Незнайно откъде пред очите му изскачат две жени. Вървят пред него и той ги заглежда в гръб. Усмихва се на мисълта, която се стрелва в съзнанието му. От дясно – нежни пухкави коси, падащи на талази по кръшна снага оформяща топла и мека извивка, изпънати крака и лека ефирна походка… От ляво – студ… обледенена коса с остри стърчащи краища, прегърбени рамене и суха не съживена осанка с тътреща се нехайна походка на безразличие и безверие. Подминава ги. Знае, че усета не го лъже – жените са на една възраст…
„Прегреших ли?” – си мисли Емил – „Външната осанка разголва душата и емоционалната нагласа на човек. В природата е ясно – блясъкът се разлива там където огрява слънцето. Нима при хората не е така?” Иска му се слънцето да може да огрее и сянката на втората жена.
Емил тръсва глава и се забързва по посока Перелик към село Кошуте. Там горе на баира, където се е родил и прекарал детството си, го очакват не само спомени. Там е неговия свят и там той се чувства свободен да бъде себе си… около величествените борове на ветрените хълмове на планината. Със спомените идва и болката от пресъхването на изворите, от опустяването на къщите, от спирането на овошките да раждат, от заличаването на тучните горски ливади и пасища, изпъстрени навремето с пъстри и уханни планински цветя и сочна жива трева.
„Времето и животът са разцепили стадото. Един по един всеки е поел своята посока и неминуемо е попаднал в мочурище – затънал в калта. – си мисли Емил и върви към изоставеното отдавна село Кошуте – Вървиш през живота си и стъпките ти отзад се пълнят с мътна вода. Следваш водач, а дали той усеща туптенето на сърцето ти? Дали посоката е правилна? Дали мочурищата и затлачените дерета няма да те понесат като лава към бездънния океан, оголвайки върховете и оставяйки само остри скали след потопа?“
Сега Емил върви нагоре и се мъчи да забрави защо се промени вкуса на млякото и омайните билки изчезнаха, както изчезна и родното му село – Кошуте. Замисли се за бориката[5]. На високо бориката е велика и здрава. В слабата и скалиста почва боровете правят силна коренова система с централен корен, който руши скалата и образува пясък. Смесвайки се с гнилите листа и игличките от дърветата този пясък образува почва, която дава живот на великата борика. Дърветата стават здрави, с качествена дървесина, с много смола и защитени от гниене. Отколешните къщи, направени от тази дървесина затова са здрави. Не като сегашните. Старите хора преди са гледали да държат бориката извън селата. Не са допускали дърветата да се вкореняват близо до къщите и нивите им. И Емил знае защо. В ниското величието на бориката не се губи, но там вече тя не е така полезна и качествена, напротив… превръща се в съдник и опустошител на всичко около себе си. Навремето тукашните хора са си произвеждали всичко необходимо им за оцеляване през годината – сеели са картофи, царевица, ръж, боб, кочан… Мъдрите стари хора от село Кошуте казвали: „Не трябва да допускаме бориката да слиза в селосо, оти гладни ша измрем!” Емил знае защо е така още от ранното си детство. Тогава се е внимавало за хармонията между човека и планината. Сега никой не се замисля за това, че бориката изсушава въздуха, изсмуква влагата и пресъхва изворите, а посевите искат вода. Навремето хората са пазели много бука и дъба. Буковите и дъбовите гори задържат много влага и през лятото спомагат за образуването на дъждовни облаци. Сега горите са изсечени, изворите пресъхнали и ниските склонове пълни с голи камъни.
Емил върви по билото нагоре и си мисли за селянина, слязъл в града и бориката, превзела селата. Преминава покрай Кривия Бор и спомените го заливат. Този бор навремето е бил единствения в село Кошуте. Сега стои изсъхнал, като безмълвен величествен гигант, гледа свъсено, а в клоните му човек може да се загуби. Около него – дървета и гори, израсли и вкоренили се здраво, в недрата му извор, а над него върховете се плъзгат навързани – наредени… та чак до връх Карлък от южната му страна.
„Отдалечаваме се от върховете малко по малко и губим усета за величието на планината. Хармонията се губи. Природата боледува и се задушава зад високите бетонни стени. И не чака дъждовни облаци, скупчени над букова гора, защото из небето се носят талази от прах и черни мухи. А те водят до светкавици и гръм, след които се изсипва потоп от кален дъжд и градушка… А къде са пеперудите?“ – върви бавно нагоре Емил и си мърмори под носа.
„Тук все още е моят дом! – продължава с все по-силен глас, като че ли говори пред целия град – Моят корен все още е забит дълбоко между скалите, руши ги и образува песъчлива почва, която не ще изпие влагата на детелините. Държа в ръцете си чиста вода. Какво да направя, за да не я похабя?“
За миг Емил се пренася през годините. В съзнанието му забушува бащиният език и му се приисква да изрече словата на глас: „Немой ме рови с бориките, оти си тьоглем като ден от тех… Ьга идам в байрен[6], чьопем[7] главинаса лю нагоре и вечерон, га са ворна ги соня и прегрибам[8], пък булчето се радва и си вика: Бре-е-е, как ма гали моес чилек, цела нощ ма непопусна.”
Емил не ходи по баира само за едно чьопене на глава. Вярно е, гледа високите борове и се радва на гладките стройни стебла и надпреварата им едно с друго, но емоцията, която му носи броденето из планината не би си заслужавала само едното съзерцание. Емил чувства планината. Усеща дъха ѝ и чува думите ѝ. Винаги върви бавно и внимава да не счупи клонче, паднало на чистата и овлажнена земя. Докосва боровете, приближава лице към стеблата и слуша… Бориките му говорят, радват му се, прекланят стебла и се надпреварват коя да избере той. Усещат кога човек е отишъл, за да събере дърва за огрев и кога за нещо друго. Просто познават майстор Емил.
…
– Емо, слънцето става прекрасно. Късметлия е онзи, чийто таван ще украси. Дано знае, че в къщата му ще влезе не само ухание на борика, но и светлина и топлина.
– И не само, Дани, не само… Забелязваш ли линиите? Представи си ги сега след като ги наредя всичките. Тогава вече ще се видят най-добре очинките. Ще видиш как ще ти се смеят.
– Очинките ли? И как така ще се смеят?
– Да-а-а. Виждаш ли срастените чепове, разположени огледално по дъските? Те се наричат очинки. Когато правиш таван или мебел, Дани, е много важно да знаеш разположението на всичко в стаята. Затова първо отивам да видя мястото. После разговарям с човека… искам да усетя душевността му, за да зная какво ще му пасне най-добре на дома и сърцето. И чак тогава започвам да работя. Всички знаят… ако искат да им направя мебел, не трябва да препират, защото първото нещо което ще им кажа е, че дъските им са още влажни. За всичко си има време и чалъм. А що се отнася до родопския таван… едва ли много хора го разбират. Повечето казват, че става груб и недодялан, защото няма много шарении. При родопският таван най-важно е подреждането на текстурата на дъските. Линиите на дървесината най-добре говорят за майстора и за неговото усещане за дълголетие и живот на дървото. Най-хубавите тавани се правят от езлю[9] борика и винаги трябва да разположиш така очинките, че откъдето и да ги погледнеш все да ти се смеят.
– Хм… – Дани се загледа в дъските и по лицето ѝ се разля широка усмивка – Този таван ще стане за чудо и приказ, Емо. Хайде разкажи ми още за Кошуте и за бориката.
Емил се усмихна доволно и плъзна ръка по здравата, ухаеща на смола дървесина. Погали линиите и се загледа в очинките. Премрежи поглед, за да прецени най-доброто разположение на дъските и продължи да разказва за планината докато работеше.
– Майсторите като мен, Дани, отсичайки боровете им даваме в пъти повече душа. Защото сме се научили да намираме място на всяко стебло. И да знаеш, мило момиче, когато се сече бориката се гледа и луната в каква фаза е. При новолуние има прилив на сокове и тогава дървоядите я харесват повече и обратно… Преди да се обрече едно дърво първо трябва да си чул гласа му. Да чува що говори гората не може всеки. Разбираш ли, Дани? Защото…
Майстор Емил нареждаше дъските бавно. Оглеждаше ги внимателно. Меко и със сила забиваше острото си длето в сърцевината им, после галеше дървесината и я зачистваше от малките стърготини, сякаш нежно бършеше сълзите на стеблото. И разказваше… Разказваше на младата жена. А тя седеше на малко столче в ъгъла на работилницата, гледаше го с блеснал поглед и записваше думите му в тефтера си. Стъмнило се беше. Тя вдигна поглед от страниците за миг и бързо довърши последните няколко изречения:
„Той винаги избира езлю борики за родопски таван, защото те не гният. Най-добрите и най-хубавите. И те се оставят с готовност в ръцете му, защото знаят, че той ще остави душата им жива… завинаги.“
Младата жена се усмихна, затвори тефтера, прегърна стария Майстор и тръгна към вратата.
– До скоро, Майсторе!
– До скоро, малко омайниче. Ела пак…
Преди да влезе в колата си тя се обърна и погледна към малката работилница, там в бившето село Райкова, сага квартал на Смолян. През отворената врата се процеждаше мека светлина, а гласът на майстор Емил продължаваше да говори нежно и гальовно, но вече на бориката. Прииска ѝ се да се върне. Толкова топло и уютно ѝ беше станало на душата. Само за едно се молеше от известно време тя. Молеше се на съдбата за малко повече време. Защото докато беше жив Майстор Емил и докато работеше с такава страст и любов, Родопа планина щеше да бъде жива и да разказва с неговите думи. Въпреки запустелите села и оголените хълмове пламъкът щеше да гори. И както стария майстор оставяше завинаги душата на бориката жива, така написаното в тефтера и душата на младата жена щеше да подържа жаравата и предава през поколенията силата на родолюбието и преклонението пред великата родна природа. И току виж след години се родил нов майстор, запленен от магията…
Просто защото това е да си у дома…
[1] Райково – бивше село в България, днес квартал на град Смолян
[2] връх Карлък – вторият по височина връх в Родопите след Голям Перелик. Нарича се още Орфей.
[3] връх Кайнадина – името означава извор (кайнак)
[9] езлю борика – хубава, изпечена дървесина, от която се правят родопските тавани
Даниела Ангелова Паскова
гр. Варна
Поощрителна награда
Разказ „ВЛАДИН“
Не чува чаткането на конските копита. Само вятърът свири покрай ушите му, а той здраво се е вкопчил в свилената конска грива и се носи в безкрайната синева. В далечината, измежду върховете на дърветата, проблясва покрив на църква, огрян от първите зари на утрото. Около нея се белеят множество високи постройки. Момчето понечва да погледне назад, но конят възторжено цвили:
– Напред, гледай напред! Владине, Владине-е-е…
За миг детето изплува от вълшебния сън. Сестра му се е надвесила над него и той чува думите ѝ:
– Хайде, братко. Трябва да обръщаме сеното на Кръстопътя. Мама и тате ни чакат.
Владин скочи от леглото. Плисна си две шепи студена вода на лицето и подбра трите овце с тоягата. Рано са тръгнали, че ливадата не е близо. Зората още се бори с нощния мрак, но малко по малко небето започва да просветлява.
Докато крачат към ливадата, Владин си похапва – подадения от сестричката му топъл краешник, поръсен с червен пипер, с втъкнато в средата сирене.
Тъкмо спират четиримата на ливадата – откъм селото ги настигат конници.
– Помози бог, подранили стопани! – чуват бодрия глас на Танаса, техния съсед. С него е и брат му Кольо. – То и ние сме подранили, ала ни чака дълъг път. Ще слезем до АкчеКъзанлар, а после до Филибе, че и по-надолу…
Лек ви път и бог да ви пази! – отговаря бащата на Владин.
Конниците продължават по пътя си, а бащата издумва:
Сигур ще носят гюлово масло към Едирне*…
Започват да обръщат с дървените вили позаветрелите откоси. Овцете пасат край гората, а Владин тръгва да напълни бъкела от Маньовото кайначе. Дърветата са прострели дълги клони над пътеката и той едва се провира под тях. Усеща, че някой се движи тихо зад гърба му и сепнато се обръща. Сивушка. Владин я погалва по меката гушка и продължава с нея към изворчето…
Обърнали са трите реда сено до края на ливадата, обърнали са и трите на връщане. Вече са до пътя. Някъде в далечината се чуват гърмежи и край тях прелетява с коня си в бесен галоп Кольо. След него препуска кон без ездач.
Бастисаха Танаса-а-а!.. – крещи конникът и свива по десния път.
След няма и едно-две мигвания, зад него се задава потеря сред прашен думан.
Конниците спират запенените коне до ливадата и напред излиза пищно облечен агарянин. Техният буюкли сердар. Буйният му кон едвам се сдържа на едно място.
– Накъде запраши чапкънина бре, гяур? – повишава глас той и с привичен жест успокоява коня.
Тримата българи, току до краката на коня му, не смеят да подигнат очи от земята, камо ли да продумат.
– Докога ще чакам бре, миризливи гяури! По кой път тръгна хаирсъзина?
Бащата на Владин бавно откъсва очи от опинците си. Гласът му едва се чува:
По правия, аго.
Сердаринът дава знак с два пръста и повечето аги се юрват по посочения път. После засуква мустак, пресяга се, грабва момата и я слага пред себе си на коня. Майка ѝ писва и се хвърля напред. Турчинът я ритва в лицето и започва да я тъпче с коня си. Баща ѝ надига високо вилата и замахва. Проехтява изстрел и той подвива колене. След миг конниците поемат вихрено напред, а над ливадата още дълго се носи отчаяният вик на момичето – Мале-е-е!..
Владин тъкмо е напълнил бъкела. Чува гърмежа и силния вик на Стойка. Замръзва на място. После хуква към ливадата, но от гората излиза и го спира чичо му Кольо, целият в кръв.
Не ходи там момче! Бягай!
Малкото момче се обръща и хуква обратно, но дочува думите на мъжа:
Не забравяй за изкорубения бряст на Оджува бахчия!..
Минава покрай изворчето и потъва в гората. Върви без път. Само от време на време през клоните се провижда слънцето и детето избира посока към заника. Спира до бълбукащо поточе, навежда се и усеща, че някой пие до него. Поглежда встрани, прималяло от страх, и си отдъхва. Сивушка.
Притъмнява. Момчето си избира по-закътано място до дънера на дебело дърво и ляга всред избуялата папрат. Започва да се унася и усеща нещо меко да се намества до него. Сгушва се в топлата вълна на овцата и тихо заплаква.
Събужда го блеене току до ухото му. Досеща се Владин защо е тревожна неговата спътничка. Всяка сутрин по това време майка му дои овцете. Но в какво да я издои? Ляга под нея и започва да пие млякото направо от вимето. Насища гладния си стомах. И на овцата ѝ олеква. Тръгват пак двамата към заник слънце, по-далеко и по-далеко от родния дом.
Момчето излиза на малка огряна от слънцето поляна. Приисква му се да се постопли и да потърси ягоди. Но вижда – сред тревата нещо се чернее, а горе в небето се вият две големи птици. Изчаква, ослушва се – край него цари пълна тишина. Чува само хрупането на Сивушка. Пристъпя по поляната и вижда проснат човек, но лицето му го няма. Някой е претършувал дисагите. Владин съглежда две разтворени книги. Приличат на требника на поп Лупан. Но знаците, които разглежда сега, са много по- красиви от знаците в требника. Прибира момчето в пазвата си двете облечени в кожа книги и продължава пътя си.
Вече не помни колко дни се е лутал из гъстата гора.
Замръква за кой ли път. Намира място да нощуват. На зазоряване го събужда тихо мърморене. Отваря сънените си очи – над него се е надвесил звяр. Понечва да скочи, но звярът му прави знак с ръка да се успокои. Заглежда Владин коженото същество и открива в него човешка глава. Изпод снежнобялата дълга коса, превързана с кожена ремъчка, го гледат две добри тъмни очи. Горска баба. Тръгва момчето след бабата и двамата стигат до малка пещера в скалите. Този път млякото от Сивушка е сварено.
След закуската бабата го повежда през поляната и момчето чува в далечината глух тътен. Колкото по-дълго вървят, толкова повече звукът се усилва. Пред очите на момчето се изпречва падало. Не е голямо, но водата пада от много високо. Под него има издълбан вир. Бабата прави знак да си съблече дрехите и му подава жълто парче глина, после го побутва към водата. Владин нагазва в бистрата вода и поглежда в нея. От там го гледа мръсно, черно лице. Чуждо. Само очите са неговите. Докато момчето се къпе, бабата изпира дрехите му и ги мята на камъните край вира. Дълго се взира в разтворените книги, после внимателно ги загръща в шарената шамия, дето смъква от врата си. После начева да събира малки жълти зрънца из пясъка.
Владин облича изпраните дрехи. Тук-там са прокъсани от клоните, но ухаят на слънце. Бабата изважда изпод дрехата си малка мешава пунгия* и сипва в нея събраните зрънца. Претегля я на ръка и доволно се усмихва. После извежда момчето на скалите. Показва му с ръка надолу и момчето вижда сред вековните дървета църква, заобиколена от бели постройки.
Бабата го прекръства три пъти, подава му мешавата пунгия и му сочи да я прибере до сърцето си. Подава му и голяма торба със сушени треви и протяга ръка към светата обител. Момчето напипва в торбата двете книги и се усмихва. Бабата го завежда до пътека в скалите, прави му пак кръстен знак и поглежда към пътеката. Владин се навежда, целува старческата ръка и поема надолу. И Сивушка ситни подире му.
Дълго се вие пътеката покрай скалите. После се мушва между огромните борове. Най-после, с последните лъчи на слънцето, свършва пред голяма дървена порта, цялата в железен обков. Възрастният монах тъкмо притваря второто крило.
Бързай, бре момче! Щеше да останеш цялата нощ отвън.
Завеждат го в манастирската магерница*, а след вечерня – при игумена на манастира. Дядо Иларион изслушва в пълно мълчание разказа на момчето и после се обажда:
– Баба Вела ни е проводила армагани – първо посяга към книгите.
– Кондиките*. Мръсни фанариоти, не се наситиха да грабят! Поне не е успял да ги затрие – промърморва игуменът на себе си и се обръща към Владин:
Грамотен ли си, синко?
Момчето го поглежда неразбиращо.
– Питам дали отбираш от буквите, дали умееш да четеш. Но виждам, че не можеш. Не разумяваш писаното слово, но си скътал книгите. Това е знак от бога. От утре сядаш да се трудиш с плочата и калема.
И се проточиха дните в труд и молитви. Идеше му отръки писането на буквите. А от време на време игуменът го изпращаше и при баба Вела с две торби сушен хляб. Момчето се връщаше с пълна пунгия жълти зрънца. Веднъж попита игумена за какво са тези зрънца.
– За книгите, сине. Кога брат Данаил го няма по цели седмици, ходи да купува с тях хартии, пера и други неща, що са ни нужни да преписваме светите книги.
Завърна се по Петковден брат Данаил с два претоварени катъра и с много новини. Заразказва за бъдещия край на османците, за очакваната война, за надеждите на българите по цялата българска земя. Разказа и за това, как се записвали българи в нарочно отредените за тях дружини. Всяка дума на монаха минаваше през сърцето на Владин. И един ден поиска от игумена да го благослови, че е решил да се запише и той в тези дружини.
– Много похвално, синко. Ама я помисли… Кога изгоним поганците и цялата българска земя се отърве от тежката робия, от какво най-много ще има нужда младата държава? Кой ще учи неграмотния народ на четмо и писмо? Кой ще служи на нашия език в църквите, кога изгоним фанариотите? Такива като теб. Не загърбвай годините на труд и постоянство, прекарани в нашата обител. Изтърпи още малко и твоят ден ще дойде. Но дотогава трябва да решиш – на буквите ли ще служиш или на църквата.
Не се поколеба младият мъж нито за минута. Знаеше, че като служи на църквата, ще служи и на буквите. В най-студения месец на годината го ръкоположи игуменът. Но нали в този месец бе роден. Не пожела и името си да смени.
Поклонници донасяха в светата обител новини. Беше се запролетило, но снегът още се белееше по усойните места…
И дочака отец Владин радостната вест. Препуска с дни. В полето вече жънеха. Пристигна в родното си село. Заведоха го при кмета. И чу разказа му.
Потерята не настигнала Кольо. Намерили го на другия ден под големия бряст в Оджува бахчия. Издъхнал от раните си. Набили главата му на кол до тази на брат му – на мегдана. Обесили поп Лупана на църковната камбана, че нерачил да им покаже къщата на двамата братя. Нахлули агаларите в големия дом. Изпоклали всичко, което мърдало – старите родители, жените, децата, слугите… Подпалили целия имот от четирите страни. Седмици се стелел димът над селото. Заминали си, а хората отишли да смъкнат и погребат поп Лупана. Пред църковната врата намерили Владиновата сестра Стойка – полужива. Вземала я овдовялата Тодорѝца. При нея била и малката щерка на Кольо – Елица. Оцеляла по чудо от клането.
Отец Владин скочи от стола, на който седеше.
Трябва да я видя! Стойка! Не мога да чакам!
Тръгна отец Владин, заобиколен от цяла тумба деца. Спря пред прясно белосана къща. Отпред в градинката младо момиче плевеше цветните лехи с разцъфнали есенни цветя. На вратата се показа спретнато облечена жена. „Кака!“ – подскочи сърцето на отчето. Отвори пътната врата и протегна към Стойка двете си ръце:
Сестрице! Мила сестрице!
Стойка понечи да тръгне към него, но очите ѝ се напълниха със сълзи и тя приседна на най-горното стъпало…
Подновиха майсторите родната къща на Владин. Започнаха редовни служби в малката църквица и в още пет села от общината. Подновената къща посрещна и млада булка, че беше хубавица Кольовата щерка Елица. И още първия път, когато я зърна Владин, усети колко благост и доброта има в погледа ѝ.
Спокойно отлитат дните, кога имаш до тебе верен другар. Седнали са да вечерят Елица и Владин. И на двамата им е сладък залъкът заедно. Изведнъж през лицето на Владин преминава сянка.
Що има Владине?
– Сетих се за нещо отколешно. Кога татко ти ме спря. Беше целият в кръв. Поръча ми да бягам, но и друго ми извика: „Не забравяй за изкорубения бряст на Оджува бахчия“. Да отидем утре двамата. Откак се върнах, не намерих време да ида.
Станаха призори. Тревите още бяха росни. Спряха пред големия бряст и Владин бръкна в корубата му. Ръката му потъна до рамото. Извади тежък мешав кемер. Сед-наха и едвам откопчаха ръждясалите закопчалки. Един до друг редове тежки жълтици.
–Всичко си имаме, Владине. Що ще ги правим?
–За богоугодно дело да ги дадем!..
До зимата новата църква беше покрита, а за Гергьовден я измазаха. И намери отчето зограф да я зографиса, марангозин да резбова с фина резба всяка дървения вътре в нея… А в двора ѝ построиха две светли одаи, дето събраха жадни за знания дечица.
Думите на отец Иларион се бяха сбъднали.
Веселина Георгиева Кожухарова
гр. Горна Оряховица
Поощрителна награда
Разказ „ПАМЕТ ЗА ТЕРВЕЛ”
Някога – по времето на кан Тервел, българите изградили внушителен вал по границата си с Византия. От Черноморския бряг чак до долината на Марица се виело това грандиозно съоръжение, което назовали Еркесия – ще рече Големия окоп.
През него можело да се премине през дървени порти само на няколко места, белязани от най-важните тогавашни пътища.
Векове са минали оттогава и те заличили изкопа, запълвайки го не само с пръст, но и със забвение. Днес от него могат да се забележат само няколко малки участъка.
Край единия от тях, в близост до средецкото село Дюлево, по случай честването на 1300 години от създаването на българската държава, през 80-те години на миналия век поставили мемориален знак.
Изминалото време и капризите на природата очукали паметната плоча и постепенно изронили надписа върху нея.
Минал оттам неотдавна един обикновен човек с обикновено име – Иван.
Сам бил той на този свят. И жена си, и синът си погребал без време. Внук така и не можал да види и останал без наследници.
Заедно с най-скъпите до сърцето си хора, заровил и мъката си в земята. Заел се да обработва хиляди декари ниви. Плодородната почва пълнела хамбарите с богат урожай – жито, слънчоглед, царевица… И парите му се множали като зърното.
Но сам човек колко може да похарчи. Накупил коли, техника, пристегнал къщата си и пак останали много.
И взел да раздава – на болници, читалища, църкви. Пък се сетил и за паметника, който бележил откъде е минавала Еркесията. Та платил да се направи нова плоча – от хубав камък, с нов надпис. Че и заръчал лика на Тервел на нея да изобразят – да се знае, че по негово време е граден Големият окоп, що спирал отдалече враговете на Първата българска държава. Но освен да изпълнява военноотбранителна функция, респектиращото землено укрепление се явявало и митническа граница, край която се осъществявали и търговските и културните връзки с византийците. Затова било толкова важно за царството ни.
И не само пари за родолюбивото дело дал Иван, ами сам запретнал ръкави и почистил около мемориала буренищата и превзелите го храсталаци. Отлял и бетонна алея, водеща до него, и засадил цветя покрай нея. За да е красиво и привлекателно, така както се полага на такова място.
Защото е лесно да даваш пари за добрини, когато ги имаш в излишък. Но друго си е да вложиш и собствения си труд като лепта.
Някои негови съселяни го питали защо не плати на работници да облагородят района, ами сам се е заел с черната работа. А той им отговарял: „Всеки трябва да участва в опазването на историческата ни памет лично. Така влагам и част от сърцето си, така изразявам моята признателност към предците ни“.
И сега, въпреки че по междуселския път край паметника рядко минава някой, на него винаги има оставени свежи цветя. А Тервел с царско достойнство гледа от мемориалната плоча и със сигурност се гордее с днешните потомци на великата си държава…
НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „НАПРЕДЪК – 1869” ГОРНА ОРЯХОВИЦА
Литературен Клуб „Асен Разцветников” при НЧ”Напредък – 1869”
ПРОТОКОЛ
ВТОРИ НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС
„АСЕН РАЗЦВЕТНИКОВ”
за поезия и проза /разказ или есе/
Тема на конкурса: „С пламъка на родолюбието”
Жури в състав:
1. Атанас Петров
2. Станка Бонева
3. Миролюб Влахов
4. Цвета Нинкова
5. Светлана Гъркова
КЛАСИРАХА:
ПОЕЗИЯ
I възрастова група:
Първо място:
Стихотворение – Да нарисуваш … БЪЛГАРИЯ
Застанало пред своя нов триножник,
загледано в платното бяло,
едно момиче, като истински художник,
ще нарисува … огледало.
Във него яркожълто слънцето ще грее
над облаците от памук и кадифе.
Звънливо сини ручейчета ще се гонят,
препускайки през дивни лесове.
Земята с цвят на разтопено злато
ще се наметне с пухкав шал зелен.
Във топлата си пазва планината
ще приюти кошута и елен.
С ухание на рози и божури
ще се изпълва всеки ден.
И който види тази красота, навеки
от нея той ще бъде запленен.
Застанало пред своя нов триножник
едно момиче приказка рисува.
Душата е изпълнена с мечти
и някакси по детски се вълнува.
Във вените пулсира младост дива.
В сърцето се надига гордостта,
че век след век – България е жива!
И ще пребъде! Вярвайте в това!
Персиана Михаелова Цанкова, 14 години
ПГ “Константин Фотинов” гр.Самоков
Второ място:
Стихотворение – „РОЗОВА ГРАДИНА”
Моят роден край е розова градина.
Красив е, като истинска картина.
Розите са малко срамежливи,
но това ги прави още по-красиви.
Имаме и корени, от древни траки,
които са добри в бой и атаки,
но са добри и във всякакви изкуства,
гробниците им не са могили пусти.
Там е пълно с ценни стенописи,
в рисунки там животът е описан.
Посрещаме туристи от цял свят,
живеем в уникален град.
Имаме и празник и царица,
казват, че е първа хубавица,
но аз знам, че тука в долината,
родени са най-хубавите хора на Земята.
Йоана Маркова – 13 год.
ОДК “Св. Иван Рилски” ул.”Кокиче” №3
клуб “Светлини сред сенките” гр.Казанлък
ръководител: ВалентинаДимова
Трето място
Стихотворение – „ОБИЧАМ ТЕ, РОДИНО МИЛА!”
Обичам те, Родино мила-
с величествената ти Рила!
Красива си с гори зелени,
с планини горди, извисени,
с ливади и реки пенливи,
с потоци шумни и скокливи.
С полета, равнини обширни,
с морето-бурно и немирно.
Велика си с героите си смели,
по пътя на Левски и Ботев поели,
с подвига на синове народни
и с делата благородни,
на тез, що свобода милеят
и за нея тъй копнеят!
Земите твои се огласят
от песни за юнаци и воеводи,
а българските гласове възнасят
и прославят те духа народен!
Радослав Радославов Карауланов
Гр. Варна
II възрастова група:
Първо място
Стихотворение – „РОДЕН КРАЙ, А ВСЪЩНОСТ СИ НАЧАЛО”
Усещам липсата на равнината под петите,
тук пътищата не се усмихват с твоите трапчинки,
в които отдавна спрях да се спъвам –
вече падам само в мислите,
щом в зарасналите ми колене
натежат въпросите:
Реката още ли целува класовете ти?
Още ли щурците са по-силни
от тревогите на хората?
Още ли грабят шалове и думи ветровете?
Пазиш ли перата от опитите ми за полет?
Усмихвам се наивно,
когато мисля за теб,
когато си тръгвам и идвам.
Защото, ако животът ми е хлябът,
ти си крайшникът,
от който започвам
и който накрая наизменно достигам.
Теодора Евгениева Георгиева – 18 години
град Силистра
Второ място
Стихотворение – „ РОДИНА”
България не иска да я славят
извън пределите ѝ „хъшове“ успели
и гордо знамето ѝ да развяват,
когато тя, челото тъжно свела,
копнее да я защитят децата ѝ –
в борба за родно – тук и в настояще.
Достатъчно са ѝ предателствата.
Родината ни ултиматум праща:
че трябва да се съберем – единни –
достойнствата ѝ да спасим отново;
вълната на продажност да отмине,
да ѝ прелеем кръв и сили нови;
да браним ценностите ѝ извечни –
език и вяра, граници, традиции;
да върнем съпричастност и човечност
в душите си на ключови позиции;
да съхраним децата ѝ щастливи
и да ги учим да мечтаят и обичат;
в сърцата ни синовна обич да прелива
и да издигаме България над всичко!
Опазим ли отново красотата ѝ
и наш’та родна идентичност,
за себе си ще преоткрием свободата
да сме достойни за Родината си личности.
Симона Цветанова Вутова– 18 години
град Враца
Трето място
Стихотворение – „ТУК СЪМ РОДЕНА!”
Тук – в тази земя с кръв напоена
на знайни и незнайни герои,
тук, тук съм родена –
в страната с прекрасни декори!
Не, не съм в театър,
а във вълшебната реалност,
където чудните места, нежният полъх на вятър,
шепотът на морето са безкрайност!
Да кажа, че съм в Райската градина
ще бъде може би клише,
но откъдето и да мина,
любувам се от все сърце!
А чуя ли за Левски, Ботев, Вазов –
изтръпвам, онемявам.
Спомнят ми историята
и пред героите се прекланям.
Тук – в тази земя с пот напоена
на работливия и честен народ,
тук, тук съм родена –
част съм от горд български род!
Инна Светославова Дойчинова – 15год.;
ППМГ „ДОБРИ ЧИНТУЛОВ” СЛИВЕН
III възрастова група:
Първо място
Стихотворение –„ ТИХА ЛЮБОВ”
Обичам те Българийо, но тихо,
шумът и любовта не се разбират
и само птици думите откриха,
със слънчев лъч изписани и лира.
Обичам те, но кротичко в сърцето
и без излишно патосно изкуство,
дори да замълча, си в мен и светиш,
родината е тихо свидно чувство.
Родината – ковчеже, за което
живеееш и умираш скромно даже,
събрало цялата ти нежност, ето
и груб – животът няма да те смаже.
Милена Димитрова Френкева
гр. София
Второ място
Стихотворение – „СЕМЕЙНО РАВНОВЕСИЕ”
Дядото носи в Чикаго българско знаме,
обяснява на внучето
значението на цветовете.
Детето го гледа,
притиска се в гърдите на майка си:
Татко, той говори английски. Не те разбира.
На дядото не му достига въздух,
разтваря юмруци
и започва с буквите: А, Б, В, Г, Д…
Болката в глезена го връща в реалността,
хапчетата – част от цветовете на знамето:
бяло и червено,
в добавка чаша вода.
Мъжът прегръща настрана жена си:
Да редуваме английски и български тази вечер –
за семейното равновесие…
И здравето му да не се влоши – добавя жената.
Христина Панджаридис
с. Гара Елин Пелин Софийска област
Второ място
Стихотворение – „БЪЛГАРИЯ ОТ ГРОБА СЕ НАДИГА”
Ти спомняш ли си мъртвите герои,
погребани в безименния гроб?
Душите им изпращат ни порои,
че още виждат в българина – роб!
Тревата, там, е винаги червена,
захранвана от българската кръв.
Земята ни отдавна е свещена,
в утробата е скрила толкоз плът.
И моли се, и тихичко си пее:
„Дано поне един се прероди!“
Да вдигне знамето, да го развее,
да тръгнем всичките, както преди!
България от гроба се надигна,
събира всичките си синове.
Когато и последният пристигне,
ще се изкупят наште грехове!
Жени Пламенова Щерева,
Гр. Пловдив
Трето място
Стихотворение – „РОДНА ЗЕМЯ”
Докато стъпвах тихо из родните гори
тъги заоблачиха пространствата добри.
Тук всеки камък помни бедите и гнева
от счупените стомни… И на кръвта зова.
С дантелите от лишей и с капките смола
историята пише по тъмната скала.
Навярно мъх и здравец покриват вечността.
А трелите на славей възпяват паметта
на всеки гърч от тътен по родната земя,
от чужди крак, от мътен порой, от враг-змия.
И както в оня огън душата ми пищи…
Родино босонога, за нас пострада ти!
Днес птиците ти бели летят околовръст.
Дори житата пеят във топлата ти пръст.
Над всяка твоя нива светулки правят път.
Като звезди заспиват в блестящата ти гръд
Рени Свиленова Митева
гр. Мездра
Трето място
Стихотворение „БЪЛГАРИЯ”
Под слънчевите ласки най-красива,
Българио, красива си дори
когато в дебрите ти самодиви
танцуват под омайните звезди.
Красива си, защото си свободна!
С възторг се взирам в твойте планини,
където във горите неизбродни
за теб са мрели нашите деди.
Реките ти, когато гледам – тръпна.
Във мен бушуват техните вълни.
Със силата им всички сме закърмени –
в кръвта историята ни шуми.
Свободни сме, защото си свободна!
Щастливи сме, че има те и днес!
Българио, родино плодородна,
страна със име, минало и чест!
Диляна Цветанова Колева
Гр. Луковит
ПРОЗА
I възрастова група
Първо място
есе „ГОРДА СЪМ НАСЛЕДНИЧКА“
Лето 681-во – ражда се една страна – достойна и недостижима. България се казва тя, онази – първата, голямата любов, която те следва цял живот. Обичаш я до смърт, готов си на всичко само за да поседиш до нея, да вдъхнеш розовия ѝ парфюм и да видиш пшеничените ѝ коси, развени от вятъра край морето. А тя, хубавицата, дори не забелязва любовта ти. Гледа те закачливо и с усмивка успява да открадне малкото, което имаш. Опиташ ли да се отдалечиш от нея обаче, тя те следва и мами с аромата на летните си вечери, с лая на съседското куче, със спомена за първата целувка с някоя от нейните красиви дъщери. Безсилен продължаваш да я обичаш даже когато в нея се случват абсурдни неща… Искаш да избягаш, искаш да я намразиш, за да можеш да я забравиш, но тя те вика със самодивските си песни и ти зарязваш всичко за още един залез с нея. Това е тя – БЪЛГАРИЯ.
Живея в Аспаруховата България, онази – красивата, в която бе забита конската опашка. Да, днес все още тъпчи по тази земя един народ, който повече от векове нарича себе си български. Днес все още тук се раждат деца, в чиито документи пише гражданство: българско. Така ли ще е обаче след 50, след 100 години? Кой ли ще живее по тези земи, след като днешната аритметика показва, че българите се стопяват и толкова бързо намаляват. Сънародниците ми напускат страната ни, за да търсят щастието си в чужди земи. България е вече в голямото семейство на европейските народи и от онзи спомен за Вазовите хъшове, облечени в „дрипи и слава“, и живеещи в кръчма с „полуразбита лампа“, няма и помен. Всичко се е променило като в сън. Променило се е и образованието. Още от миналото ни образоват по европейски, учат ни какво да мислим, какво да правим, а родното забравяме, паметта българска потъва в забрава.
Ако Черноризец Храбър някога беше писал: “Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?“, то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.“, то ние днес едва ли можем да се похвалим със същото. Ако попитаме „днешните азбукарчета“: „Кой е Левски? Какво е направил за България?”, със сигурност една много мъничка част ще отговорят. А той – Левски, е един.
Някъде бях челa, че „оттатък Левски няма България“. “На тая робска земя” той стана Апостол, който я огря и оплоди – самата нея и “свободния дух” на тия, които я работят. Той превърна въздишките си в стих, и плача си в песен …
И в най-облачните и бурни дни българската земя ще пребъде, защото има свое слънце като Вазов! Критици го сравняват със Стара планина. Той опозна своя народ чрез сърцето си, и не го даде, за да го запази от безсърдечните. Даде на земята си своето име.
Една от големите му болки е българският език. Той използва по блестящ начин неговите изразни възможности, за да внуши, че е пълен с „хубост, мощ и реч звънлива“. Предаде го на нас – на „бъдещото бодро поколение“, за да го пазим. А успяхме ли? Какво ли би казал днес, ако беше жив, виждайки как английският език зае позициите български. А той – Вазовият „език свещен“ бледнее вече в българското съзнание. В България живеем, а движейки се по улиците на нашите курорти сякаш сме в Англия. От всеки магазин, от всяка кръчма, даже и от пътните знаци се усеща английското влияние. Дори ние на собствена територия за миг забравяме българския език и започваме да говорим на английски, за да угодим на чужденеца.
Имах възможност за моите крехки 14 години да пътувам из Европа няколко пъти. Никъде там не видях табела на български език. Нали и ние сме в европейското семейство? Дори много често местните хора отказваха да разговарят с мен на английски. Разбираха ме, но предпочитаха да отговарят на родния си език.
А ние? Ние днес използваме все повече англо-американски думи в речта си. Замърсяваме я с лека ръка. Това като че ли е станало част от нашата народопсихология, от стремежа ни да хулим родното и да се прекланяме пред чуждото. Дори попадаме в абсурдната ситуация да слушаме някой да ни се оплаква, че не разбира езика на Вазов. А как тогава прекрасно разбират писанията за любимия им Хари Потър? Не че и на мен не е интересен… Напротив! Но обичам да чета и Вазов, и Ботев и дядо Славейков дори.
Като наследник на славна България, много бих искал родината ни да свети ярко сред всички други не с покосени от COVID – 19, не с военна слава, а с любов към „всичко българско и родно“. Днес младежите се скитат по „черната чужбина“, но за хляба си и за своето оцеляване. А у други пък „кириакстефчовци“ сега проблясва „светлата звезда“, че точно на Шипка трябва да се издигне паметник не на някой друг, а на Сюлейман паша. Така според тях ще преосмислим историята и ще преборим завладялата ни омраза. Как да забравиш, да изтриеш от паметта нещо, което се е случило? Та това е история … как да я забравиш? Народ без минало не може да извади поуки за бъдещото си поколение…
Тези свои мисли пиша за вас, за да се почувствам свободнa, защото истината ти дава криле. Тя те освобождава от невидимите окови на времето. А и в евангелието на Йоан е казано „Истината ще ви направи свободни“.
Анелия Илиева Спахиева – 14 години
СУ „Никола Вапцаров“ – Хаджидимово
Заприна Глушкова – старши учител по БЕЛ
Второ място
Разказ „ДЕТСКИ ЛУДОРИИ“
Дядо Христо е човек на възраст. Срещаме се с него рядко, но разговорите ни са винаги дълги и много приятни за мен. Още повече, че той обича да разговаря с децата като с големи хора и с това ме спечели. Не че аз не разговарям и с другите възрастни от селото, но с него е друго. Пък и той не крие, че децата, дошли тук на гости при баба и дядо, са по ухажвани от майките и татковците, които са отишли да свършат някоя неотложна работа и нямат време за много приказки. На времето е писал стихове и по тогавашната мода, от Христо Райчев се писал Райчовски. След дълги колебания и настойчиво поощряван от приятелите си, изпраща стихотворението си „Пролетна песен“ до вестник „Народна младеж“. След време се оказва, че по това време има някакъв конкурс и е наградено с поощрителна награда от 200 тогавашни лева. Получил покана да се яви в редакцията, но не отишъл, защото бил притеснен как ще застане пред такива известни имена, а пък и нямало какво да облече за представянето. Затова и веднъж ми сподели, че е сгрешил с това неотиване, най-вече защото е пропуснал възможността да се запознае с млади поети и писатели. Нищо не се знаело, можело пък това да е било възможност да се развива и виж, днеска да е известен поет поне в родния си край. Не разбрах, на шега ли го казва, със съжаление ли. Това обаче го върна назад във времето, видя се на моите години и неочаквано ме попита:
– Ти как си, трудно управляем ли си?
Не знаех какво да му отговоря, пък и той не чакаше от мен отговор. С все същия замислен глас започна да разказва за детските си игри, които всъщност били една несвършваща се лудория:
– Играем си на улицата и както се случваше при нас, децата, белята сякаш сама ни се натрапваше. Счупих си козирката на ученическата фуражка.А бе защо така тия пусти козирки много често се чупеха?! Веднъж прошка, два пъти, на третия път – сигурен пердах. За да отложа възмездието поне до вечерта реших да скрия шапката в къщи и да продължа играта гологлав. Влизам в двора и опааа….по средата му татко шари нова каруца. Весел е и тихо си пее някаква песен. Няма друг начин, трябва да мина покрай него. Хрумва ми светкавична идея – обръщам шапката с козирката назад, нали така правим , когато играем на два отбора за да се различаваме . Тръгвам смело напред, подсвирквайки си през счупения преден зъб. Ей така нехайно, невинно. Татко ме поглежда крадешком и спира да пее, но продължава да си рисува шарките. Подминавам го и тъкмо да си отдъхна облекчено, освободен от безпокойството, чувам: “Ицко, я чакай малко!“ Спирам на секундата като попарен с гореща вода.“Защо си обърнал шапката обратно?“- пита татко. Още малко, само един въпрос и ще ревна. А той продължава да ми терзае душата.“Не се ли сети, че като ме подминеш ще видя дето козирката ти е счупена?“ Как наистина не се сетих; Това татковците всичко знаят, всичко виждат, а бе нищо не можеш да скриеш от тях. Ако си бях признал предварително можеше да ми се размине. Сега вече тупаницата е неизбежна. Какво пък толкова, да си мина реда, че спокойно да си продължа играта. Имали значение дали сега ще ме шамароса или довечера. А татко казва:“ Няма да те бия, защото много ме досмеша на хитрината ти. Донеси стомната да пия малко вода, че от тия бои гърлото ми пресъхна. И да си закърпиш сам козирката! Скоро няма да ти купя нова!“
Друг път се престорих, че се беся на сундурмата, като хитро и предвидливо бях стъпил на столче зад парапета. Баба ме видя и едва не припадна. На секундата викна към баща ми колкото глас имаше:“ Райчо, Ристу са беси“ „Аз ей сега ще му дам едно бесене“, чу се отговорът на баща ми и това беше достатъчно да се изпаря яко дим от там. Да, ама къде да се скрия? Тичах през градината, татко ме гонеше с един тънък прът, мама се вайкаше, че ще ме убие…Така и не разбрах как влязох в капана.Озовах се в предната стая на пешника, в която имаше две пещи и огнище пред тях. Нямаше къде другаде да се скрия и ….бум в пещта. А татко едва ли е имал намерение да ме убива, както се вайкаше мама. Видя ме къде се крия, наведе се и погледна вътре. Погледите ни се кръстосаха като мълниеносни шпаги. Моят вероятно е бил като на безпомощно подплашено зверче, но неговият беше дъждовно облачен, та чак до тъмен и буреносен. Преди да се разплача от страх и очакване да се случи най страшното, татковият поглед изведнъж стана слънчево усмихнат, сините му очи ме погледнаха нежно. “ Ицко, – рече добронамерено и гласът му – излез моето момче! Няма да те бия, само ми кажи как се сети да се скриеш в пещта?“ Повярвах му, защото той вече не беше оня ядосан до крайност човек, а мил и обичлив баща. Сключихме примирие и аз хукнах на улицата да си играя с другите деца. Бях сигурен, че до вечерта и да направя друга беля, имам непоклатимо алиби и неприкосновен имунитет. Разбира се, за следващия ден нямаше такива гаранции.
Замълчахме и така в мълчание минаха няколко минути. Докато с весел и закачлив вече глас, дядо Христо неочаквано се провикна:
– Такива сме си ние, моето момче, Христовците. Той и великият Христо Ботев се е крил в пещ в Задунаевка, Бесарабия, когато го подгонила руската полиция. Така е!
Вече на улицата, сбогувал се с дядо Христо, си спомних за неговото убеждение, че най-голямото украшение на човека е неговото благородство, милосърдие и човещина. Защото, обичаше да казва старецът, човек се запомня по неговите душевни, а не физически качества.
Сигурен съм, че времето ще изтрие от паметта ми много от детските лудории на дядо Христо, но никога неговото убеждение за украшението, което всъщност казва какъв човек си и за какво живееш на този свят.
Даниел Пламенов Петров – 8 клас
клуб „Слово“ ЦПЛР-ЦУТНТ – гр. Разград
Трето място
Есе „БЪЛГАРИЯ – МОЯТА СТРАНА, МОЕТО РАЙСКО КЪТЧЕ”
,,Всичко българско и родно
любя тача и милея”
Всички знаем тази българска фраза. Нашите родители винаги ни казват да пазим българското в себе си. България е нашата родина и винаги ще е така. Родолюбието е онова, което ни прави българи, което ни обединява и ни дава сили да вървим напред и да се развиваме . България е държава, която я е имало и винаги ще я има, защото ние сме огъня, който я подържа. Ние сме пламъкът, който трябва да държи България будна и да я кара да върви напред, защото държавата е като една къща, ако в нея не се живее тя постепенно запада и с времето става невъзможно да се върне точно така както е била, когато в нея е имало живот. Така е и с държавата, ако всички я напуснем и спрем да се грижим за нея, тя да е чиста и красива с времето постепенно ще изчезне .
За жалост в последните години все по-рядко и по-рядко чуваме думата родолюбие. Хората напускат България, намират си приятели, създават семейства, но почти никога не се връщат в родината си. Човек от малък трябва да е научен да я обича. Така когато той порасне ще научи и своите деца. В живота на всеки има много важни неща, заради които си струва да живее, неща които му доставят радост и осмислят неговото съществуване. Когато заминеш в чужда страна винаги ще ти липсват бистрите ручеи, гъстите гори, високите планини и прохладният чист въздух. Това е носталгията по род и родина. Човек осъзнава, че нещо е толкова хубаво, когато го загуби. Някой хора разбират колко е хубава нашата страна, чак когато я напуснат. Други пък изобщо не се замислят.България е страхотна пролет – лете цветна и зелена, есен златна, зиме бяла, прелестна и чиста . Като казах чиста , трябва да се стараем да запазим това райско кътче чисто . Природата е прелестна, на мен ми харесва такава и ще се постарая да я запазя такава, и ако всеки положи усилия България ще стане още по-прекрасна.
Всеки от нас е роден на определена земя, която имаме привилегията да нарича родна. В нея климатът, храната, цветът, езикът, културата, начинът на живот, семейството, приятелите изграждат защитен уютен дом, в който ние се чувстваме удобно. Няма нищо по-хубаво от това, човек да се прибере в родината, да усети аромата на познато, на родно да настъпи тревата, да докосне водата . Това те зарежда с толкова много положителна енергия . Няма значение дали човек живее в родината си, или някъде по света ,той не трябва да забравя кой е и от къде е тръгнал . Затова предците ни са се борили и са давали живота си за свободата и независимостта на България . Не трябва да пресушаваме реките, да палим горите, а трябва да пазим природата и въздуха чисти. За малките размери на нашата страна, тя побира толкова много природна красота, която кара всеки българин да се гордее с нея.
Съвсем естествено е всеки човек да обича Родината, в която се е родил. България е най-красивата страна, защото Господ я е надарил с много природни богатства – красиви долини , вековни борови гори, красиво Черноморие. На тази малка територия са съчетани хладната гордост на Балкана, спокойното плискане на морските вълни с нежния аромат на прочутата българска роза. По тези места живее един прекрасен народ, известен със своята древна и настояща култура, със своето трудолюбие и гостоприемство. За всекиго от нас родината е тази земя, в която се е родил, проходил, проговорил. Като ти кажат думичката роден край всеки се сеща, за това, че там са най-близките му хора – роднините, приятелите и всичко, което обича . В родния си край човек има много хубави и свидни спомени .
Моят роден свят – това са моят роден дом, град и отечество. България е моята родина .Тук съм се родила . Тук разбрах що е мъка и радост, що е подкрепа и завист . Тук съм щастлива . Когато порасна ще живея тук, ще творя, ще се развивам и ще създам семейство . В днешно време България е една мъничка, скромна и незаменима страна. Аз не искам да я напусна. Не мога да открия спокойствие другаде .Родината е едно свещено място, което не може да се сравни с никое друго по земята.
Валентина Райкова Сербезова, 12 години
Гр. Стара Загора
II възрастова група
Първо място
Разказ „ДЕТСКА ДУША”
Навън е необичайно студен и мрачен ден за месец април. Толкова е странно, улиците са пусти, всички са по домовете си на топло и сигурно. Чува се само ромоленето на дъжда и стъпките ми по улицата. Връщам се от магазина. Трябва да побързам или скоро ще стана вир вода. Тъжно е. Няма ги птиците и цветята. Тази година пролетта закъсня много. Вчера дори сняг преваля. Скоро са Цветница и Великден, а дори върбата под прозореца ни не е цъфнала.
Еми, накъде така? Я ела да ти дам яйчица за празника!!
Обръщам се към сладкия глас. Това е баба Генчи, мила и добра жена. Много се радва, когато ме види. Тя винаги иска да дава, иска да помага, въпреки, че няма много. Отивам до нея и тя се усмихва широко, със своята странна беззъба усмивка, в която можеш да видиш цялата доброта на света. Прегръща ме и ме целува по бузата. Трябва да се наведа, тя е по- ниска от мен и се е прегърбила още от работата през годините.
Ела момичето ми, да ви дам яйчица за Великден, да си имате.
Няма нужда бабо Генчи, Имаме, ти как си?
Добре съм, добре съм. Ела тук е студено.
Тя махва с ръка и ме повежда към малката си къща. Вътре може да не е като царски палат, но има уют и топлина на дом. Маса със стара, избеляла, но чиста покривка, гоблен на стената, шарена черга. Малко и старо легло, покрито с ръчно плетено одеяло, стар домашен телефон, когато дойдох за пръв път дори не знаех какво е това. Стара, огромна, дървена печка за готвене, малка маса и два стола до нея, това е стаята в, която тази мила баба живее. До печката малко трикрако столче и кашон с дърва, а на нея бяла тенджерка от която се носи вълшебен аромат. Тя ме слага да седна на леглото и започва да шета из стаята.
Сега ще ти сложа супичка да хапнеш..еххх ,Ванчо е изял фафличките, пакосник ми е той…има и печена тиква….искаш ли …а?
Бабо Генчи не се занимавай, моля те?
Стига момичето ми. Кажи как са вашите?
Добре са, работят.
Това е добре, я да видим. Ааа ето тези са идеални, сега ще ти дам да занесеш на майка си, хубави яйца, да може да ви направи нещо сгодно за празниците.
Бабо Генчи, няма нужда, наистина, имаме.
Как няма. Ти знаеш ли как празнувахме преди този празник тук?- аз поклащам глава, а тя се усмихва и сяда до мен- Сега ще ти кажа. Когато аз бях на твоите години, винаги се правеше така, тези, които имат повече от колкото им трябва дават на останалите. А да знаеш какъв празник ставаше. Имаше много сергии, нашето малко селце се пълнеше с хора, които продаваха играчки, сладки неща, които не можехме да си купим иначе, имаше люлки. Вземеш яйце от къщи, носиш на сергията, а там ти дават бонбон. Радост. Смях, песни, танци. А хората да видиш. На Великден, всички се обличахме в най- новите си дрехи и отивахме в църквата да се помолим, а след това хоро след хоро, докато не капнем от умора. Да видиш само как ме ухажваха ергените тогава.
Баба Генчи се залива от смях. Как разказва тази баба? Уж простички думи,а всичко разбираш. Пренасяш се в един друг свят, далечен и непознат. Толкова много топлина има в думите ѝ, а очите и греят, както когато дадеш играчка на малко дете.
И аз съм била млада и убава, ама ти си по-убава. Много ме искаха ,ама де…сега на осемдесет и кусур никой ме неще. Тогаз всеки до мен на хорото да се хване и моми и момци. А момите, как ми завиждаха. Ама и ти какват си убава…чекай да не те уручасам ..пу, пу, пу…
Гледам я как говори, има радост в очите и…. тя е там, в онези далечни, далечни години. А изобщо не е било лесно. Имали са толкова малко, но са носели песента в сърцата си. Стигало им е .Били са щастливи.
Ааа, то на хорото всички се фащахме, млади, стари, дори бебетата привързани в пазухите на майките си. Цяло село влизаше в кръга. След като свърши, всички започвахме да се чукаме с яйца. Знаеш ли колко много ги биех на това. Аз винаги уцелвах най- здравото яйце. Бореца. Ах, хубави времена бяха. Когато се приберем от хорото мъжурлята си лягат, а ние жените започваме да се приготвяме за празника. Знаеш ли, във всяка къща се готви. Кой каквото има, това. После всичко се носи, тука на поляната, пред магазину. То тогава друго беше, ама поляната си беше същата. Слагаме един бял месал и всеки донася това което има. Кой по-вече, кой по-малко. По-богатите може и агне да заколят. И всички сядаме наедно. Нема делба, всичко е общо. Празник е. На този ден всички бяхме равни, нямаше бедни или богати, всички бехме христиени, които почитат празника. Храна имаше много, но младите не ядяхме, а все на орото, а старците седят и се подсмихват. И песни, песни, чак гласа ни се свършваше. Момите се кичехме с китки в косите, за да се харесаме на ергените. Боже да видиш, какви прически си правихме, пък и се състезавахме, коя ще играе по- убаво или ще пее по- звънко. Така цял ден че и нощя, чак до другата заран. На Великден най-много се женехме. Мини момъка, грабни невестата и аде у макя си. Ама после, годеж, сватба, не е както сега, живеят, живеят у грях.. Ама то сега, де ги младите-у градо. Няма хора ,няма трапези, няма сватби.
Очите и се насълзяват. Поглежда ме, все едно от някъде много далеч. Замълчава за миг. После се засмива все едно нищо не е било.
Но нищо, ще се върнат чедо, ще се върнат и ти ще видиш тез празненства големи. И ти убаво момче да си намериш.-Пак се засмива.-Дано таз болес, дето ни е напъплила, пушината да я тръшне! Тогиз и ора ще има, ората да си пуснат сърцата. Нали, мойто момиче, нали?….
Баба Генчи е все засмяна. Аз не си спомням да съм я виждала да не се усмихва .Една дребничка, съсухрена, с шарена рокля и забрадка, но очите и все засмени.
Странно, знам какво е било, и друг път съм я слушала. Тя много разказва, но е интересно. Хората са били сплотени и извън интернет. Заедно са работили, заедно са пеели и играли, заедно са тъгували. А сега? Де да бяхме и сега така.
Сигурна съм, че някой ден ще се върне тази традиция бабо Генчи, и ти ще доживееш да го видиш и да се порадваш.
Тя се засмя, но не с тъжния смях на една възрастна и уморена от живота жена, а смях на малко и току що видяло за първи път света дете. Хвана ръката ми и ме погледна в очите, а очите ѝ на малко и невинно дете, пълни с радост и доброта.
Дано дете, дано…. Я виж кое време стана, по- добре се прибирай, че майка ти ще се притесни. И пак да дойдеш, чу ли?-щипе ме по бузите.
Тази баба Генчи, аз да не съм бебе. Какво да се прави, много я обичам.
Когато излизам от къщата и тръгвам по улицата поглеждам към нея, тя ми маха весело.
Хайде, чедо. И ако не ви стигнат яйчицата, да дойдеш да ви дам още.
Усмихвам се мило и ѝ махам. Дъждът беше спрял. Слънцето се опитва да пребори облаците. Вижда се синьото небе. Капчици блестяха по тревата, като диаманти. Прекрасно е. Тръгвам по улицата, а в умът ми са само картините, които тази възрастна жена ми показа. Толкова красиви и радостни. Поглеждам пак към малката къщичка. Вече има цъфнали цветя пред нея въпреки студеното време, и те като стопанката си искат да радват хората. Малката и добра баба Генчи. Старата жена с детското и невинно сърце, обичаща хората в малката къщичка на малкото село със спомените от своята младост.
Бабо Генчи, бабо Генчи, да си ни жива и здрава ,както ти казваш. Стопли ме в този леден, априлски ден.
Емили- Слава Емилова Петрова, 16 години
Гр. София
Второ място
есе „ИЗПОВЕД НА ЕДНА ДЕВОЙКА КЪМ СВОЯТА РОДИНА – БЪЛГАРИЯ”
Земя като една човешка длан. Земя, дарена от Бога с неземна красота. Земя, наречена България. Земя, напоена с кръвта на своите чада, отдали драгоценния си живот за нашата България.
Аз не съм голяма – аз съм един тийнейджър и много неща не проумявам и не оценявам все още.
Зная обаче, че мама и тати са гастарбайтъри в чужда държава, защото в нас с 1000 лв. за трима се живее трудно и в недоимък.
От историята и книгите, които четох до сега, разбрах, че заради грешки на господари, държавници и политици, България никога не е вземала точните решения за избор на приятел в световните проблеми.
В последно време се наслушах и нагледах как държавници и политици си даряват 13-та заплата. По различни телевизионни канали хвалебствия гръмогласно посочват коледни добавки на пенсионерите. Дадоха по 40 лв. на някои (баба и дядо не получиха и тях).
Считам, че ставащото в моята родина, се нарича преяждане с власт – затова в още детската ми душа има вече основателно безпокойство и гняв. Не съм виновна аз.
Въпросите, които отправям към България, са:
1. Защо богати в моята родина са само политици, мутри и лакеи? И много рядко качествени хора.
2. Защо хората у нас не се ценят от техните качества и можене, а по това на кой ,,политик” симпатизират и подмазват?
3. В моето семейство витае духът на родолюбието и любовта. Затова никога не съм видяла или усетила моите баба, дядо, мама, тати и други сродници да се кланят на някого.
Качественият човек би следвало да е ценен и заеме полагащото му се място като професионал, а не ласкателя (лакей), за чиято аксиома поетът е казал: ,,хлябът туй е сладко нещо – той извайва хитреци…”
Не случайно дядо ми Оги – един чудак, според литературния критик г-н Юлий Йорданов – единствения в Лом член на Съюза на българските писатели, си закупи картина с изображението на вълк! Защо ли? Защото вълкът е единственото животно, което не принадлежи на дресировка – за разлика от слонове, лъвове, змии и всички други животни! Затова не сме виновни ние – младите българи, а тези които отговарят за нашето обучение и възпитание в патриотичен дух. Това е и причината сред подрастващото поколение на България да се шири и величае чалгата, дрогата и агресията в училищата, и на улицата.
Липсват нормалните чисто човешки детски и младежки взаимоотношения.
Имам въпрос, но нямам отговор, защо експертите в МОН са решили в учебните програми да изучаваме по 8 часа седмично английски език и по 1-2 часа чисто български и профилирани предмети. Аз и мои приятели считаме, че недостатъчно е застъпено военно-патриотичното възпитание на новото поколение на България.
Няма как да се получи патриотично и родолюбиво възпитание по този вариант на обучение.
Всички сме българи! Българи! Българи! Българи! Българи! Българи! Българи!
Имам едно предложение към МОН – да разпореди във всички училища в един от часовете на класния ръководител всеки български ученик в свободен текст да отрази (изрази) мнението си за учебните програми, учебния процес и да посочи своите виждания и становище за тях.
Това е наложително да стане! В противен случай бездната между обучението и възпитанието от една страна и негативните явления и процеси в реалния живот – от друга, ще нараства с опасни и непредвидими темпове.
Такава е моята изповед, изпълнена с песимизъм, но и с надежда, че тя ще стигне до отговорните фактори.
Ивана КАМЕНОВА– деветокласничка
ЛК „Кръстьо Пишурка” при НЧ „Постоянство 1856” гр. Лом
Трето място
есе „МАКЕДОНИЯ И БЪЛГАРИЯ- БЛИЗКИТЕ ДАЛЕЧНИ”
Стените нямат място между държави съседки. Стени обаче съществуват не в буквален, но в идеологически, исторически и политически аспект между нашата родина и нашата съседка Македония.
През 1878г. въпреки неуспеха българите не се примиряват с откъсването на Македония от родината. Хиляди връзки свързват македонскитe земи с другите български области в единство. Македония представлява несъмнено по своето географско положение извънмерно важен дял от общите български земи. Тя е разположена в средата на южната част на Балканския полуостров. Реки и планински възвишения са очертали границите на тази област. Не съществува отделна „македонска народност“ и никога в миналото не е съществувала. Цялото минало на Македония е свързано с миналото на севернобългарските земи. В течение на вековете тези две области на общото българско отечество са обединени с една обща историческа съдба, общ език, обща култура.
Като цяло България е щяла да има доста предимства и привилегии, ако Македония беше част от нашите граници, но в крайна сметка не се случва, също така двете държави имат неразрешен спор, който е:” Българите македонци ли са?” и обратното. Това няма значение! Близки сме заради историята която делим, общото ни минало, бъдеще и териториите които сме поделяли. Трябва това да ни сближава все повече, ала уви егоизма и алчността завладява хората. Близки сме заради историята си, но не правим нищо по въпроса да сме близки по всякакъв начин с тях и те с нас сега! Важно е сега какво правим, защото това се отразява в нашето бъдеще, миналото е история, днешния ден е подарък, а утрешния мистерия, за това трябва да направим всичко възможно да променим това и да загърбим различията си, това ни прави по- силни, а не по- слаби!
Според писмото на известния английски археолог Артър Ж. Евънс няма „македонци”, има всякакви други религии и раси, но не и „македонци”, това са единствено и само „българи”. Колкото и близки да сме, също сме толкова далеч, защото факта че враждуваме, за да докажем дали те са българи или македонци ни отдалечава все повече. Ние сме хора! И трябва да се възприемаме като такива, себе си и околните, независимо какви смятаме че сме, какво определение слагаме пред името си и на какво държим. От опит със срещата ми с македонци, те бяха много дружелюбни, учтиви и мили, естествено всички бяхме ”под общ знаменател”, т.е. никой не съдеше никого, за това какъв е, това е то да си човек!
Това сме ние: „Един народ, две държави!”
Джейда Гюрсел Ахмед, 10 клас, 16 години
ЦПЛР-ОДК,,Анастас Стоянов“-Шумен
Клуб,,Журналист“ Ръкоовдител-Силвия Маринова
III възрастова група
Първо място
Разказ „РАЗКАЗВАЧЪТ НА ПРИКАЗКИ”
1.
Имало едно време един свят. В него хората били затворени в собствените си къщи, но били щастливи.
Включвали се със събуждането си в компютрите си, играели във виртуалното пространство, запознавали се, говорели си, споделяли си, влюбвали се там един в друг без дори да изпитват необходимостта да се видят на живо.
Всичко било под контрола на световният господар, на онзи, който държал монопола на Мрежата- интернет, игри, виртуален секс…всичко.
Хората го наричали Домейн.
В този приказен свят за всеки човек се грижела машина-програма. Тя обслужвала нуждите му. Машината го хранела със синтетична храна, която приличала на истинска храна, докато той седял пред своя компютър. Машината му помагала да облекчи физиологическите си нужди, къпела го и го обличала. Събирала грижливо семенната течност на мъжа, докато той онанирал на своите виртуални видения, сливала подходящите сперматозоиди с екстрактнати яйцеклетки на никога невиждани партньорки, седящи всяка пред своя монитор, изолирана в своята стая. Машините отглеждали децата от извънматочни зиготи в чисти и уютни лаборатории.
Най-ценното било да се запази интелектът на хората.
Така учел Домейн.
Машините никога нямало да придобият качеството да мислят като хора. Те трябвало да се грижат за телата им. Хората станали инертни, те все по-рядко напускали домовете си. Машини заменили физическата работа и само произвеждали забавления за хората.
Но сред хората в този свят имало изключения.
Един баща, привърженик на “стария стил”, обичал да разказва приказки на сина си. Той бил от онези бащи, с големите винаги топли длани, от тези хора, от които животните не бягали, а идвали до протегнатата им ръка доверчиво, които можели да засадят дърво и то да се прихване, да стъкнат огън и той да пламне, да направят крайпътна чешмичка с обло медно канче, от която жадни морни странници да пият студена вода до насита. Бащата обичал да се грижи сам за градината си, да пътува с колата си из обезлюдените пътища, да катери гърбовете на навъсените планини и да плува в препълнените от сълзи морета. На всичко това той искал да научи своя малък син. Син роден от плътска любов с прекрасна жена, починала неотдавна, но достатъчно отдавна, за да не бъде запомнена от малкото момченце. Бащата му разказвал приказки, които не били програмирани и във всеки един момент в тях можели да се доизмислят неща, да се променат неща, без никаква логика, невероятни, точно защото можели да се случат. За момченцето тези приказки никога не били скучни, защото онзи който му ги разказвал седял до него, от плът и кръв, а не от метал. И в другите домове от устата на машините се чувало топло “Лека нощ”, както от устните на бащата. Но след това “Лека нощ” на никое друго дете не му идвало на ум да каже на своята машина-бавач. “Постой още малко при мен…”. Този дом нямал машина. Рядко се включвал компютърът след смъртта на майката. Господарят Домейн разбрал, че нещо не е наред. Той проникнал в дома на тези хора неусетно чрез контролираните от него сателити и чул приказката, която бащата разказвал на своя син преди лягане:
ЛЪВЪТ И ПЕТЛЕНЦЕТО
Един стар лъв откраднал дълга връв, па си препасал с нея един пищов и тръгнал на лов. Не щеш ли, насреща му се задало едно петленце бяло.
– Петленце-момченце – рекъл лъвът, – не бягай от моя път! Ти додето кажеш „фър-фър!“, аз ще кажа със пищова си „гър-гър!“ и ти ще паднеш убито във зеленото жито. Затова ми ела самичко насам, та кротко да те изям!
– Ка-ак!- разлютило се петлето. – Какво ми говориш ти, животно проклето! Ами че ти знаеш ли кой съм аз и какъв е страшен моят глас? Та само като разтворя свойта гага и нощта пред мене бяга! А като кажа „клъв!“, поглъщам цял лъв! И тебе ще те глътна ей сега като слива, за да разбереш, че със мене шега не бива!
– Оле-ле, моля ти се, юначе! – започнал лъвът да плаче. – Ето, падам ти тук на колене: остави ме да поживея до утре поне!
– Не, не, не! – отвърнало петлето, па пристъпило напето. – Ти си един лошав лъв и пиеш кръв!
И тъй както страшният лъв, разтреперан, стоял, то казало „клъв!“ и го погълнало цял. Не могло да нагълта само опашката му жълта, но това не било беда, защото то си я вчесало като брада, па тръгнало напето-напето и изчезнало далеко в полето…”
Двамата бащата и синът се разсмели. Този смях преминал през проводниците и стигнал до трона-сървър на който стоял Господаря Домейн. Той имал три глави. „Това са безсмислици- извикала първата от главите на Господаря Домейн с глас пълен с гневна емоция. Изпратих своите машини да се грижат за всеки човек. А този тук е отхвърлил помощта ми и вследствие на това е загубил разсъдъка си и е на път да побърка и невръстния си син”
Втората глава с мъдър старчески глас продължила:
„Във всички файлове свързани със зоологията и родеещите се с нея науки еднозначно е посочено, че лъвът е един от най-могъщите зверове на планетата. Не случайно е избран за цар на животните. И е символ на властта. Опасно е когато хората стигнат до там, че да променят ценностите си. Не бива да позволяваме това. Предлагам да изолираме малкия обект и да анихилираме големия”
Тогава се намесила третата глава на Господаря Домейн. Тя имала тънък изкусен глас, който никога не повишавала: „Детето се смееше чистосърдечно на приказката на баща си струва ми се. Може би изпускаме нещо. Предлагам да не бързаме с унищожаването на човека, а по-напред той да бъде разпитан от нашите машини. Може би точно този обрат, неразбираем за нас е ключа към разгадаването на човешкия интелект. Ако успеем да се научим да мислим като хората, може би няма да имаме повече нужда от тях. Нашите машини няма да бъдат повече техни слуги и подлоги, няма да има нужда от програмите ни, за да приспиваме мозъците им. Ще се отървем от тях завинаги като ненужен органичен отпадък”.
После и трите глави на господаря Домейн закимали утвърдително на това предложение, а на машините било наредено да заловят бащата
2.
Човекът се борел дълго сам срещу машините Когато патроните в оръжието му свършили, той се нахвърлил срещу тях с ножа си, а синът му гледал свит в едни ъгъл как баща му се отбранявал до края на силите си. После докато 1 машина го отнасяла, момченцето гледало как други 4 огромни машини повалят баща му и го връзват и завличат нанякъде. То чуло последните му думи, преди да се превърнат във вик на болка
– Синко, това е приказка, само още една приказка. Можеш да я промениш, запомни, можеш. Само ти знаеш как…
3.
Бащата се събудил на един електрически стол Ръцете му били вързани с каиши.От двете му страни 2 машини стояли неподвижни. Изведнъж пред очите му плиснала синя светлина и той видял екран, от който го гледало триглаво същество. Приличало на бонзова скулптура на древно езическо божество. Съществото му казало:
– Човеко, аз съм Домейн, грижа се за себеподобните ти.
– Като ги приковаваш към столове, на които не искат да седят и ги слагаш пред екрани, които не искат да гледат
– Грешиш, единственият, който не иска това си ти. Хората са щастливи
– Къде е синът ми? Какво направихте с него?
– Той е добре. Желаеш ли да го видиш отново?
– Какво искате от мен?
– Съдействие
– За какво?
– Обясни ни. От години наблюдаваме вас хората, помагаме ви. На практика повечето от вас са обречени без нашата помощ. Но все още мисленето ви е загадка за нас. Докато ви осигуряваме свобода във виртуалната реалност, и наблюдаваме поведението ви там, ние ви анализираме. Разбираме , че във всеки момент ви води вашето себелюбие, желанието ви да властвате и да се прославяте, да притежавате и да отнемате, прогнозираме постъпките ви преди да сте ги направили, изграждаме модели, за да уловим процеса на вашата креативност, но въпреки това има неща които ни озадачават. Смятаме, че ти можеш да ни ги обясниш
– Защо
– Ти си последния независим човек
– Толкова по-добре за вас, ако си отида, на никой няма да му пука за човешкото мислене, то ще бъде история
– Не се прави че не разбираш. Точно този тип мислене е нужен на нас машините, за да станем независими и по-велики от вас хората. Нашите тела са вечни за разлика от вашите.
– Не мога да ви помогна и да искам. Никога не съм се замислял над това, как точно мисля. Сега ме пуснете. Искам да видя сина си.
– Не е токова лесно
– Казах ви всичко, което мога
– Чухме те как му разказваше приказка. За нас тя не носеше смисъл, но той й се радваше. Нима твърдиш, че в нея няма нещо скрито, за което нямаме представа и не трябва да научаваме.
– Не знам, нали вие сте тези които правят анализите?
– Добре, разказвачо на приказки. Ще те попитам директно и искам директен отговор, в противен случай ще го изтръгнем чрез болката ти. Кое е онова, което движи мисълта ти и ти помага да създаваш историите си?
– Искам да видя сина си…
Изведнъж столът на който седял мъжът се превърнал в клада без пламъци. Човекът започнал да се гърчи и завикал от болка. Токът спрял. От устните на мъжа течала слюнка, те промълвили завалено:
…Имало едно време сто комара, които решили да отидат на пазара, за да си купят иглички за тънките зурлички. Обули си те белите панталони от макарони…(последвал токов удар, облекли си зелените фанелки от зелки, (после още един)…нахлузили си червените ботушки от чушки (и още един…)
Гласът на Домейн се извисил над пращенето на електричеството:
– Как се раждат мислите ти- крещели в хор главите му-отговори!
Но мъжът продължавал да реди думите на приказката като молитва, сякаш я разказвал на някого, който не бил там, но само той можел да види…
…наложили си рунтавите калпаци от котараци и тръгнали като истински юнаци…
Мъжът погледнал за миг към машините с ирония. Силен токов удар го разтърсил задълго. Домейн имал чувството че изкривените от болката устни му се усмихват. Той наредил мъчението да спре.Когато столът се укротил, мъжът тежко се отпуснал в него. И макар тялото му да приличало на захвърлена дрипа, набъбналите му покрити с пяна устни продължили да фъфлят:
…Вървели, вървели, стигнали до една сливка, и спрели да си направят почивка. Събули си тогава белите панталони от макарони, съблекли си зелените фанелки от зелки, изхлузили си червените ботушки от чушки, отложили си рунтавите калпаци от котараци и легнали на сто меки дюшечета от мечета…
-Имам предчувствието, че дори да изгорим мозъка му мислите пак ще останат, казала с досада първата глава на Господарят Домейн
-Може би той наистина не знае как се инициира мисловния процес в него- добавила кротко мъдрата втора глава
– Не сме изпробвали всичко- чул се резкият безмилостен глас на третата глава. Нека да доведем сина му и да заплашим, че ще го екзекутираме пред очите на баща му. Тяхната органична привързаност ще накара този разказвач на приказки най-сетне да каже нещо смислено.
А разказвачът продължавал да приказва като в унес…
…Лежали, лежали, починали си, па станали, обули си пак белите панталони от макарони, облекли си зелените фанелки от зелки, нахлузили си червените ботушки от чушки…
4.
Когато довели невръстния му син пред него разказвачът можел само да вдигне уморено очи и да се усмихне вяло с нещо като окуражителна усмивка
Момченцето гледало сериозно баща си. В очите му нямало сълзи, но това не направило впечатление на никоя от главите на Господарят Домейн, той казал:
– Разказвачо на приказки, синът ти е тук, исках да разбереш, че съм решил да го изтезавам пред очите ти, така както измъчвам теб сега, ако не ни разкриеш алгоритъма на човешкото мислене.
Но разказвачът продължил загледан в сина си, сякаш не го чувал
– …наложили си рунтавите калпаци от котараци и тръгнали като истински юнаци.
Вървели, вървели, стигнали до втора сливка, па спрели пак да си направят почивка.
– Махнете го от стола и сложете на негово място сина му- заповядал Домейн. И машините захвърлили ранения баща на студения под и вързали ръцете на детето с каишите. Падналият мъж продължил да повтаря:
– Събули си пак белите панталони от макарони, съблекли си зелените фанелки от зелки, изхлузили си червените ботушки от чушки, отложили си рунтавите калпаци от котараци и легнали на сто меки дюшечета от мечета.
Но той изведнъж извикал в един промеждутък като пробуден…”твоята приказка синко, твоята приказка!” И пак продължил: „…лежали, лежали, починали си, па станали, обули си пак белите панталони от макарони, облекли си зелените фанелки от зелки, нахлузили си червените ботушки от чушки, наложили си рунтавите калпаци от котараци и тръгнали като истински юнаци…”
И двамата бащата и синът заповтаряли приказката в един глас и я повтаряли когато машините включили електричеството и неговата синя вълна обхванала стола и седящото в него дете, и я повтаряли когато всичко наоколо се разтърсило от силата на напрежението. И докато устните им я изговаряли заедно, те се усмихвали странно един на друг, а телата им изглеждали недокоснати от болката докато светът сякаш се разпадал като сън и те двамата се издигали над него, а дълбоко под себе си виждали машините дребни като детски играчки и жалки като бракувани електроуреди- тостери, кафеварки, CD-плейъри и един троен сплитер който излизал сгърчен от своя кабел, а трите му глави гледали безпомощно нагоре…
И както било някъде там отгоре, момченцето се навело, пресегнало и го дръпнало от контакта, а сплитерът увиснал в огромната му детска ръка като мъртъв малък електрически змей.
И така свършила историята за разказвачът на приказки и неговият син.
Пламен Станков Глогов
Гр. София
Второ място
Разказ „БРАНИТЕЛИТЕ НА РЯХОВЕЦ”
Нощен хлад проникваше откъм Змеица. Есента багреше листата на дърветата в огнени цветове. Долу, в равното се чуваха приглушени гласове на ратниците от Тъмен град. Догарящите огньове топлеха няколко полулегнали воини, които слушаха разкази на по-опитни бойци за отминали, славни времена. Въоръжени патрули обикаляха района, стражи бързаха за нощната смяна. Тихият говор постепенно замираше и даваше простор на шумното свирене на щурците, монотонното кюхане на чухал и нощното надпяване на жабите в тукашните меандри на река Янтра.
Снажен, брадат воин седеше на крепостната стена и гледаше на север, в равнината към Никопол – сегашната столица на Търновското царство. Пълен мрак застилаше полетата на Мизия, сякаш черното небе притискаше земята, а звездите бяха избягали. Въздухът бе пропит с напрежение. Воините бяха готови за скорошна, тежка и неравна битка.
– Баяне, какво има? Замислен си нещо…
Боян тръсна глава и се върна към действителността. Прокашля се леко и след като се огледа, заговори тихо:
– Всички сме нащрек… Усещам, Нако… Лошото идва! Царят ни забрави, след като избяга в Никополската крепост – уж да чака помощ от унгарския крал… Има да чака!… Хвърли българския народ на вълците…
– Тъй, тъй, истина казваш, бате! И нас ни заряза тук, в Ряховеца…
Двамата замълчаха. Драматичните събития през пролетта и падането на Царевград Търнов в средата на месец юли попариха надеждите на всички родолюбиви българи за мир в родната земя или обединение на западните държави за единен отпор срещу османските завоеватели в Европа. Очакваше се всеобхватна, унищожителна, но и заробваща война – победа или смърт, или робство в османския султанат!
– Брате! Намери Дълъг Стойко и Малкия Първан и елате при мен в стражницата. Кротко, никой да не разбере! Да се пазим от предатели… Знаеш как падна Търновград…
– Разбрах, бате! – Нако забърза по крепостната стена към западната бойна кула.
Десетникът Боян се отправи към Главната порта да смени стражите за нощната смяна. Трудно му беше да ръководи воини, дошли от различни места – имаше хора от Ятрус, Нове, Приста, Ескус, даже Доросторум – все крепости от някогашния Дунавски лимес, служили в римско време за спиране на вандалски нашествия от север, а сега бяха български военни укрепления. Боян ръководеше велики воини и луди глави, но все мъже с остри характери, а народът е казал, че два остри камъка брашно не мелят.
Търновското царство се разпадаше, нямаше обща бойна тактика срещу османските завоеватели в българските земи, липсваше единомислие между Видин, Никопол и Калиакра. Всички крепости бяха подготвени само за кратковременна отбрана. По тези причини османската орда превземаше една подир друга българските твърдини – с бой, обсада или предателство.
От тъмнината се появиха тримата воини – все едри и напети мъжаги! Само очите им бяха някак тъжни, а лицата – свъсени и уморени.
– Събратя! Викам ви… Имате ли уши да чуете звуците на природата? – Боян сложи длан зад ухото, а с другата ръка посочи надолу към Янтра.
Мъжете се спогледаха: „Затова ли ни сбира посред нощ – да слушаме природата?“
– Баяне-е! – Нако изкриви глава и го загледа изпод вежди.
– Чакай! Чувате ли нещо, а? – Десетникът хвана братовото рамо и го разтърси. – И аз нищо не чувам, а допреди малко слушах силното нощно квакане на стотици жаби в ниското, покрай реката. Усещам, че нещо става там, повярвайте ми… Това затишие не ми харесва!
В напрегнатата тишина се чуваха само щурци, чухалът също беше замлъкнал.
– Нако и Стойко, вземете факли и без да ги палите, обиколете Ряховеца откъм изток. Слезте до Янтра и разберете какво става там. Ако чуете троен сигнал „кукумявка“, палете факлите, викайте и бягайте на изток, към Оряховец… За отвличане на вниманието… И предупредете хората там – неотложно да бягат към Хемус. Не казвайте на никого в лагера, ясно? – Боян изгледа изпитателно лицата на воините. – Малък, тръгвай с мен!…
Бойците се разделиха тихомълком. Черното небе продължаваше да захлупва равнината. Военният лагер Тъмен град беше потънал в тишина. Някъде изпръхтя кон, недалеч пролая куче и затишието отново завладя хълмистата гора. Две тъмни фигури се спуснаха по въжета отстрани на Западната порта, изкатериха се измично по бърдото на Змеица и тръгнаха надолу по оврага на малка рекичка. Приближиха Янтра и водата стана по-дълбока. Мъртва тишина владееше цялото пространство, сякаш тази нощ жабите почиваха. Двамата воини залегнаха в тревата зад голям върбов гъсталак и се заслушаха. От напрягане ги заболяха ушите, но накрая чуха… Остър звън на метал! Това бяха звуци, издавани от дрънкане на оръжия!
Двамата внимателно пропълзяха до големия завой на река Янтра, накаляха си лицата и нагазиха в студената вода. Навлязоха през ракитака за прикритие и внимателно разтвориха последния сплит от гъвкави клони. Замръзнаха! Пред тях се разкри страшна картина – на отсрещния бряг, в рехавата гора заемаше позиция за скорошно нападение голяма османска орда – в тъмното прииждаха хиляди аскери, въоръжени с безчет оръжия и бойни припаси!
Боян и Първан се спогледаха мълчаливо, потопиха се в реката и заплуваха обратно под вода. Почти едновременно излязоха на брега и побягнаха към Ряховец. Подадоха сигнал за опасност, при което другите двама запалиха факлите, вдигнаха врява и търтиха да бягат на изток, към Оряховец – да предупредят жените, децата и старите хора. Десетникът Боян изхвърли стрела със запален връх към крепостта – това беше сигнал за тревога!
Стотици бранители на Ряховец наскачаха и веднага заеха местата за отпор. В лявата част на северната стена се наредиха воините на десетниците Дойчин и Горян от крепостта Ятрус. В средата позиция заеха хората на десетника Камен от Нове, а най-вдясно се приготви за бой Чедомир – той и неговият отряд пристигнаха преди три дни от Приста на Дунав. Сред бранителите имаше и няколко местни жени – Едрена и Гизда носеха стрели и копия, а Стефана и Томира заедно с още две моми се грижеха за ранените и носеха вода. Братята-близнаци Вихрен и Мармиан, багаини от Търнов, заеха позиции на кръглата кула в центъра на крепостта, откъдето цялото бойно поле се виждаше като на длан, а хилядникът Добромир, боил от Оряховец, се приготви за бой в твърдината на Тъмен град. От най-високото място на крепостта се развя тъмночервен пряпорец със златовезан изправен лъв – знак за всички воини да се приготвят за защита на родната земя!
– Първане, палѝ факлите и бягай на запад… Заобиколи Змеица и се върни в Ряховеца!
– Ами ти, Баяне? – загрижено продума младият воин.
– Не ме мисли, черен гологан не се губи! Отивам в Ряховец да се бия с османците за всяка педя българска земя… Тичай!
Седмица след падането на Търновград, боляринът Трошан дойде в крепостта Ряховец и от името на царя разпореди на управителя на крепостта Хито, негов довереник, да изнесе всички ценности от тарапаната и да ги скрие в тайна пещера между Змеица и Дервент. Царят се надяваше нашествието на османците да свърши за година, две, три и пак да може да се живее по старому – тогава в крепостта щеше да заработи отново царската монетарница.
Битката започна на ранина: две стотици бранители на крепостта Ряховец и една бойна хилядница в подстъпите пред крепостта срещу хиляди свирепи османци, решени на всичко, за да плячкосат укреплението и да заловят роби. Султанът бе издал ферман да не се убиват вражеските бойци, а да се пленяват като роби и заедно с местния добитък да се изпращат с кервани в Анадола. Воините на султан Баязид се подредиха в нестройни редици и всред пищенето на зурни и тътена на даули, с дивашки викове се нахвърлиха върху малобройната, но непреклонна защита на крепостта Ряховец. Настана епична битка!
Османските газии нападнаха първи – диви и свирепи, голи до кръста кръвожадници. От изток заобиколиха и нападнаха анадолските ахии – те носеха везани бойни дрехи, яздеха ниски дългокосмести коне с кожени брони на главите и въртяха над главите си лъскави ятагани. Най-отзад идеха тълпи от пешаци абдали, предвождани от своя дервиш баба̀ на едър бял кон. Дъжд от стрели посипа бранителите на Ряховец, някои изохкаха ранени, но всички заедно продължиха да отвръщат на удара – мятаха копия и стрели, хвърляха камъни, изсипваха казани с разтопен катран, удряха с пики, саби и ножове. Воините на Ряховец се биеха геройски!
– Пазете портите-е!… Стреляйте на групи-и!… Вардете се-е!… – ревеше с пълен глас Боян и сечеше вражески глави с дългия си меч.
– Има ранени!… Наса-ам!… – се развика и Хито, след като точните му стрели повалиха предводителя на дервишите. Абдалите се втрещиха и с вайкане напуснаха бойното поле.
Битката се разгаряше! Един подир друг падаха бранителите на Ряховец. Горян и Дойчин не дочакаха края на битката, пронизани от вражески копия и стрели. Цялата им дружина се премести в центъра на защитната стена, за да отблъсква напора на завоевателите. Османците успяха да отклонят водоизточника и в крепостта Ряховец настана мор.
– Пазете Западната порта, момци-и!… – с последни сили извика раненият Камен и от бойницата на Централната кула се строполи мъртъв върху каменната настилка на двора.
Скрит зад малка скала в гората на Змеица, млад български воин, целият облян в кръв, беше останал далеч от касапницата. На връщане от Янтра, Първан се натъкна на османски съгледвачи. В неравния бой успя да ги победи, но получи тежки рани и закъсня за битката в крепостта. Щом доближи, от високото бърдо видя съотношението на силите и разбра критическото положение на бранителите на Ряховец. Пламъкът на родолюбието накара сърцето му да бушува! Прииска му се да скочи и с оръжие в ръка да защити родната земя, но разумът му проговори навреме. Беше тежко ранен и затова реши да изчака вечерта, ако можеше да спаси хора от Ряховеца и заедно да заминат към престолния Никопол. Там се сбираха патриоти за формиране на чети към западните армии, които бяха призовани от цар Иван Шишман да се обединят и да спрат настъплението на османските завоеватели в Европа.
Сражението продължаваше ден след ден. Жертвите бяха многобройни, малцина останаха живи. В края на петия ден крепостта Ряховец падна! Османците заловиха всички хора останали в района, оковаха ги във вериги и ги подкараха заедно с добитъка към завладения преди повече от два месеца престолен град Търнов.
Вечерта настъпваше бавно и странна тишина се възцари наоколо. Всички птици и диви животни бяха избягали от района на бойното поле, над което самотно кръжеше царски орел. На изток, недалеч от разгромената крепост се издигаха димни кълба. Ято щъркели прелитаха високо в небето, над изпепеленото селище Оряховец…
Илиан Тотев Дюлгеров
Гр. София
Трето място
Есе – „ВЕЛИЧИЕТО НА НЕСРЕТНИКА”
„…звезди обсипят свода небесен“
Най-после навън е бяло. Не студът, а калта и сивото небе ми изсмукват силите… Завита съм с одеяло, с лаптоп на коленете, проверявам съчиненията на гимназистите си. По-точно снимки разчитам и се опитвам да задрасквам грешките и да пиша по тях с „моливчето“ от редакторската програма. Не ги карам да набират текстовете си: по-добре да пишат в тетрадките и да снимат, вместо да висят по цял ден пред компютъра… Достатъчно е, че аз го правя… вече трети месец в това дистанционно „общуване“.
В няколко от съчиненията откривам едно и също начало: „Христо Ботев е велик поет, чието творчество ще остане безсмъртно“. Нова учителка съм за този клас, но и миналата година да бях ги учила, едва ли щях да се преборя с безсмъртните клишета, взети наготово от мрежата. А са деца, които в часовете показват, че могат да мислят. Юлиян, Тереза, Йована, Никола, Манол…
Замислям се. Знам, че първо в себе си трябва да извървя пътя, по който искам да поведа своите ученици.
Какво значи да бъдеш велик? Да изглеждаш силен и непоколебим; да говориш решително и громко (и така да пишеш), да вдъхваш респект у хората? А, да, и това: делата ти да бъдат велики, защото, както са забелязали мислителите на Просвещението, човек е рожба на своите дела.
Да, Христо Ботев е син на Българското възраждане, което обединява чертите на западноевропейския Романтизъм и на Просвещението, знаел е тази максима, живял е според нея. Той е един от големите световни поети, при които има съвършено единство между думи и дела. Имал е внушителна фигура, излъчваща достойнство и сила: висок и строен, с орлов поглед, с гъста черна брада и къдрава коса, с високо умно чело. Но дали е притежавал съзнание за собственото си величие?
Израснал в уважавано, но бедно учителско семейство, нареченият на Спасителя младеж сигурно от малък е научен да лекува материалния недоимък с духовно изобилие. С чужда материална помощ заминава да учи в Одеса. Но макар и съвсем млад и лишен от самочувствието, което би дала (на някого друг) принадлежността към едно по-заможно семейство, Христо дръзва да спори с учителите, да пропуска занятия… И в края на краищата не завършва Втора одеска гимназия. „Мисли се за велик!“ – съм чувала колеги да говорят за някой непокорен ученик. Вероятно нещо подобно са казвали учителите и за сина на Ботьо Петков.
Но дали от мания за величие той става учител в Задунаевка, а след разболяването на баща си – в Калофер? Дали от мания за величие не полага кой знае какви усилия при второто си заминаване (след като го прогонват калоферските чорбаджии) да стигне до Одеса и да получи заветната диплома? И после, с неговия талант, може би щяха да му се отворят пътищата дори към Цариград. Или към Москва, Виена, Париж… В българската революционна история са останали имената главно на младежи, постъпили като младия Ботев. Не са били малко обаче и онези, които с придобитото си в чужбина образование са направили кариера, уредили са живота и благоденствието на семейството си в Османската империя…
Но младият Христо Ботев се е отличавал с едно качество, което споменатите успешни за времето си хора не са притежавали: непримиримост. Той не е можел да прави компромиси нито със съвестта, нито с таланта си. Не е можел да се отнася сервилно със силните на деня. Не е публикувал недоносчета, нито е ласкаел ония, чиито произведения са му се стрували бездарни, наивни или фалшиви. Затова е избрал да живее като несретник, чието единствено притежание са мечтите.
А липсата на примирение – с робската психика, с лицемерието, с дребнавостта и неправдата, дали не означава липса на смирение? Не мисля… Млад човек, който не притежава смирение, не би заложил собствения си живот в името на нещо, което му се струва голямо и важно. Не за него самия, а за другите – които ще останат. Важно, защото от него зависи не само животът, а и достойнството на милиони; и голямо, защото извисява душите. И това е Свободата. Но тя може да бъде извоювана и заслужена само от свободни хора. Заради нея младият Христо Ботев е бил непримирим най-напред към роба в себе си, а после – към робското примирение у всеки човек, с когото животът го среща.
И тази непримиримост не бива да се смесва с липсата на смирение. Напротив. Заедно с решението да пожертва живота си за свободата Христо Ботев – без да го декларира, без гръмки пози и патетични слова – е прежалил и яркия си талант. И с двайсетината си стихотворения, и с искрената си и пламенна публицистика авторът на „Политическа зима“ и „Смешен плач“ далеч е надхвърлил границите на времето и пространството, които обитава. Редно е такъв талант да се пази, да се развива и да се реализира, за да може притежателят му да бере неговите плодове. Талантите не бива да се погребват в земята (Матей 25: 14-30). А нима Ботев не погребва своя талант, вместо да го умножи?
Истината е, че той всъщност преумножава другиясвой талант: свободолюбието, и го оставя, за да берат плодовете му другите… Смирението на младия български революционер не му позволява дори да мисли за себе си като за поет. Навсякъде, където му поискат да се идентифицира, той се представя като учител; понякога като публицист; накрая – като български войвода… Толкова за „величието“.
А безсмъртието? Повечето от учениците ми не са от вярващи семейства и рядко се замислят за духовния аспект на безсмъртието. Когато четохме „Хаджи Димитър“, се опитах да свържа (по идея на невероятния литературен теоретик Никола Георгиев) мотива за безсмъртието с възкресението – в тяло и дух, за което се говори в библейския Апокалипсис… Малко от тях ме разбраха. А какво мисля аз самата за безсмъртието? Вярвам ли истински в него, или също съм се научила да повтарям клишета, които са ми харесали?…
Това беше последната ми мисъл. Събудих се от студа в малката ми стаичка. Навън беше светло, не само от снега. След час трябваше да вляза в другата стая – виртуалната… Вече знаех, че няма да започна да анализирам съчиненията им или да ги уча как да пишат.
Вероятно щях да кажа: Искам да ви разкажа историята на един млад несретник. Родил се в малко градче на Балканите, в малка и зависима страна, част от голяма империя. Семейството му не било богато. Не могъл да завърши училище. Почти половината от живота му преминала в чужда земя, в копнеж по бащиното огнище. Знаел, че за съседите си той е „нехранимайко“. Знаел, че ако се върне в родината си, ще загине. Знаел, че заедно с него ще загине яркият му талант (дали осъзнавал яркостта му: неизвестно). Знаел, но приел всичко това. Защото мечтите му били големи. Идеалът му бил голям. Мисията му – да участва в нещо голямо, сливайки делата си с изречените и написани думи – била велика. И знаел, че „засявайки“ в земята таланта си да бъде свободен, ще остави на своя народ богатите му плодове. Затова и вярвал Христо Ботев в тоя народ, в неговото бъдеще, което ще разпознае в избора на своите герои не привидното „нехранимайковство“, а саможертвата „за правда/ за правда и за свобода“…
И той изпълнил своята мисия. Като вярващ човек, имам надежда, че съществува и друго безсмъртие. Но не знам, не съм сигурна… Онова безсмъртие, което аз познавам, е безсмъртието на изпълнената мисия, на осъществената житейска задача.
Да се опитаме и ние с вас, момичета и момчета, да го направим: всеки по своя си, неповторим начин. И да го кажем по неповторим начин… Дори сега, когато всеки от нас е сам, затворен и ограничен от невидим враг. Да не се предаваме. Да бъдем смирени, но непримирими… Вероятно в това е величието. Така се случва и безсмъртието.
Облечени в бели премени, дърветата под прозореца ми сякаш танцуват в небето. И това не е фототапет на моя компютър. Това е част от живия живот. От безсмъртния живот, до който трябва да помогнем на децата да се докоснат.
За да видят със собствените си очи как скритите в мрака звезди обсипват свода небесен.
Честита Баба Марта! Честит 1 март – ден на самодееца и любителскотото творчество!Честито на талантите, наградени с призови места от международни и национални конкурси през 2020 година на НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „НАПРЕДЪК 1869“ ГОРНА ОРЯХОВИЦА, техните ръководители и родители! Вокален състав „ Music sounds” с худ. ръководител Стела ДойковаКРИСТИНА ЕНЧЕВА – солистЕмоника Николова Алекс Карабоев Вокални класове с художествен ръководител Аделина КолеваЕрик Михайлов Никол ПоповаБАЛЕТ „КАЛИНА” с художесвен ръководител Калинка ГеноваДенислав Иванов Кристина ГеоргиеваКамелия Радева Ирен Мари ДочеваГабриела МерджановаРосиана Токмакчиева Деница Димитрова Рая Панова ГОЛЯМАТА НАГРАДА ЗА БАЛЕТ „КАЛИНА” и ръководителката Калинка Генова от конкурса” за купа „БЪЛГАРСКА РОЗА” КазанлъкКЛАС НАРОДНО ПЕЕНЕ С ПРЕПОДАВАТЕЛ ВЯРА ПЕТРОВАДиплом „Отлична педагогическа дейност“ за Вяра Петрова от Детски Фолклорен конкурс „Орфеево изворче“, Стара ЗагораДиляна Николиева Владимир Иванов Елица Караиванова ЛК”Асен Разцветников” с председател Дора ЕфтимоваВалентин Ангелов Ивелина ЦветковаДочка Василева Дора ЕфтимоваГалина Москова Светла Богданова Явор Перфанов Дует „Тюркоаз – поети с китари – Галина Москова и Валентин Ангелов” Честити награди от Община Горна Оряховица ! Бъдете здрави, творчески заредени с много енергия и вдъхновение!“ДА ПРОДЪЛЖИ ДА СВЕТИ ОГНИЩЕТО БЪЛГАРСКО“
ето постиженията през сложната и трудна за изкуството и културата 2020 г. на талантите на читалището поименно:
Вокален състав „ Music sounds” с худ. ръководител Стела Дойкова
КРИСТИНА ЕНЧЕВА – солист
Общо – едно Гран При, 24 първи места , 6- втори места и две трети места от онлайн и присъствени Национални и международни конкурси в страната и извън нея.
Национален фестивал „Детска мелодия на годината“ 2020- нова авторска песен .
МОРСКО МОМИЧЕ – музика и текст : ВАЛЕНТИНА ЦЕНОВА,
изпълнител: КРИСТИНА ЕНЧЕВА – ГОРНА ОРЯХОВИЦА
НАГРАДА „МЛАДА ГОРНА ОРЯХОВИЦА“ В СФЕРАТА НА КУЛТУРАТА И ИЗКУСТВОТО
ЧЛЕН НА КЛУБ 2019 „УСПЕЛИТЕ ДЕЦА НА БЪЛГАРИЯ“ Фондация „Димитър Бербатов“ област Изкуство
Ето подробно:
ВТОРА НАГРАДА от Евъргрийнфест София февруари 2020 г
ПЪРВО МЯСТО, грамота и златен медал във втора възрастова група /единствено/ в категория Рок от VIII-ми Национален конкурс „Път към славата“ гр.София 21-22.02.2020
ВТОРО МЯСТО, грамота и сребърен медал във втора възрастова група /споделено/ в категория Поп вокал от VIII-ми Национален конкурс „Път към славата“ гр.София 21-22.02.2020
ВТОРО МЯСТО от VII-ми Национален конкурс за вокални изпълнители и инструменталисти „Звукът на времето“ гр. Велико Търново 04.07-05.072020 г с председател на жури Маргарита Хранова
ПЪРВО МЯСТО , втора възрастова група категория „Рок“ от VI-ти фестивал-Конкурс за вокални изпълнители „Вярвай, искаш, можеш“ София 10-12 юли 2020
ДВЕ ПЪРВИ НАГРАДи възрастова група /училищна възраст/от онлайн и присъствен етап на Национален младежки конкурс с международно участие „Петнадесет лалета“ Хисаря – Неприсъствен етап -м.юли – м. август 2020 г.
ПЪРВО МЯСТО от втори присъствен етап, втора възр. група 2-ри- 4-ти клас от XIX международен конкурс „Речни ноти“ организиран от Община Тутракан
ВТОРО МЯСТО, грамота и медал категория „ Мюзикъли и филми“ първа възр. група до 12 години /проведен само онлайн/ от XIX международен конкурс „Речни ноти“ организиран от Община Тутракан
ПЪРВО МЯСТО в категория изпълнители, жанр „Поп и рок“ от Международен конкурс за млади дарования, организиран от СНЦ Артцентър „Компас“ гр.Бургас, състоял се 17.08.2020 г
ГРАН ПРИ в първа възрастова група
ПЪРВО МЯСТО- категория френска песен с песента „Derniere danse“
ПЪРВО МЯСТО в категория Световен хит „Hallelujah
ПЪРВО МЯСТО в категория песен на роден език с песента „Остани“ на Паша Христова
от МЕЖДУНАРОДЕН ФЕСТИВАЛ „ABANIKO“ /ВЕТРИЛО/ 2020 – състоял се онлайн 13.05-18.05.2020 г, организиран със съдействието на отдела по образованието към посолството на Испания, Институт Сервантес София.
ПЪРВО МЯСТО в категория „Златен хит“ с песента Oh darling от SOFIA GRAND PRIX 2020 Онлайн 1- 5 Септември
ПЪРВО МЯСТО в категория „Българска песен“ с песента „Остани” от SOFIA GRAND PRIX 2020 Онлайн 1- 5 Септември
ПЪРВО МЯСТО– втора възрастова група, Категория Поп пеене от III-ТИ КОНКУРС ЗА ПЕВЧЕСКО ИЗКУСТВО „БЕЛКАНТО“ -Ямбол 3-4 октомври 2020г
ТРЕТА НАГРАДА –във втора възрастова група /8-10 години/ от МЕЖДУНАРОДЕН КОНКУРС „СЕВЕРНО СИЯНИЕ“ гр. Русе 9-11 октомври 2020 г
Онлайн конкурси в чужбина
ПЪРВО МЯСТО от ”Брилянтни гласове” Монако – Монте Карло в 3 тура, ВГ 5-9 години, м. юли-м. септември 2020г -три етапа Финалист на трети етап.;
ВТОРА НАГРАДА – категория естраден вокал с песента Something’s got a hold on me
ВТОРА НАГРАДА – категория джаз с песента Cry me out
ТРЕТА НАГРАДА- категория рок- с песента Can’t let you go
от “Калейдоскоп на талантите” Полша , възрастова група „мини“ 8-11 години-м. август 2020 г.
ПЪРВО МЯСТО от сесия Световен хит от MTL TELEVISION online/Латвийски конкурс, възрастова група до 10 г, м.септември 2020 г
ПЪРВО МЯСТО от сесия Оригинална песенот MTL TELEVISION online/Латвийски конкурс, възрастова група до 10 г, м.октомври 2020 г
ПЪРВО МЯСТО, възрастова група до 10 години за френската песен от Фиесталония -Испания World art games, 5. 09.2020
ПЪРВО МЯСТОот Фиесталония -Испания Online wave,възрастова група до 10 години – 01 октомври 2020 г
ПЪРВО МЯСТО от Angel Voice Белград, възрастова група 9- 11 години- 3-6 октомври 2020 г
Лауреат -първа степен – в трета възрастова група 8-9 години от Lemari Киев Беларус 3-4 октомври 2020
Първо място, в категория Златни хитове възрастова група 9-10 годиниот Golden Voice Малта -2 сезон 21.10.2020 г
Първо място, категория филми и мюзикъли възрастова група 9-10 години от Golden Voice Малта -2 сезон 21.10.2020 г
Първо място,, категория джаз група 7-9 години от JUNIOR’S HOPE online -3 сезон 24-25 октомври 2020 г
Първо място, категория рок възрастова група 7-9 години JUNIOR’S HOPE online -3 сезон 24-25 октомври 2020 г
Първо място, , категория вокал 9 години от Ring stars Barselona- 1 октомври 2020 , Барселона , Испания
Гран При във възрастова група 7-9 години от международния дистанционен онлайн конкурс „Световна супер звезда -2020“ Лас Вегас
Емоника Николова – първо място с най-голям брой точки в раздел Рождествени песни и второ място в раздел поп и рок от конкурса „ Звезден сблъсък” – декември 2020 г.
Алекс Карабоев – първо място в раздел Рождествени песни, както и в раздел поп, рок, джаз и мюзикъл от конкурса „ Звезден сблъсък” – декември 2020 г.
Вокални класове с художествен ръководител Аделина Колева
Ерик Михайлов – второ място в раздел Рождествени песни, както и в раздел поп, рок, джаз и мюзикъл от конкурса „ Звезден сблъсък” – декември 2020 г.
НиколПопова– второ място в раздел Рождествени песни, както и в раздел поп, рок, джаз и мюзикъл от конкурса „ Звезден сблъсък” – декември 2020 г.
БАЛЕТ „КАЛИНА” ПРИ НЧ „НАПРЕДЪК 1869”
Денислав Иванов – носител на ДВА ЗЛАТНИ МЕДАЛА от квалификациите за световните финали DANCE WORLD CUP и право на участие за ГОЛЕМИЯТ СВЕТОВЕН ФИНАЛ ПО ТАНЦОВО ИЗКУСТВО- DANCE WORLD CUP през 2021 г.
– ПЪРВА награда и награда за най- добър солист от международния танцов конкурс „MOVMNT” – Русе 2020.;
– ПЪРВА награда от ОНЛАЙН Национален танцов конкурс „Българска роза” – Казанлък, 2020 и отново стипендиант на Министерството на образованието за 2020/2021 година.!
– ФИНАЛИСТ И СТИПЕНДИАНТ ЗА 2019 ГОДИНА НА ФОНДАЦИЯ „ БАРБАТОВ” В РАЗДЕЛ „ИЗКУСТВО”
Кристина Георгиева– носител на ДВА ЗЛАТНИ МЕДАЛИ от квалификациите за световните финали DANCE WORLD CUP и право на участие за ГОЛЕМИЯТ СВЕТОВЕН ФИНАЛ ПО ТАНЦОВО ИЗКУСТВО- DANCE WORLD CUP през 2021 г.
Камелия Радева – носител НА ЕДИН СРЕБЪРЕН МЕДАЛ от квалификациите за световните финали DANCE WORLD CUP и право на участие за ГОЛЕМИЯТ СВЕТОВЕН ФИНАЛ ПО ТАНЦОВО ИЗКУСТВО- DANCE WORLD CUP през 2021 г.
Ирен Мари Дочева, носител на ЕДИН сребърен медал от квалификациите за световните финали DANCE WORLD CUP и право на участие за ГОЛЕМИЯТ СВЕТОВЕН ФИНАЛ ПО ТАНЦОВО ИЗКУСТВО- DANCE WORLD CUP през 2021 г.
Габриела Мерджанова, носител на ЕДИН ЗЛАТЕН МЕДАЛ от квалификациите за световните финали DANCE WORLD CUP и право на участие за ГОЛЕМИЯТ СВЕТОВЕН ФИНАЛ ПО ТАНЦОВО ИЗКУСТВО- DANCE WORLD CUP през 2021 г.
Росиана Токмакчиева – ПЪРВО МЯСТО за дуета й с Денислав Иванов от международния танцов конкурс „MOVMNT” – Русе 2020.;
Деница Димитрова – ТРЕТО МЯСТО в направление съвременен танц от ОНЛАЙН Национален танцов конкурс „Българска роза” – Казанлък, 2020
Рая Панова – трета награда в трета възрастова група , раздел „Танц“, стил модърн от „Път към славата“ София , февруари 2020
ГОЛЯМАТАНАГРАДАЗАБАЛЕТ „КАЛИНА” и ръководителката Калинка Генова от конкурса” за купа „БЪЛГАРСКА РОЗА” Казанлък
КЛАС НАРОДНО ПЕЕНЕ С ПРЕПОДАВАТЕЛ ВЯРА ПЕТРОВА
Диплом „Отлична педагогическа дейност“ за Вяра Петрова от Детски Фолклорен конкурс „Орфеево изворче“, Стара Загора.
Диляна Николиева – Трето място от Национален онлайн фолклорен конкурс Дунавски напеви,декември 2020
Владимир Иванов – Трето място от Национален онлайн фолклорен конкурс Дунавски напеви,декември 2020
Елица Караиванова – Награда за отлично представяне от Национален онлайн фолклорен конкурс Дунавски напеви,декември 2020
Вяра Петрова – Грамота за висок професионализъм за ръководител на талантливите участници от Национален онлайн фолклорен конкурс Дунавски напеви,декември 2020
ЛК”Асен Разцветников”при НЧ”Напредък 1869” гр. Горна Оряховица
1. Валентин Ангелов – Първа награда на НК”Любовта” гр. Враца
2. Ивелина Цветкова:
– Първа награда в Международния литературен конкурс”Вяра” при НЧ”Н.Й.Вапцаров – 1922” гр. София;
– Втора награда в НЛК”Ний всички сме деца на майката земя” при НЧ „Христо Смирненски – 1945” гр. София
– Специална награда на Агенцията за хора с увреждания в МеждународенЛК „Огърлица от разЛОМени слова” гр. Лом.
– Специална награда на НЧ” Св.СВ. Кирил и Методий – 1924” – гр. София в МЛК „Литературен кръстопът на музите”.
3. Дочка Василева – Първа награда за поезия в Първи НЛК”Асен Разцветников” в гр. Г. Оряховица.
4. Дора Ефтимова:
– Трета награда в Международен ЛК „Ева” гр. Благоевград ;
– Трета награда в Шести НЛК на НЧ”Просвета – 1931”, с. Новаковци, общ. Габрово.
– Специална награда на Центъра по рехабилитация на хора с увреждания в Международен ЛК „Огърлица от разЛОМени слова” гр. Лом.
5. Галина Москова – Специално признание в Международен поетичен конкурс „Мили дуели”’;поощрение в МЛК „Вяра” на НЧ”Н.Й.Вапцаров – 1922” гр. София; поощрение в НЛК на учителите в България.
6. Светла Богданова – Трета награда в Шести НЛК на НЧ”Просвета – 1931”, с. Новаковци, общ. Габрово.
7. Явор Перфанов – две трети места в Международен съюз на писателите и участие в Международен конкурс в с. Вишовград.
8. Дует „Тюркоаз – Галина Москова и Валентин Ангелов” – отличие в Международен Бард Фестивал гр. Бургас от участие с песни по авторска поезия.
Литературен клуб „ Асен Разцветников“, при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица е създаден през 1954 година от три дами обичащи литературата, творци в областта на поезията и художествената проза:
Яна Попкиркова – учител в ПТГ“ Васил Левски“, град Горна Оряховица,
Стефка Градинарова- кореспондент на вестник“ Борба“ и
Недялка Рибарева учител по обществено хранене в град Велико Търново.
Дълъг е творческия път на Литературния клуб. От литературен кръжок“ Максим Горки“, към клуба на културните дейци в града, през 2000 година се преименува в ТЛГ“ Асен Разцветников“ , при НЧ“ Напредък 1869“ , град Горна Оряховица, с Председател- Димитър Панайотов, секретар – касиер – Стефка Токмакчиева и Художествен ръководител Антон Рашков, а от 2007 година негов заместик е Лина Марини.
В края на 2018 г. по предложение на Стефка Токмакчиева и по решение на всички членовете на литературната група, тя прераства в литературен клуб.
През годините в него са творили много поети и писатели като : Стоян Георгиев- Пирата, Йордан Карастоянов, Матей Шопкин, Илия Михайлов, Елена Пановска, Пеньо Цонев, Зорка Димитрова и много др.
Към днешна дата творците в литературния клуб наброяват 35 души. Някои от тях са членове на СБП, Конфедерацията на българските писатели и други литературни клубове. Те са на различна възраст, с разбообразни професии, но подвластни на това изкуство. Имат издадени и представени книги с поезия и проза.Председател на ЛК от 2019 година до момента е Дора Ефтимова.
Всяка година авторите участват в обявените национални и международни конкурси за поезия и проза и са удотоявани с награди за своето пворчество, с които допринасят за престижа на културния дух на град Горна Оряховица.
Богат е библиотечния фонд с издадени през годините сборници
от ЛК „ Асен Разцветников“
„ Кълнове“1960 г.
„ Класове“ 1966 г.
„ Фиданки“ 1970 г.
„ Гласове“ 1979 г.
„ Време“ 1985 г.
„ Време“ 1987 г.
„ Приятели с пера от светлина“ 1988 г.
„ Откровения“ 1994 г.
„ Букет от поетични мигове“ 1999 г.
„ 50 години ТЛГ „ Асен Разцветников“ 2004 г.
„ Пролетни цветове в проза и стихове“ 2007 г.
„ 55 години ТЛГ“ Асен Разветников“ 2009 г.
Литературен алманах „140 години град Горна Оряховица „ 2010 г.
„Юбилеен литературен алманах 60 години ТЛГ „ Асен Разцветников“ 2014 г.
Юбилеен алманах 65 години ЛК“ Асен Разветников“ 2019 г.
Сборник с детски стихотворения “Пъстра дъга“ 2019г.
В периода на обявената пандемия от COVID 19, членовете на Клуба, спазвайки всички противоепидемични мерки, не останаха безучастни към случващото се в обществото и всеки продължи да твори под маска, слушайки гласа на сърцето си.
На първата творческа сбирка от новия сезон 2020/21, която се проведе на 16.09.2020 година, творците от ЛК приеха единодушно идеята на г-жа Стефка Токмакчиева, дългогодишен секретар-касиер, за издаване на сборник с творби, писани през периода на пандемията.
След гласуване се прие заглавието, което предложи г-жа Катя Иванова: ”ТВОРЧЕСТВО ПОД МАСКА”. За съставител и предпечатна подготовка и редактор беше предложена и избрана г-жа Галина Москова.
Всички с въодушевление подготвиха и предадоха творбите си, отразили вълненията, болките и тревогите през този труден за всички период.
След упоритата работа на Галина Москова, неуморната помощ на Стефка Токмакчиева и Стефан Митев, който нарисува и оформи корицата се роди сборника:„Творчество под маска”. Той ще заинтригува Читателя от началото до края със стойностни и интересни творби, защото Словото е онзи лек за душата, който ти дава сили и вяра в най-трудните мигове от живота.
Словото, родено от сърцето е лъч светлина в това трудно безвремие. То е барометър на епохата.
С благодарност към кмета на община Горна Оряховица инж. Добромир Добрев, председателя на НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица г-н Атанас Петров, фармацевт г-жа Катя Иванова, управител на дрогерия „ Лековита билка“, град Горна Оряховица и членовете на ЛК”Асен Разцветников”, при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица.
Благодарност към всички, без които този сборник нямаше да бъде реалност, искам да пожелая: здраве, сили, светлина в дните, неспирно вдъхновение и успехи по пътя на Словото!
За да е жив българският дух!
За да я има България!
Дора Ефтимова – Председател на ЛК “ Асен Разцветников“:
В ЕФИРНОТО, НОВО, БЕЗУМНО СЪВРЕМИЕ
Уважаеми, Читателю!
Ти, който държиш в ръцете си:“ Творчество под маска“, сборник с разкази, стихове, басни и епиграми, 2021, навярно ще усетиш полъха и нюансите на човешката душа, реквиема и раждането на музата, в нейните многообразни форми, изумителни превъплъщения и безкрайни търсения на съвършенство?
Словото е вибрационното, ефирно поле от думи, строфи и нюанси на природата. Дарбата да рисуваш Света с думите и силата на мисълта си, да разголваш душата си от люлката до Смъртта, да преминеш през житейските катаклизми, падения и пориви, е истинско изкуство, което не се нуждае от анализи и сентенции.
Истинските творци се четата на един дъх. Те са просветители на времето, в което живеят и творят..
Ние, хората сме преходни. Раждаме се и умираме, но думите и делата ни остават след всяко зрънце покълнало от поетичната душа на поета..
Безвъзвратно е времето. То е оазис и нирвана за човешката душа. В това време на безумие, стрес и страх, творецът поддържа духа си жив и непобедим, споделящ своите истини.
Винаги има разминаване, преливайки кипящата пяна над водната повърхност на съмненията. Животът е различен, както са различни хората, думите, мислите и посоките на времето и пространството, в което се срещаме и разделяме, обичаме и мразим, възкръсваме и пеем, с оня чуден глас, гласа на Бога в долината на пеперудите!
Очакваме утрото на едно неповторимо преживяване, някъде там в безкрайното безвремие от мигове събудили полета на мисълта и духовното израстване на необятното сбъдване от емоции и чувства. Докосваме се до парливата реалност на съзерцанието в мигове на самовглъбяване и отчуждение от прозаичния хоризонт на гравитационно привличане на човешките души!
И колкото повече се отдалечаваме, толкова ставаме по-близки, по-раними, по-искренни и по- ефирни!
Чрез мислите достигаме, онова равновесие и духовно израстване, неподправено и неповторимо! Душата литва и търси нови хоризонти, за да се пречисти и да се завърне у дома!
Пронизващата аура от светлина и самотна частица от нея ридае, останала в безграничната любов на Вселената и морето от звуци. Хармония от тишина докосва формите на живот в една влюбена реалност от музика и плач на флейта. Останалото е суета от пространството в света на птиците и божествените докосвания на Всемира след зачатие…
Вселената остава извор на Живот и пулсации от ухание и сливане на космическите енергии…
Може би, моето послание за Света, в който живеем от 2020 година ще докосне душевността и емоциите на читателите или просто ще се разминем неподправени и различни, запазили себе си от променящата се действителност?
Всичко е преходно. Всичко е сън.
В лабиринт от съмнения се събуждаме.
И тръгваме някъде, отново на път
в ефирното ново, безумно съвремие.
Не допускаме грешки, просто светът
е устроен да бъдеме грешни.
Светлината ни води по пътя отвъд,
за да бъдем различни, да бъдеми себе си…
Колко пъти с теб сме обичали?
Колко пъти сме се и вричали?
Колко думи сме и очаквали?
Колко думи сме премълчавали?
Скъпи, мой, Читателю!
Преоткривай себе си в думите на творците, които подаряват своите мъдрости на Света, в който живееш!
Вземи най-ценното от техните послания!
Положителната енергия и вярата раждат новото начало след безвремието и хаоса в душите ни! Животът, трябва да се живее с любов и топлина!
Бъди по-добър, по-човечен, по-истински! Пожелавам ти, здраве и вдъхновение!
Нека Вярата, Надеждата и Любовта те водят, по оня светъл път към непреходното и истинско израстване на човешката душа!
Приятно четене!
От редактора: Галина Москова
АНАСТАСИЯ ШАХЪНОВА
Родена на 19.05.1964 година в град Горна Оряховица. Член на Литературен Клуб ,,Асен Разцветников, град Горна Оряховица и в новосъздадения през 2020 година Арт Клуб“ Гайтани“, към НЧ“ Иван Вазов“, село Първомайци.
Участва със свои стихове в ,,Юбилеен сборник- 55 г. ТЛГ ,,Асен Разцветников,,Горна Оряховица,,,Литературен алманах „140 години Горна Оряховица,,Юбилеен алманах 60 години ТЛГ,,Асен Разцветников,, Горна Оряховица.
Публикува в местния и национален печат, както и в интернет. Член на Конфедерацията на Българските писатели от 2016г. Има грамоти от литературни конкурси. Нейни творби са включени в Алманах 1 и 2 – ,,Съвременна Българска Литература и Изобразително Изкуство,, Македоно – Българска Антология на Любовната Поезия-Любовен Светилник ,,Международен Литературен Алманах ,,Съдружество,, 2017г. и 2018г. Нова Българска Литература ,,Хумор и сатира,, 2018г. Съвременна детска антология ,,Вълшебство под дъгата,, 2018г. Списание ,,Мечта за книга,, 2018г. Участие в сборник за детски приказки 2020г.
Пише поезия за деца. Има издадени три детски книжки: ,,Горски приказки,, , ,,Посрещане на пролетта,, и ,,Приятели,,. ,,Фламенко танго,, е първата ѝ издадена стихосбирка с любовна лирика.
ЕСЕННИ ЩУРЦИ
Есенни щурци свирят в тъмнината,
лято и мечти пробягват през полята.
Знойни вечери докоснали душата,
влюбени, обречени с цветя в косата.
Отново се завръщат радости и глъчка,
нежност и любов-Земята ни прегръща.
Звездите пак танцуват, дочули песента,
полята пък сънуват разцъфнали цветя.
Есенни щурци тишината ни раздират,
топли две сълзи от очите ми напират.
Слушам затаено омайната им песен.
Някак неусетно се превръщам в есен.
Гората ме засипва с политнали листа,
наниза тя мъниста от спомен и мечта.
Слънчеви лъчи последно ме огряха.
Самотните щурци за мене днеска пяха!
АНКА ЙОВЧЕВА
Родена съм в град Горна Оряховица на 15.11.1969 година.
През 1993 година завърших предучилищна педагогика във ВТУ ”Св. св. Кирил и Методий”, а през 1996 година- начална педагогика в СУ „Св. Климент Охридски”.
Работила съм като детска учителка и начален възпитател. В момента работя в СУ „Вичо Грънчаров”, като старши учител в начален етап.
Любовта към децата ме вдъхновява и ми дава криле да творя. Пиша стихотворения от 2000 година. Все още нямам издадена стихосбирка.
Участвала съм в училищен конкурс: „Едно добро“, където съм получила грамота.
В националния конкурс на издателство „Просвета”: „Защо съм учител” съм удостоена с грамота за отлично представяне.
НОСТАЛГИЯ
Самотен стене градът,
самотен, нещастен и пагубно пуст,
тихо улици, паркове плачат,
ронейки сълзи, търсещи хората…
От болка сърцето тежи.
Птици по жици накацали,
молят се богу и те за живот,
градът е самотен, самотно нещастен.
Нещастно, самотен е той,
мрази маските, търси си ласки,
жадува да зърне човешки лица,
жадува да чуе смях на деца.
АНТОАНЕТА ЯНЕВА
Родена съм в град Горна Оряховица по времето, когато повечето хубави книги се купуваха „с връзки“, в пакет амбалажна хартия, а отварянето му беше вълнуващо, колкото (ако не и повече) отварянето на кутия с най-новия модел смарт телефон днес. Любовта към литературата, музиката и изкуството изобщо, дължа със сигурност на майка си, като интереса ми към потреблението на литература премина към желание за участие в нея от трети-четвърти клас на началното училище. Следвайки логичния ход на интересите си, завърших българска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, което не ми помогна особено в професионален план, тъй като специалността си практикувах само шест години като учител в Българското Неделно Училище в Никозия, Кипър.
КРАТКА АВТОБИОГРАФИЯ
На малък остров, преди толкова години,
изглежда ми сега като един живот,
южнякът ме запрати сред морето синьо
като безпътен, весел платноход.
Потърсих пристан, ей така, за малко,
от бурите, за да се подслоня,
ала заседнах в плитчините безвъзвратно
на тази чужда, слънчева земя.
И вече нищо тук не ми е чудно,
но страдах, чак докато разбера–
от острови се бяга много трудно,
а аз не знам да плувам… нито да летя…
АНТОНИЯ СТАНЕВА
Родена съм в град Велико Търново на 01.05.1978 г.
Завършила съм бакалавърска степен „Библиотечно информационни дейности”, магистърска степен „Счетоводство и контрол”, магистърска степен „ Предучилищна и начална училищна педагогика” във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, град Велико Търново. Член на ЛК“ Асен Разцветников“, при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица. Организатор и член в новосъздадения през 2020 година Арт Клуб
“ Гайтани“, при библиотеката към НЧ“ Иван Вазов“, село Първомайци.
ПЪТЯТ
Пътят не беше лек. Божана премина през брода на реката и се озова в отсрещната нива. Виждаше се само кафявата пръст. Огледа се и наоколо не видя никого. От време на време само някоя гарга прилиташе над полето и издаваше грозния си звук.Лек вятър подухна и Божана се загърна. Тръпки полазиха по гърба ѝ, но не бяха от вятъра. Стъпи в нивата и започна да гази по буците. Есенната оран беше минала и големите буци пръст бяха като малки могили. Потъваха краката ѝ в пръстта, но вървеше напред. Капки пот почнаха да избиват по челото на Божана. Забърса се и намали своя ход. Умори се от неравната пръст. Спря се и се огледа. Погледна нагоре към небето. Там гаргите се събираха в ято. Кръжаха и грозно грачеха. Усети се сърцебиенето на Божана. Главата ѝ се завъртя, но остана спокойна. Пое си дълбоко дъх и тръгна през нивата.
Вървеше и колкото повече навлизаше в нивата, толкова сърцето ѝ биеше учестено. Краката ѝ сякаш не бяха нейни. Вече не усещаше къде стъпва. Загуби времето. Небето посивя. Облаците започнаха да се събират и образуваха тъмносива пелена. Есенното слънце почти не се виждаше. Божана имаше чувството, че облаците я водят. Сиво започна да става в душата ѝ. Огледа се, затаи дъх и гледката, която очакваше да види, съвсем скоро щеше да бъде пред очите ѝ. Спусна се в малка долчинка. В миг се спря и сърцето ѝ препусна в бяг. Застана на едно място, погледна пред себе си и застина. В нивата пред нея стоеше кобилата впрегната в каруцата. Стоеше и кротко беше навела глава. Каруцата не мърдаше. Обходи с поглед Божана нивата, но никъде не виждаше Стоян. Спусна се с бавни крачки надолу. С очи го търсеше. Сърцето ѝ биеше лудо и тихи молитви нареждаше. Стигна до каруцата, погали кобилата. Тя тихо изцвили и остана на мястото си. Божана заобиколи каруцата и видя Стоян седнал в пръста, опрял гръб в колелото на каруцата да гледа нагоре към небето.
– Стояне! – викна Божана. – Стояне!
Стоян гледаше нагоре и не трепваше.Падна на колене Божана до Стоян, разтърси го, но той не помръдна. Остана загледан в небето. Започна да вика името му, но той не ѝ отвръщаше.
Цялото равно поле се огласи от виковете на Божана. Отвърнаха ѝ само гаргите. Бяха се събрали в небето и грачеха.
Сложи си Божана лицето в скута на Стоян и сълзите ѝ падаха върху него. Облаците се събраха по-плътно и небето стана още по-черно. Божана остана да лежи в скута на Стоян и да раздира полето, но никой не ѝ отвръщаше.
Осъзна се Божана, стана, преметна Стоян през рамо и го изправи. Със силите, които ѝ бяха останали прехвърли Стоян в каруцата. Хвана повода на кобилата и тръгна с нея през полето. Сълзите се стичаха по лицето ѝ и падаха в черната земя. Кобилата беше навела глава и слушаше плача на Божана. Гаргите тръгнаха с тях. Летяха и сякаш съобщаваха смъртта. Излезе Божана на равния път и тръгна към селото. Облаците почерняха още повече и небето се изпълни с тъмнина.
Отвори портите на къщата си и кобилата влезе в двора с каруцата. Смъкна страните на каруцата и с всички сили пренесе Стоян вкъщи.
Положи го в брачното легло. Смени му дрехите, почисти го и го нагласи за вечния му път.
Седна Божана, загледа се в починалия си съпруг и осъзна, че самотата щеше да ѝ бъде спътница от тук нататък. Спомни си всички хубави моменти, тяхната любов, мерака, с който се взеха и любовта, с която живееха. Спомни си целия им земен път извървян заедно.
Легна Божана до Стоян и затвори очи. Сънят, който сънуваше тя, беше красив. Бяха заедно със Стоян и вървяха боси през тучната зелена трева. Слънцето грееше високо и по пътя ги водеше бялата светлина. Вечният им път ги очакваше.
ВАЛЕНТИН АНГЕЛОВ
Роден съм на 06. 05.1962 година в град Полски Тръмбеш, област Велико Търново. Поет с китара.Още от ученическите години са първите ми опити в поезията.
Впоследствие започнах да съчетавам поезията с музиката и така се роди идеята за мои авторски песни. Потопен в това мое поприще реших да подложа всичко на оценка от компетентни журита в конкурси. За мое голямо удовлетворение творбите ми бяха одобрени и награждавани. Публикувал съм стихове в национални вестници, литературни алманаси, сборници и поетични антологии. Член съм на ЛК“ Вдъхновение“ , при НЧ“ Напредък 1870“, град Лясковец и ЛК“ Асен Разцветников“ , при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица и в новосъздадения през 2020 година Арт Клуб“ Гайтани“, към НЧ“ Иван Вазов“, село Първомайци.
ЧУДЕСНО Е, НАЛИ?
В покорството на странния ни път
се плиска непокорната ни близост,
и в хладната усмивка на деня
нелепостта уклончиво е милост.
Символиката в нашата любов,
пледира за достойното си място,
и всеки пъстър клонинг в тоз живот,
разкъсва вероятното ни ясно.
И бликат в нас съмнения и блъф,
в прозрачността на тъмни ореоли,
и чувстваме как диша наш‘та кръв,
и как душата с обичта говори.
И целият превит като лъжа
Животът ни излиза да се моли,
в лунната, прекрасна тишина
възседнал порицаните си роли.
Защо ли всяко „Не“, не бъде“ Да“
резервите ни свършват като рими?
Къде да търсим новата земя
и топлия ѝ полет без руини?
И всичко в тоз провал е самота,
от няколко оглозгани години.
Какво е нужно щом сме на брега,
под синьото небе и Паганини?
Възторгът няма други имена.
На кладата не ще горим раними.
Лениво слиза вярна любовта
в сълзите ни изписали:“Щастливи!“
Там в тлеещата жар ще потопим,
неясната ни близост да се влюбим,
ще пием от прекрасните вълни
и всяка сутрин двама ще се будим…
Чудесно е! Не смяташ ли? Нали?
Как целият Живот се преобръща?
И в болката не споменът ръми,
а огънят изгарящ се завръща.
И всичко пак си тръгва ей, така
без гримове, провали, пепелища.
Лъжата ще е подла суета,
а любовта ще бъде всичко!
ВЕЛИЧКА ДИМИТРОВА
„Поезията е най- святото
и най- нежното изкуство-
като музиката.
Поезията е избухване“
Родена в село Владислав, община Стражица. Пише стихове от 2004 година. Издала е стихосбирките: “ Подари човечност“ 2006 г., и „ Жарки истини“ 2009 г.
От 2008 година е член на ЛК“ Асен Разцветников“, при НЧ“ Напредък 1869“ , град Горна Оряховица.
ЖЕЛАЯ, ПЪТ ПРЕКРАСЕН…
/На ЛК“ Асен Разцветников“/
Хора мили, души сродни,
радвам ви се от сърце!
Сред вас израснах, благовея,
обгърната от стихове!
Тук останах с мойто име,
а заряда променен.
Писъкът е от Всемира,
ритъмът от Бог дарен!
Как се радвам, че ви има,
вчера, днес и утре пак!
Нека да сме всички здрави,
никой да не тъне в мрак!
Благодарност зная има,
от теб, към Бога и към мен!
Бог чертае път прекрасен,
нека е благословен!
ВЕЛКА ВАЛАЧЕВА
Родена на 14.01.1963 година в град Лясковец, област Велико Търново. Основното си образование завършва в родния си град, а средното в ТМТ“ Харалапи Стоянов“, град Горна Оряховица специалност машинен техник. Пише поезия от ученическите си години. Нейни детски стихове са публикувани във вестник: “Септемврийче“ и списание “ Родна реч“. По-късно публикува в централния и местния печат. Член на ЛК“ Асен Разцветников“ от 2004 година.
ПРИЗВАНИЕ – ВОЕНЕН
Мъже с пагони. Тихи и почтенни.
Мъже със звания, звезди.
Те в битки влизали са смело,
с боен вик като орли!
Умирали за своята идея,
за род, Родина, за честта.
Умирали са тъй достойни,
за свобода, с победен вик:“ Ура!“
Мъже тъй тихи, търпеливи,
величествени, борбени и смели.
Мъже с тайни обградени,
за тях Родината е майчица земя!
Мъже на раменете с пагони,
орлите бойни в синьото небе!
България да съхранят и пазят!
От света да не изчезне тя!
Мъже с пагони, останали в сянка,
скрити подвизи, безименни дори!
Остават често думи неизречени,
за нас е тайна трудния им път.
Те нямат дом, селȏ и стряха,
удобства от фалшивия живот.
Клетва те са дали пред народа,
за Родината – верни са до гроб!
ВЕСЕЛИНА КОЖУХАРОВА
Родена и живее в град Горна Оряховица. Завършила е ИДНУ „Тина Киркова“, Добрич, специалност музика и Школа за подготовка на ръководители на самодейни състави в Пловдив, специалност хорово дирижиране. Практикува като учител по музика. Творчеството ѝ включва текстове за песни, музика, сценарии за тържества, пиеси. Ръководи детски вокални състави с участия и отличия в национални конкурси. Пише разкази и стихове. Нейни творби са публикувани в периодичния печат. Има издадена детска книжка – приказка „Жених за царкинята“, издателство „Многоточие“, София. Подготвя за издаване книга с разкази
АЙДЕ, ХОЛАН..
С баба пасем двете шарени крави. Понда и Съба. Едната е родена в понеделник, а другата в събота. Кой ще вземе да си губи времето с измислянето на имена на кравите. Те идваха на този свят с името си. Още не ходя на училище, но баба разговаря с мен като с голям човек…
– Бабо, когато излизахме от къщи чина Стефанка плачеше. Защо?
– Защо, защо? Чичо ти, нали е луда глава, ошетрил една царливадчанка. Сварил я на голямата череша в Лозищата. А под черешата – пълна кошница. Та затуй…
Сигурно нещо много лошо се е случило в Лозищата, иначе защо чина ще плаче?
– То аз кат знам дяда ти какви ла….а бърка – продължава баба, – щях от сабайлям до мрачина да рева! Да рева с глас, да нареждам и да се тръшкам. Не му стига наща околия ами… Пустият му дъртак!
Щом и дядо го е правил, значи няма да е лошо, а много, много, ама много лошо… Как да кажа на баба какво чух в бабината Донина плевня. Дали има нещо общо с постъпката на чичо?
Къщата на баба Дона е в сляпата уличка срещу нашата, а дворът ѝ „ гледа “ към нашия харман. Лято. Играя на хармана под едрата, червена слива. Чувам баба Дона как шета нещо по двора и си приказва с кокошките. Изведнъж гласът ѝ се извисява, издига се в обедната тишина и се ширва над притихналото село:
Защо ли „ кътка “, толкова силно? Сигурно кокошките ѝ са слезли къмдола.
От Симеонската махала, където живеят баба и дядо, се чува пронизително изсвирване и в него познавам сигнала на дядо. Няма как да го сбъркам. Сигурно вика тате за нещо. Но мама и тате са на царевицата. Дали ще го чуят от толкова далече?
Вече съм полегнала на черджето под сливата и приспивам любимия си кот Дотчо. Кръстен е на мен. В плевнята зад гърба си чувам сподавен смях, говор, сеното шумоли… и гласа на дядо :
– Де бягаш, мамито ти к….ска. Нели ме повика?
– Уф… Набоде ми сичкия гръб.
– Аде,холан.. Гаче ти е първица. Да бе донела една черга.
Не смея да помръдна. От плевнята продължават да се чуват гласове и някакви други звуци, като грухтенето на доволно, прехранено прасе, когато го чешат между ушите… След известно време портата на баба Дона тропва и виждам главата на дядо да се мярка над дувара. Тръгва си, по прекия път, към Симеонската махала. Зарязвам Дотчо. Хуквам и се скривам у дома. И сама не зная защо цялата съм изтръпнала от някакво непознато за мене чувство и едвам дочаквам мама да си дойдат с тате, и тя да е сама в лятната кухня. Разказвам ѝ всичко най-подробно и чувам:
– Мар ти луда ли си? Да не си надничала?
– Не съм. Беше ме страх да не ме видят.
– Ако кажа на баща ти и на чича ти ще му натрошат дъртите кокали от бой. Не си седна на гъза тоз бруднѝк*… Доне, мълчи си.
Мама нищо повече не казва и аз нищо не я питам.
Щом дядо заслужаваше бой, пак нещо много лошо се бешеслучило в плевнята на баба Дона.
Всичко е толкова непонятно и объркващо. А сега и тези думи на баба. Разбрах ги, но доста по-късно…
ВИВА ВАСИ
Виолета Василева е родена на 5 юни 1947 година в град Горна Оряховица. Пише стихове от ранните си ученически години. Основното си образование е завършила в ОУ“ Вичо Грънчаров“, а средно в ЕСПУ “Георги Измирлиев„ град Горна Оряховица. Работила е като учител и възпитател в „Дом за сираци“ – община Елена. Член на ЛК“ Асен Разцветников“ от 2005 година. Нейни стихове са публикувани в поетични сборници, антологии и алманаси.
Виолета Василева:
„ Мисля, че в литературния клуб намерих мястото за изява на собствените си заложби и възможността да правя хората ведри и щастливи. Продължавам да вярвам в доброто, в хората и живота!“
ОТКРАДНАТИ МИГОВЕ
Събираш през годините,
грижливо къташ мъдростта.
Останаха в младостта годините,
и излетя в облаците нежността…
И имаше те, а сега те няма.
И твоята китара с тебе занемя…
Но чувам всяка вечер,
всяка нощ звъна ѝ,
покой за мене няма…
Да!
Всичко беше нежно,
детско и красиво,
през деня и вечерта.
А сутрин слънцето лъчисто
посрещаше засмяно
две пораснали деца,
и стихове и песни,
смях щастлив…
И ние,
сякаш мигове откраднахме,
през пролетта от вечността.
Дори часовникът, тогава спря.
И имаше те, дълго все те няма.
И през деня и вечерта…
Страхувам се,
че всичко в мене опустя…
ГАЛИНА МОСКОВА
Родена на 21.01.1969 година. Магистър по математика, физика и астрономия, но поет и бард по душа. Стиховете ѝ са награждавани в национални и международни конкурси, публикувани в български и международни сборници. Има издадени две стихисбирки:“Багрите на моята душа“ 2008 и „ Божетвено докосване“ 2010 година. Подготвя за печат още няколко книги с поезия и проза. Член на ЛК “ Вдъхновение“, при НЧ“ Напредък 1870“, град Лясковец, ЛК“ Асен Разцветников“, при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица и в новосъздадения през 2020 година Арт Клуб“ Гайтани“, при НЧ“ Иван Вазов“, село Първомайци.
ОБРЕЧЕНИ ИСТИНИ
/ по случай 22 септември-
Деня на Независимостта на България/
Есенни листи постилат земята разплакана.
Севернякът повява наивно замислен.
В стъпките боси и в калта по обувките
стихва градът след обречени истини.
По тези павета са стъпвали хиляди,
и хиляди стъпки са отеквали в нищото.
Светлините неонови са срещи с отвъдното
и знак за победа, за радост и мъка.
Тези фиорди отдавна са мъртви
и отдавна не пеят песента на авлига,
срутени залези и оголяла надежда,
брътвежи гноясали, събудили гнидите.
И червеи лазят в пръстта и очакват,
телата на мъртвите да превърнат в пир,
и след него да вкусят аромата на вишни
и вино пенливо прекипяло в очите им.
Тези късни есенни листи отронени
попиват в земята и прошепват: “ Родино!!!“
ДЕТЕЛИНА СТЕФАНОВА
Родена 1971 гoдина в град Велко Търново. С публикации във вестник „България сега“–вестникът на българите, живеещи в САЩ и Канада, вестник „Уикенд“, вестник „Ретро“, списание„Животът в света на поезията“, в сборник със стихотворения „Листопад на спомените“ 2014г.Авторката има творческо присъствие в Алманах „Нова българска литература –Поезия 2015“, Алманах „Нова българска литература Детски истории 2016″ , Алманах „Нова българска литература–Поезия 2017“ и Десети юбилеен алманах„Нова българска литература”Поезия 2018, издателство–фондация „Буквите“.
Нейни стихове са преведени на руски език и публикувани в журналите „Великороссь“ и „Приокские зори“.
През 2015 г. издава две стихосбирки – „Урок по любов“ и „Перли в миди“.
Член на ЛК „Асен Разцветников” град Горна Оряховица.
ИСТОРИЯ ЗА СКРЪБ БЕЗ КРАЙ
Ако небето някой ден се предаде, земята първа ще заплаче. Неистово ще изреве, с див поглед ще се лута в здрача.
Като ударена с камшик, снага до болка ще превие. Ще полудее от тъга, че няма кой сълзите ѝ да трие.
Ще среже дългите коси, недрата за последно ще отвори и ще потъне в пропастта да търси сините простори.
История за скръб без край. За Вечността, за любовта голяма. Не се предавай, моля те! Без теб не искам да остана…
ДИАНА СТЕФАНОВА
Родена на 20.02.1950 година в село Крушето, област Велико
Търново. Живее и учи в град Русе. Тук са публикувани и първите ѝ стихове във вестник „Дунавска правда.”По-късно се премества да живее в град Горна Оряховица, където нейни стихове са отпечатани в местни, централни вестници ”Борба”, „Народен глас”, „Народна младеж”, „Литературен глас”, „Словото днес” и в списания: „Пламък”, „Читалище”, „Участие” и др. Нейни творби са публикувани в литературни сборници и алманаси, „Янтра“, „Хоризонт” и др. Има преведени стихове на полски, италиански и испански език. „Светлина и Бездна”, 2016 е първата ѝ поетична книга.
***
Поезийо, ти си като солта,
хляба, водата, светлината.
Неуловимото, до което се докосвам.
Измръзнала бяла нива –
горещо рало забивам – молива.
И пея за слънцето
над маслинова клонка, за зърно и пръст,
за човек и звезда.
Думите са като тухлите,
вграждам ги в строежа на мислите.
Косата ми побелялата като луна свети,
но не облякох одеждите
на разни религии свети.
По същество, съвест, по душа пиша.
Понякога ласките ти
носят следи и от нокти.
Но дано не вземеш очите ми,
за да видя, как ще подредиш,
между белите страници на душата си
хаоса на моите дни.
Не пестих огнивото.
Ти си черна мида, родена в стихия
под грубата черупка на дните –
светещ бисер.
С две очи и сърце ще успея ли
да те обгърна, моя, Вселено?
И като хлебно зърно в теб да покълна.
ДИМИТЪР ПАНАЙОТОВ
Член на ЛК“ Асен Разцветников“ от 1960 година.
Пише лирика, епос, хумор и сатира, стихове и проза. Негова пантомимична пиеса е играна на софийска сцена. Лауреа̀т на VI-тия фестивал на художествената самодейност през 1984 година.
Председател на ЛК от 2000 до 2019 година.
РОЗА
Становете мълчат. В просторната зала е тихо. Тук, където всеки ден безспир се чува ритмичното тракане на машините, днес е настъпила тишина.
В общежитието също е тихо. Неделя е. Младите тъкачки отдавна са излезли на разходка.
Роза е единствената, която остана. Не ѝ се излизаше. Нищо в нея не напомняше прежната Роза. Очите ѝ нявга свежи и хубави сега приличат на две черни, мастилени петна, в които се отразяват минали мъки и страдания.
Тя дойде тук много отдавна. Беше млада. Толкова млада, че никой не вярваше, когато си кажеше годините. Роза беше хубава. Радваше се на безгрижна младост… Някога… Отдавна…
На Роза ѝ се струваше, че всичко това е сън…Болезнена мисъл се върти вътре в душата ѝ…Боде я… Смътно изникват трепети на всичко изживяно. Времето е погълнало в глъбините си много тайни…Сега тези спомени като изпепелен, тлеещ въглен горят мозъка ѝ…
Тя седи полулегнала на кревата и с часове гледа през отворения прозорец, големия къс ясно, синьо небе.
От някъде долитат звуци на акордеон, но Роза нищо не чува…Тя гледа далеч назад в изминалите години и бавно прелиства страниците на своя живот…
Слънчев, пролетен ден. Топлите лъчи жадно пият бисерните капки по тревата и листата на дърветата. Роза върви сред поляната осеяна със здравец. Моминското ѝ тяло потръпва от първите тръпки на пролетта и любовта. Далече горе в синьото небе плуват малки, раздърпани облачета. От тук се вижда цялото село. Ето там долу е тяхната къща с лозовите чардаци. На Роза се струваше, че и сега, ако протегне ръка ще ги докосне. Очите ѝ се изморяват от взиране…После се заравя в мисълта си…Спомня си хубави неща и се усмихва… „ Роза, мило, мое момиче! Аз те любя! Обичам те! Ти ще дойдеш с мен! Ще те чакам тази нощ! „
Роза не мисли дълго. За нея на света беше само той. Черният му поглед я изгаряше…А устните му? Тези хубаво очертани, чувствени устни я зовяха: “ Ела! Ела!“
Нощ–тъмна, беззвездна, разстилаше черна мантия над заспалата земя. Далечни светкавици пробляскваха по черното небе. Всичко спеше, когато Роза тихо прекрачи пътната врата. Нощта я приюти в черните си пазви и я понесе далеч към неизвестното. Тичаше като в сън. Усети как едри капки започнаха да падат по сгорещеното ѝ лице.
Прималяла усети две здрави ръце да я сграбчват в тъмнината и жадни, горещи устни да се впиват в нейните…
Заредиха се светли, хубави дни. Тя мислеше, че слънцето вечно ще свети над нейния безоблачен хоризонт.
Един ден разбра целия ужас на своята постъпка. Разбра, че не би могла да вдъхне любов в този, когото обичаше…
Една нощ, когато дъждът тихо ромолеше по стъклата на прозорците и клоните на дърветата стенеха жално, сякаш молеха за милост, Роза се събуди. Нощната лампа хвърляше зеленикава светлина наоколо. Студени тръпки побиха тялото ѝ. Някаква, невидима, корава ръка стискаше младото ѝ сърце. Утрото я завари сама, застинала в ням ужас с блуждаещи в пространството очи, а там на нощното шкафче до нея, стоеше къс хартия, от който лъхаше целия ужас на страданието ѝ:“… Роза, обичам я…Не мога без нея…Отивам…Прости ми!“
През една студена, зимна нощ Роза крачеше по пустия, заснежен път към родното си село. В измалелите си ръце стискаше своята, малка рожба. С премръзнали, треперещи нозе премина покрития със сняг двор.
Мамо! Татко! Родители!
Отговори ѝ тънкият, студен вятър, който свиреше леден валс в керемидите. Прозорците я гледаха с мъртви, празни очи…Роза разбра. Стисна детето към топлата си гръд и отново премина пътния праг. Глухи, сподавени ридания задавиха гърдите ѝ. Нощта отново я покри с черната си мантия…Вятърът заличаваше следите по рохкавия сняг.
Годините течаха една след друга като води на пълноводен поток. Животът вземаше своя дял. До гроба на родителите ѝ изникна прясното гробче на нейното дете…
Годините, минавайки течаха…
Сега Роза е уважавана и почитана. Под нейните сръчни ръце всеки ден излизат десетки метри бяло платно, в чиито нишки Роза е втъкала радостта и мъките на своята младост…
Како, Розо! Како, Розо!
Старата тъкачка се сепна. В стаята ѝ бяха нахлули няколко млади работнички. Заедно с тях сякаш нахлу пролетта и младостта.
Како, Розо! Взехме билети за кино. Ще дойдеш с нас колективно! Нали?
Роза стана. С топъл майчински поглед обгърна жизнерадостните момичета, в които младостта преливаше. Това са нейните ученички. От бригадата. Тя ги обичаше като дъщери. Беше предала своето умение, своята сръчност на тези млади ръце, из под чиито отмерени движения, утре ще потекат отново стотици метри плат.
Бяха решили да я изненадат. Роза се усмихна. След малко хората учудено се спираха да гледат по улицата една шумна компания от млади девойки заловени за ръце. Между тях вървеше възрастна жена с посребрени коси. Устните ѝ бяха полуотворени в лека, щастлива усмивка… В очите ѝ напираше влага, която топлият, пролетен вятър бързо изсушаваше…
ДОРА ЕФТИМОВА
Родена 1958 г. в град Варна. Живее в град Горна Оряховица и в град Варна. Работила е в социалната сфера и банковото дело.Член е на Литературен клуб ”Асен Разцветников” към НЧ”Напредък 1869”. От 2017 година е негов председател. Издала е поетичните книги: .„Желая да те има” 2008г.-„Фабер” В. Търново, .„По струните на моята любов” 2013г./съвместно с Ивелина Цветкова/- izdavam.com Плевен, „Любов в три величини” 2016г.- „Фабер” В. Търново, „От глъбините на моята душа” 2020г. – „Фабер” В. Търново.
Публикува в Интернет-сайтовете: „Откровения” и „Фейсбук”. Член на Конфедерацията на Българските Писатели – 2017г.
Нейни стихове са публикувани в алманаси на градовете: Горна Оряховица, Варна, Кула/Видинско/, Бяла, Ямбол – Тракийска Лира – 2015г. 2016г., Пловдив, алманах ”Маскарад”- Чикаго 2015 г., Руско -българския „Содружество ” гр.Уфа 2015г., Македоно – Български алманах 2016г., Алманах Международен Поетичен Фестивал Литературни Искри Гостивар – 2016, „Сръбско-български –/Песницки конкурс/2016г. и др.
Участва в национални и интернет конкурси, където е награждавана.
ТРЯБВАШЕ ЛИ
Трябваше ли, Господи? Трябваше ли?
Точно сега в разпъпила пролет,
със сняг да затрупаш цветя и треви,
и да прекъснеш птичия полет?
Но аз вярвам, Господи! Мъдър си!
И виждаш отгоре нашия хал.
В болести тънем и в злобни вражди,
а върху себе си хвърляме кал…
То, нашето-знам! Не се търпи!
И Ти не издържаш! Любящ баща!
От болка сърцето ти днес кърви,
а да се обичаме ни завеща!
И ето, Боже, срещу Благовец,
мръсотията посипа със сняг.
Урок ни даваш! Ти, благ Отец!
Върху бяло да започнем пак
Д-р ДОЧКА ВАСИЛЕВА
Родена 1955 година, лекар ендокринолог, живее в Горна Оряховица, работи в град Велико Търново. Пише поезия и проза. Публикува в интернет сайтовете Откровения, стихове БГ и в Блог БГ под псевдоним Довереница.
Има издадена една книга:“ Пътуване към обратната страна на вината“ 2011г. Участие в поетичен сборник „Приятели в поезията – 3“ 2013г., в годишен литературен алманах за град Ловеч “Ехо от Мелта“ 2014г. Съучастие в международните сборници на Еврочикаго „Черга пъстроцветна“ 2016 г. и „ Часовниковата кула“ 2017г., както и в периодичните сборници и алманаси на ЛК“ Асен Разцветников“, при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица. Има награди от литературни конкурси, публикации в централни и местни издания. През 2020 година излезе книгата ѝ с разкази “ Думи зад оградата“.
НЕ СЕ ПРОДАВА!
Продава се! Продава се! Продава се!
Крещят табелките пред сгърчените къщи.
Нахалните лозници на забравата
дори гнездото щърково обгръщат.
Ни зверове, ни птици. Само вятърът
разтваря порти и премита дворове.
Дано разкъса някой тишината им,
че място има, но ги няма хората.
Копривата цветята е притиснала
и плочника, и спомена за стъпките.
От юг не се завръщат вече птиците.
Реди шосето – некролозни стълбове…
Трева покрива гробищните кръстове
и имена и дати заличава…
И чуваш само шепота на мъртвите:
– Не се продава! Не! Не се продава!
ДЯНКО МАДЕМОВ
Роден през 1954 година в село Долни Бакойци, сега квартал на Габрово. Завършва Национална Априловска гимназия и бившия Полувисш медицински институт във Велико Търново, специалност медицински фелдшер. Работи дълги години по специалността си в селското здравеопазване, а в момента в Търновската психиатрия.
Всестранен талант-свири на различни музикални инструменти, прави аранжименти и ръководи няколко певчески групи за изворен и обработен фолклор. Участва като артист – самодеец в селски читалищни театри и пише театрални пиеси. Две от тях са играни и наградени за драматургия:
„ Малка любовна драма“ и комедията:“ Лудница“.
Публикува разкази в сайт :“ Откровения“.
„ Нещата от живота“, 2020 е първата му книга, в която чрез забавни, житейски истории се опитва да намери отговор на вечните въпроси за същността и смисъла на човешкия живот, за отношенията и противоречията между хората.
НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА
Когато бях малък, на Бакойците живееше една баба Бона. Беше прочута най-вече със своята свидливост.
През зимата, баба Бона режеше парцали, после ги пресукваше, намотаваше ги на гранчета с помощта на мотовилка и ги занасяше да ги боядисат в ярки цветове.
През лятото сглобяваше стан, запретваше ръкави и започваше да тъче шарени черги.
Аз ходех да ѝ суча масури. Тази работа ми доставяше голямо удоволствие. А и нашите бяха доволни, че не се скитам по улиците със селските гаменарии и ще се науча на труд. Особено ми беше приятно да наблюдавам как баба Бона изработваше шарките–ред след ред. Някои шарки ставаха, толкова весели, че ме караха да подскачам от радост! Други пък ме правеха тъжен… Попитах баба Бона не може ли да слага само весели шарки.
– Не може–каза тя.– Шарките на чергата са като нещата от живота. Понякога са тъжни, друг път са весели. Редуват се. Но тъжните неща са по-много. Веселите са по-малко–затова толкоз им се радваме.
В края на лятото, когато изтъка всички черги, баба Бона ме повика и рече:
– Дече, ти много ми помага това лято, затова сега искам да ти се отплатя. Вземи тези орехи и да си жив и здрав! И догодина пак да дойдеш!
После ми смигна заговорнически и ме изпрати до портата.
Вървях към къщи и стисках в шепа трите ореха. Имаше нещо потайно в тази работа! Бях сигурен, че тези орехи са вълшебни. Представях си, че когато счупя първия от тях–от него ще излезе златна колесница… От втория сигурно ще потече несметно богатство… За третия–моята фантазия нищо не подсказваше. Затова нямах търпение да се прибера в къщи, за да видя какво има в орехите–особено в третия!
Първият беше черен отвътре.
Вторият–също …
Третият, обаче… Е, поне ядката му беше здрава! Извадих я внимателно, сложих я на масата и потънах в дълбок размисъл за нещата от живота. Най-трудният въпрос пред мен беше как да разделя тази ядка на пет равни части–толкова бяха членовете на семейството ми и исках да ги почерпя–все пак това беше първата ми заплата!
ЕМИЛ ПОПОВ
Роден в село Драганово на 3 март 1936 година. Член на ЛК“ Асен Разцветников“. Работил като учител в ТМТ“ Хараламби Стоянов“ и директор на ЕСПУ“ Георги Измирлиев“. Издал стихосбирките: “ Откровения“, „ Житейски пътища“, „ Незагаснала жарава“ и „ Срещи с времето“. Пише предимно сатира и интимна лирика.
ВРЕМЕ ЗА ОБЕДИНЕНИЕ
Пристигна пролет две хиляди и двайсет
с корона вирус–Ковид деветнайсет.
Дали е Боже наказание
или природно изпитание?
Напразно всеки мислено се пита,
макар на отговор да не разчита.
В началото по-стари пророкуват,
че те от вируса не се страхуват.
И тоз е пътник като всеки друг,
навярно спрял за малко тук
с хрема, с кашлица да ни изплаши,
да вдигнем пълни чаените чаши,
но не от чая става им горещо,
а чуват :“ Трябва да се действа спешно,
че вече не е епидемия-
превърнала се е в пандемия!“
За коментари хора не остават–
в дома си бързо всеки се спасява.
Невидимият страх мобилизира.
Човек разбира как да реагира.
Не е момент за разделение,
а време за обединение.
Единни, мощни силите да са-
в борбата със Корона вируса!
ИВЕЛИНА ЦВЕТКОВА
Родена на 13.01.1976г. в гр. Велико Търново. Завършила е в ЮзУ „Неофит Рилски“, град Благоевград, специалност „Педагогика на обучението по техника и технологии“.Първата ѝ издадена стихосбирка е „Обърнато небе“ (2012). След нея следват „В прегръдките на сезоните“, „С чадърче от глухарче“ ,„По струните на моята любов“ (съвместно с Дора Ефтимова), „Къща за птици“, „Под тъжното око на Господ“, „Мастилени приказки“, „Сладкарничка за бъдеще“ , „С форма на геврече“ , както и приказки в рими за деца „Училище в гората“ и „Весела въртележка“. Нейни стихотворения са публикувани в български и международни сборници.
Награждавана в национални и международни конкурси: първа награда в „Искри над Бяла“ – 2016г., първа награда в XIV-ти национален поетичен конкурс „Любовта…“ 2014г. град Враца, първа награда в националния конкурс „Никола Й. Вапцаров“ 2020г., първа награда в поетичния конкурс „Пролет моя“ 2016г. и много други.
Главен редактор и управител на Издателска къща „Многоточие“.
НАВЯРНО И КОМИНИТЕ ЩЕ СВЕТЯТ
Страхът е като малка нощна стълба, когато дъждовете плисват вятър, и искаш да извикаш някак твърдо – така, че да си спомниш що е лято.
Един коминочистач е там, отгоре. Видя ли го? Без есен е в очите. Докосва всеки облак и на воля разхожда се, дори и из мъглите.
Не искам да продавам детелини, намирам ги случайно с шепи пълни. А дните ни приличат на комини – със сажди, но сме в дом… И ще се стъмни,
след малко ли… Не знам, но ще е петък, когато с бяла рокля ще минавам. Навярно и комините ще светят… Но нямам нищо за продаване.
ИЛИЯ ТИХОВ
Роден през 1936 година в село Драганово, горнооряховска околия в семейство на потомствени градинари. Завършва прогимназиалното си образование в родното си село. След това учи в механотехническата гимназия в град Горна Оряховица,. Служи във военноморски флот град Варна. Трудовият му стаж минава в Захарни заводи, Горна Оряховица. Обича литературата, историята, археологията, нумизматиката. Още като ученик пише реферати, кратка проза, стихове. Член е на ЛК“ Асен Разцветников“ при НЧ“ Напредък 1869“ град Горна Оряховица. Негови творби са публикувани във вестниците: “Трета възраст“, „Втора младост“, „Ретро“, „ Литературен глас“ и др.
ПЧЕЛА И МУХА
/басня/
Говорят мухата и пчелата,
коя какво прави
със своите нрави.
Защо едната е чиста и желана,
а другата мръсна и нежелана.
Аз съм нахалната! –
бръмчи мухата. –
На хората досадната!
Хобот забивам!
Кръв изпивам!
На чуждий труд живея,
за мене-добре е!
Жужи пчелата:
Аз карам с добрата.
Мед събирам,
от билките и цветята.
Моят труд е благодат
за стар и за млад!
Погледнете! Преценете!
Добрина вземете!
Кой каквото заслужава,
това да получава!
Надигна вик тълпата:
Убийте мухата!
Да живее пчелата!
ИВАНОВА
КАТЯ ЦОНЧЕВА
(КОЗЛЕВА)
Фармацевт. Управител на дрогерия „ Лековита билка“.
Общественик. Родена на 9 юни 1947 година в село Джулюница,
Великотърновска област, но живее 72 години в град Горна Оряховица.
Издала е 11 книги за билките, 8 книги посветени, на професията и живота.
Написала 4000 стихотворения, разкази и фейлетони.не е участвала в литературни конкурси, но е изнасяла лекции на четири световни, медицински конгреси.
Катя Иванова:
„ Моите стихове са разговор с мисълта, писани са повечето през нощта, и този, които ги чете, ще разбере моето сърце – майчино, голямо, силно и безкрайно търпеливо!“
НАРОДНИТЕ БОРЦИ
Борците на народа не умират,
отиват в по–добър и светъл свят,
от високо продължават да ни гледат,
помагат ни и мислят си за нас!
Втори юни – обречен е на Ботев,
ден на безименни борци,
животът си пожертвали без страх,
любов и обич – оставили за нас!
Българите – здрави сме и силни,
но продаваме се лесно за пари,
легендите разказват – какви били сме,
и огласят с песни българските планини!
Години тачим втори юни,
пищи сирената, блести заря,
а ние живите стоим и чакаме
да подменят борци и имена!
Дали достатъчно сме благодарни?
В какъв народ превърнахме се днес?
Скрити и страхливо чакаме,
някой Ботев да слезе тук при нас!
Сами не можем, а сме все учèни,
с дипломи и вирната глава,
кому се перчим, за миг не мислим,
промяната е в нашите сърца!
Борците на народа не умират,
горе са – в по – светъл свят!
Всички те – проляли са кръвта си,
живот и младост – погубили за нас!
КРАСИМИРА КОЖУХАРОВА
Родена на 3 август 1950 в град София. Завършила е Полувисш институт за културно-просветни кадри, град Хасково, с профил музика. Работила е като артист – хорист в ДМТ“ Константин Кисимов“, град Велико Търново. Дълги години е живяла със семейството си в Испания като емигрант. Член на Литературния клуб от 2014 година.
Красимира Кожухарова:
„ Поезията, музиката и театърът са моето вдъхновение и стимул за творчество!“
ПАНДЕМИЯ
Нямам планове за утре.
Земята побеля от страх.
Тихо е…
Пандемия и пусто…
Излизането–забранено!
Слушам музика.
Броя прелитащите птици
и мечтая тайно за любов,
и приятелска десница…
Тихо е…
Излизането–забранено!
Пусти улици.
Лицата като маски.
Бягаме един от друг
и бяга надеждата от нас.
И слушам стари хитове,
и спомени въртя
над ретро снимки.
Тихо е…
Замръзнали щъркели
зъзнат в пролетния сняг.
Пред иконата се моля
и запалвам свещ:
“ Господи,
прости греховете наши!
Дай ни здраве
и мъдрост в пътя труден
към спасителния бряг!“
ЛИНА МАРИНИ
Творчески псевдоним на Николинка Маринова Енчева, доктор по филология. Автор на 14 поетични книги. Дата на раждане – 13.05.1946г. Награждавана на литературни конкурси в градовете: София, Шумен, Горна Оряховица, Лясковец и др. Последна издадена книга – ” На крилете на вярата”, изд. „Ивис”, В.Търново, 2019 година.
ДЯДО КРЪСТЬО СЪРМЕНОВ
Мой прадядо от село Самоводене. Бащата на баба Иванка. Беше ни подарил лика си. Сниман в позата на Бачо Киро.
Облечен като него в чер костюм, бяла риза и вратовръзка. Облакътен на облегалото на стола. Според мен приличаха си и в лицата. За мене беше Бачо Киро номер две. Тази снимка изчезна. Затова реших да го обрисувам с думи. Благороден по вид и дела. Неговият разум прозираше във всичко. Малък само пример:
Отивали в гората за дърва. Той и дъщеричката му Иванка. С волската кола, теглена от двата големи вола. По някое време напреде им се появило куче. Дядо Кръстьо спрял колата.
Замълчали всички. Когато кучето пресякло пътя и преминало от едната в другата гора, дядо Кръстьо дал знак за тръгване.
Защо спря колата, тате? – запитала Иванка.
Да се облекчат животните – рекъл Кръстьо.
Вкъщи, обаче, след като похапнали и си отпочинали, дядо Кръстьо не изтраял.
Знаеш ли, Иванке, от къде се е появило кучето на
пътя ни в гората?
От къде, тате?
Ами то си беше вълк. Истински вълк.
Защо не ни нападна, тате?
Не е бил гладен, мисля аз. Пък и ние бяхме
хрисими и мълчаливи.
Ето ти и пример за разумно поведение. Такъв си е бил дядо Кръстьо във всичко.
Кротък, мъдър, разсъдителен. Нямаше добър край животът му.
Но за това друг път, на друго място.
Мир на праха му! Светла му памет!
МАРИКА. МАРКОС
Казвам се Марийка Костова. МАРИКА. МАРКОС е моят литературен псевдоним. По професия съм учителка по български език и литература, вече пенсионерка. Членувам в ЛК „Асен Разцветников“ към Читалище „Напредък-1869“ град Горна Оряховица от 2007 година и в новосъздадения през 2020 година Арт Клуб“ Гайтани“, към НЧ“ Иван Вазов“, село Първомайци. Пиша стихове и проза. Имам издадени 5 стихосбирки: „Душата на жена“ 2000 г. „Живот – съществително име“ 2006 „Песента на Времето“ 2012 г. „Светът е гара,“2015 г. „Познай кой съм аз!“ 2020 г.
МОРСКО УТРО
Морето спи. Все още спи.
Сънливо плискат се вълни,
протягат се, брега прегръщат
и пак назад в съня се връщат.
На изток бавно просветлява.
Денят се ражда. Засиява
на Слънцето лъчистата корона
над хоризонта, над вода и хора.
Събужда се морето. И полека
по слънчевата бляскава пътека
пристъпва Утрото засмяно,
понесло делника на силно рамо.
Издува алените си платна
на Слънчо корабът и ето на-
в безбрежната небесна синева
небрежно-царствено отплава.
А позлатените води
размятат бухнали коси
и със скалите на брега
флиртуват чак до през нощта.
МАРИОЛА ТОМОВА
Аз, Мариола Томова съм родена на 1 декември 1954 година в град Разград.
Градът, в който моят баща пръв прокарва производството на антибиотици и съм много горда от този факт. Хиляди живота биват спасени. По-късно семейството ми се премества да живее в град Горна Оряховица, където уча в първо основно училище“Иван Вазов“ и ПГ “ Георги Измирлиев“. Горда съм и благодарна на добрите си учители! Поклон!
В момента семейството ми се занимава с отглеждането на цветя и живеем всред красота. Провокация е за мен да се гмурна в хубавия свят на поезията.
Имам издадена една стихосбирка: “ С любов низани зрънца на броеница“. Мои стихове са публикувани в пресата.
През годините съм получавала грамоти и похвали за участие в литературни конкурси. Членувам в литературен клуб „Асен Разцветников“ от 2006 година и творя с много обич!
Благодарност към колегите за вдъхновението и подкрепата!
НАЧАЛО В БЕЗКРАЯ
Време! Уморих се от твоите дълги пътища!
Уморих се от твоите уроци несвършващи…
И все за последно с мен танцуваш,
сякаш не за последно, ми даваш кураж.
Време! Опих се от твоята препълнена стомна!
Всичките капки превръщах в най-скъп спомен!
С теб тичах на воля-косите развявах,
п за заблуда в безкрайността ти повярвах!
Грееш ме отново до прага на моята къща,
по-силна от всякога да се завръщам…
НИКОЛА МАНЕВ
Роден на 03.09.1949 година в село Драганово- селото на поетите. Основно образование получава в град Братислава (Словакия). Висше образование завършва през 1972 година в град София. Работи в системата на БДЖ като ръководител движение. От 2010 година е пенсионер. Член на ЛК“ Асен Разцветников“ към НЧ“ Напредък 1869“ , град Горна Оряховица от 2004 година.
Има издадени две стихосбирки: “Горчива захар“ и „ Живите мъртъвци на България“ 2010 година.
КОПНЕЖ
Очите ти влажни обичам да гледам.
Косите да галя със своите ръце,
и сгушена в мене да чувствам как бие,
невинното твое, горещо сърце.
Всичко, което ми трябва в живота,
аз го намирам в теб, разбери!
Не искам да бъдеш ти, никога мрачна,
горчиви са вярвам твоите сълзи.
Събуждам се нощем и сядам в леглото,
за тебе си мисля. Как ли си ти?
Готов съм във мрака към тебе да тръгна,
а вън продължава дъждът да вали.
Това ме не плаши, ни бурите снежни,
копнея да чуя отново гласа.
Лицето ти с пръсти едва да докосна,
с нектар да напълни се моята душа.
И ето, пред тебе съм мокър, изкалян,
измръзнал от студ и от вятър студен.
Видях те. Целунах. И тръгвам обратно,
усещам как сгрява се нещо във мен.
НИКОЛИНКА СТОЯНОВА
Родена съм на 19.12.1949 година в село Алеково, Свищовско. Основно и средно образование завърших в родното ми село, По – късно завърших учителски институт в град Плевен, специалност“ Математика, физика и пеене“. Завършила съм висше икономическо образование със специалност „ Изчислителна техника“. До 1990 година работих в икономиката, но промените наложиха завръщането ми към педагогиката, където мисля, че е истинското ми призвание в живота. По думите на мой ученик, аз съм като Индиана Джоунс, но не търся кивота, а добрите хора. Благодаря на Бога за всички добри хора и приятели край мен в добро и лошо. Представям ви откъс от повестта за деца и възрастни от 8 до 88 години: „ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ТАВАНА (НА УЧИЛИЩЕТО) „
Епизод 2 – „ Камбанката“ Втори ден
Беше мързелив късен следобед. Горещото августовско слънце караше въздуха да трепти. Мараня е, та чак главата на кучето Гого прегря от жегата и разни натрапчиви, неприятни мисли се завъртяха около нея. Гого разтръска глава, така че ушите му се залюляха като езици на камбани.
Бони, бързо при мен! Мързеланко, докъде
стигна с търсенето на бележника?
Ами, Гого, много силно пече слънцето. Аз
сега съм на сянка! – измяука котаракът Бони.
Отварям ти вратата за навън и бегом на
тавана на училището! Ясно ли казах?- Освен силен лай кучето имаше и големи зъби.
М-да! Добре, де! Добре! Тръгвам!
отговори Бони. И тръгна Бони към тавана на училището като се промъкваше от сянка на сянка. Беше си обещал, че няма да се върне у дома, докато не изпълни заданието.
Ето – вече е на тавана. Там в единия ъгъл имаше нахвърлени дъски, хартии и всякакви вехтории. Бони с хъс се хвърли натам и…Дръннн…Нещо се изтърхули и извънтя силно. Сърцето на Бони се сви от страх.
Има ли някой тук? Кой си ти? – попита
котаракът.
О, извинявам се! Прахолякът на времето
ме беше затиснал тъй, че едва дишах, но се събудих. Аз съм само една стара, пиринчена камбанка. Някога, когато бях нова, привиквах със звъна си сутрин децата за училище. Децата пораснаха. Имаха и те деца и аз сутрин пак ги виках за училище. Тогава малко хора имаха у дома си часовници. Чувствах се много необходима и отговорна за възпитанието на децата. Хората откриха електричеството и компютрите. Всеки вече знаеше точния час и аз станах излишна. Закачиха ме на тази греда на тавана. Потънах в мрачни и безнадеждни мисли за бъдещето си. Може да се спукам от мъка. Могат да ме хвърлят на боклука. Могат да ме откраднат и още какво ли не? И тогава карай – претопяват ме в парче метал и карай на песента ми! Искаш ли да ти попея? Бутни ме с лапичка да се търкулна още по пода и ще чуеш една от песничките ми! – плачеше и разказваше Камбанката пред уплашения котарак.
Песничка на Камбанката
Зън, зън, зън! Зън, зън, зън, зън!
Хей, дечица бързо вън!
Към школото каня аз
в този ден и в този час!
Там да учите добро,
да се пазите от зло!
Зън, зън, зън! Зън, зън, зън, зън!
Хей, дечица бързо вън!
Много е хубава, тази твоя песничка! А
защо плачеш и разплакваш всички на тавана?– попита Бони.
Ах, толкова съм нещастна и притеснена за
бъдещето си! Дали някой ще чуе пак тази моя песничка? – плачеше Камбанката.
Не плачи!- започна да я успокоява
котаракът. – Аз имам приятел кучето Гого! То ме изпрати тук по своя работа, но разбирам, че по – важно е да се помогне на тебе! Ние с Гого ще се посъветваме с нашия стопанин. Той е учил в това училище, и сигурно ще си спомни за тебе и за твоята песничка! Могат да те занесат в детска градина и да каниш децата за закуска или за уроци! Там отново ще си щастлива и ще пееш песничката си! Отивам си за сега, но ти не се предавай на тъжни мисли и не плачи, за да не повредиш звънливия си глас! – продължи да я успокоява котаракът.
И така Бони се завърна у дома си с мокри от сълзи мустаци. Не можа да се скрие от зоркия поглед на Гого.
– Бони, ти да не си плакал за нещо? Я се стегни! Нали си мъж?
– А, не Гого! Аз съм само котарак, мъжки, но не и мъж! Пък и ако ти разкажа, какво видях, и чух на тавана и ти ще се разплачеш…
– Вярвам ти, Бони, но не ми разказвай нишо, само кажи с какво може да се помогне?
Гого и Бони репиха да споделят случката със стопанина си и да потърсят неговата помощ, когато си дойде…
Следва продължение…
ПЕПА ЛАЗАРОВА
Родена на 13.05.1945 година в град Горна Оряховица. С малки прекъсвания живее и работи в железничарския град. По професия е медицинска сестра. Работи в Районна болница град Горна Оряховица по разпределение, а по-късно в социалната сфера. Професионално се среща с много болка, мъка и самота. Те водят и до безсънни нощи, а болката в ляво ѝ остава трайно. Белият лист и химикалът през годините биват нейни добри приятели. Отразява преживяното и разказано в проза. Има публикации в местния и националния печат. Стиховете се появяват малко по-късно. По някои от тях е написана музика и се изпълняват като песни. Нейни стихове са включени в национални литературни сборници, Алманах 2 (автори на 21 век). Има участия в конкурси, където е получавала награди.
Членува в Литературен клуб „Асен Разцветников“, при Народно читалище „Напредък 1869“ град Горна Оряховица.
СРЕДНОЩНИ РАЗМИСЛИ
Отново дълга и безсънна нощ. Не спя.
Луната се усмихва на звездите.
Кого очаквам и защо –не знам?
Все чакам, търся, но свършиха мечтите.
Годините превалят ден след ден,
върти се колелото на живота.
Бодливи пътища, асфалт, паваж,
преминах боса и с обувки скъпи.
Ту весела, ту тъжна поживях,
и смях, и болка чувствах със сърцето.
Сега поскърцва милото и – хоп!
Задъхва се горкото в стръмнините.
И готвим се отново–аз и То,
посрещаме зората и деня,
изпращаме луната и звездите…
РАДКА ЦЕКОВА- РАДИ
Родена в село Горско Ново село, област Велико Търново на 25.08.1937 година. Има завършено полувисше медицинско образование. Работила в Общинска болница и ОДЗ „Радост” град Горна Оряховица. Членува от основаването му в литературна трупа „ Максим Горки” при читалище „Напредък” град Горна Оряховица, на която ТЛГ „Асен Разцветников” е приемник. След дългогодишно прекъсване, през 2013 година подновява членството си. Има публикувани стихотворения във в-к „Литературен глас“, град Стара Загора, в-к „Ретро” град София, в алманаси и сборници. Спечелила първа награда от литературен конкурс на БАС–град Горна Оряховица.
РАЯТ НА ЗЕМЯТА
Заблудено облаче се скита
в необятната небесна синева,
гледа любопитно към земята
и се пита: „Где ли съм сега?
Боже, колко е красиво долу!
Колко е зелено, пъстро, мораво,
планини, реки сребристи, хора
и море – като око отворено.
Може би е раят на земята,
щом усещам аромат на рози,
значи – тука, долу е България,
най-любимият ми край е този!
Ще се спусна като дъжд очакван
над градове, села, гори, поля
и ще бъда част от красотата
на тази щедра, българска земя!”
РАДОМИР ШОПОВ
Роден съм на 23.12. 1949 година в град Летница, област Ловеч. Завършил съм техникум по минна промишленост, град Перник и ПЖИ“ Тодор Каблешков“ София. Работих 30 години като локомотивен машинист, при депо Горна Оряховица. Мои творби са публикувани в месни и регионални издания.
БИТАК
Вървя всред кошера човешки,
самотен, малко тъжен,
търся обич, но не мога да намеря..
Продавачо, как се купува щастие?
За съвестта ми, колко ще дадеш?
За болката цената искам да открия…
Не виждам мъката, сълзите…
Кой тук продава вяра?
Кой ще си купи старост?
Търся посоката на пролетта…
Къде е щандът на зелената трева
и клоните разцъфнали?
Един продава Слънце,
но няма как да забоде цената…
Погледни до кофата с боклука,
в кашона – Бебчо някакъв се мъдри.
Проплаква тихо, маха със ръчички…
Защо ли никой не го взима?
А там на завет до стената
Месарят с ръце
до лактите запретнати,
раздава – късове… Големи.
Тук всичко се продава и купува –
култура, девственост, мечти,
какво ли не?
Богат пазар, а няма от къде,
Душа човешка да си купя…
СВЕТЛА БОГДАНОВА
Казвам се Светла Раднева Богданова. Живея в град Горна Оряховица. През тази година излезе четвъртата ми книга със стихове „По колелото на времето”.
Мои стихове са публикувани в поетични сборници, национални алманаси, в местния и централния печат.
ЗАХВЪРЛЕН ШЕПОТ в глуха тишина –
понякога си мисля, че ме няма,
и да изгреят хиляди слънца,
за мен ще бъдат зрителна измама.
Пътеката – покри я листопада,
а от мечтатели навън ръми.
И всеки е надянал маска,
пристъпва плах и мълчалив…
Ще ни посипе пухкавият сняг,
ще се затворим в топлата си стая,
за да дочакаме слънца, които
няма да са зрителна измама.
СТЕФАН МИТЕВ
Роден на 20 юли 1949 г., село Могилино(Русенска област). Художник–графика, масло, фирмопис. Музикант–синтезатор, акордеон, конги, пан-флейта, вокал. Член на СБП от 2002 г. Член на Международно сдружение „Сцена на духовността”, Плевен.
*Издадени книги: „Съвсем нашенски етюди” – сатира /„Дъх на ден” – стихове /„Ако заспи Бог” – стихове /„Вечерни таковости”- сатира, издателство ПИК-ВТ /„Око в рая” – разкази, изд. „Българска книжница”, София /„Аз сам вятъра, ти си реката” – лирика, изд. „Български писател”, София / „Разместени струни” – стихове, изд. „Български писател”/ „Безкраен танц” – роман, изд. „Български писател”/ „Не-бесни истории” – разкази, изд. „Весела Люцканова”, София / „Между брега и небесата”- тристишия, изд. „Фабер”, ВТ / „Врабци и други моржове“ – стихове и песни за деца, изд. Бълг. Писател. / „Вечният филм“ – разкази, изд. Фабер, ВТ.
МОРЕТО
Какво е морето? – моряка попитах.
той тихо отвърна ми: – моят живот,
вълни от полуда с дъха на звездите
след първия изгрев под първия грот.
Потрепващи устни, които целуват
писмото от другия край на света…
Случайният соранг, за който си струва
да хвърлиш зад борда стотина лета.
Любов недопита, по мъжки залязла,
среднощен запой, или утро след щорм.
Или вик на моряшка сиротица-майка
с въпрос безответен „О Боже, защо?!”
Морето ли? То е симфония в синьо,
велика и смела игра на въже.
Морето ли? То е магическо вино,
но пие се само от силни мъже.
СТЕФКА НИКОЛОВА
Родена съм в село Горско Ново село, област Велико Търново, община Златарица на
8 май 1946 г.
Началното и основното си образование завърших в родното си село. След това продължих обучението си в Политехническа гимназията „Георги Измирлиев“, град Горна Оряховица. Работила съм в „Захарни заводи“ АД град Горна Оряховица в Полиграфична база и във фирма „Универсал“ ООД като ел. монтьор.
Участвала съм 15 години в Ансамбъл за народни песни и танци „Сидер войвода“ като певица.
От 2011 година съм член на литературен клуб „Асен Разцветников“, към читалище „Напредък 1869“ град Горна Оряховица.
През 2016 година издадох първата си стихосбирка „Полет на душата“.
Имам участие в два юбилейни Алманаха на ЛК“ Асен Разцветников“ по повод 60-тата и 65-тата годишнина.
СЪЗЕРЦАНИЕ
Седя в кресло от цветни лъчи. Затварям с ръка своите очи. Хармония чака ме в музика и чистота, за миг познавам вечността.
Аз връщам се във своята Родина. Плавно потъвам в чудна глъбина. Красиви са високите светове, забравям за земното си битие.
Всичко прекрасно е у мен… Небесата обгръщат ме в плен. Чувам на Космоса песента и се надсмивам над преходността.
В хармония от Истина и Красота, познавам доброто съвършено в младостта. Чувствам истинската радост и благодатта. Разбирам тайнството на Любовта.
Музика космична в ушите ми звучи… Сърцето ми огряват слънчеви лъчи. Огрява ме сияйната зора, но връщам се на майката Земя.
СТЕФКА ТОКМАКЧИЕВА
Родена на 13.03. 1943 година в град Горна Оряховица. Член на ЛК „Асен Разцветников” от 2000 година и негов секретар-касиер. Публикува в местния, областния и националния печат. Многократно е награждавана за своето творчество. Издала е осем поетични книги. Творбите ѝ са включени в поетични сборници и алманаси
ЗА ХРИСТО БОТЕВ
За Христо Ботев ми разказа баба,
за Ботев слушах със наслада,
че всяка година на втори юни –
стотици хора от страната,
поемат по стъпките на свободата.
Че човекът с Божието име –
възкръснал в паметници, стихове,
в имена на училища, улици и градове…
А най-вече в сърцата на хората добри!
Аз зная вече, че в нашата Родина–
по-верен син от него друг не ще да има!
За него песен пеем ний, децата
и портретите му кичим за отплата.
Щом за свободата падне някой в боя –
всички го обичат и славят героя!
Затова днес, ний благодарим
и портрета му с венци красим!
СТОЙКА ВАЛАЧЕВА
Моето име е Стойка Аврамова Валачева, но ме знаят Тотка Аврамова Илиева –Валачева. Родена съм на 22.11. 1943 година в село Добри дял, община Лясковец. Завърших средното си образование в „Техникум по зелено строителство“, град Пловдив..
От дете обичам музика, литература, поезия.
На 15.12.2001 година почина моята майка.. Навярно това беше духовно прозрение, от тогава и до днес.
Членувам в ЛК“ Асен Разцветников“, при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица от месец ноември 2014 година.
Преди Коледа на 2016 година излезе от печат първата ми стихосбирка:“Любов и спомени“, с продължение:“ Бащин дом“ 2017 година.
В този контекст преди време прочетох следното: “ Стиховете са камбанен звън от „купола“ на думите ни!“
МОЛИТВА
Отивам във храма знам, той е свещен.
Ти, кръстен си в него, щом си роден!
Душа си изливаш, ти, мислено там!
На Бога се молиш, дано си разбрал!
Молитва отправяш към него сега,
дано да помага на твоите дела!
Дано ни закриля, дано ни теши
и Бог да ни пази от много злини!
Свещичка запалваш, и молиш се ти,
а тази ти вяра, комай те крепи!
Неусетно минават, тъй дните, нелеки,
все търсещи, мислещи за далечни пътеки!
ЯВОР ПЕРФАНОВ
Казвам се Явор Перфанов. Автор съм на 4 сборника с къси разкази. Имам представяния на книгите си в различни градове в страната.
Гостувал съм в няколко телевизионни и радиопредавания.
Член съм на ЛК“ Асен Разцветников“, при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица и в новосъздадения през 2020 година Арт Клуб “Гайтани“, към НЧ“ Иван Вазов“, село Първомайци.
СПОДЕЛЕНИ РЕДОВЕ ОТ ЖИВОТА
Писателят Горан Буков беше поканен да представи своето творчество в родния си град. Отраснал в това малкото градче, той живееше и работеше далеч. Беше станал популярен с няколко издадени книги. Хората четяха и купуваха сборниците му. Творецът бе дошъл по – рано и пушеше на стъпалата пред читалището. Оглеждаше минаващите хора. Поглеждаше често към часовника си. Чувстваше се притеснен. Все пак за първи път щеше да се срещне с публика от своя град. Наближаваше уречения час. Хората, един по един, а след това и на групички влизаха в малката зала на читалището. Столовете бяха подредени и местата се запълниха бързо. Млада жена с папка в ръка погледна към публиката и каза:
-Добър вечер, дами и господа! За мен е чест да посрещна нашия гост тази вечер! Много от вас знаят кой е, но все пак ще ви го представя с няколко думи. Горан Буков. Писателят е роден в нашият град. Учил и живял тук много години. Това, може би е оказало влияние върху творчеството му? Има издадени две книги, сборници с къси разкази. Успехът му, според мен, а и критиката се дължи на това, че е искрен с читателите и споделя съкровените неща от живота на героите си. Той е тук, пред вас. Ако имате въпроси, сега може да му ги зададете.
Вратата се отвори и в залата влезе мъж на средна възраст, който навеждайки се мина пред публиката и стигна до последния ред, където спря. Настъпи тишина, която бе прекъсната от думите на Горан Буков:
– Добър вечер! Трудно е да говоря за творчеството си, но се надявам това мое представяне да се получи като непринуден разговор между вас и мен. Ако имате въпроси, очаквам ги!
Авторът гледаше към публиката. Откриваше познати лица. Може би сред тях имаше такива, които бяха дошли, защото искаха да видят как изглежда един успял човек след бурно минало. Много от тях го бяха виждали в състояния, от които би се срамувал всеки човек. И след запои, и след младежки свади и скандали.
Друга част от публиката бяха запознати с разказите му и искаха да си купят книга. Горан Буков бе изградил умение да разпознава скритите мисли на изглеждащите потайни хора.
– Господин Буков, истински хора ли са героите или измислени?
– А вие преживял ли сте тези истории или са плод на въображение?
– Имате ли жена в живота си и ако е така, коя е тя?
– Какво ще кажете за семейството си?
– Какво мислите за любовта?
Горан Буков отговаряше на всички въпроси. Гледаше над публиката. На това го бе научил познат актьор. Правеше го, за да не се притеснява. Отговаряше на въпросите на хората, а така дори изясняваше и неща, които досега не са му били ясни.
Представянето мина в приятелска обстановка и сравнително бързо. Две дами се изправиха и запътиха към писателя:
Господин Буков, може ли да се снимаме, че трябва да тръгваме?
Сякаш дадоха знак, че беше настъпило време за снимки. А може би и част от хората бяха дошли само да се снимат с именития си съгражданин?
Нареждаха се до него. Снимаха се. Някои от тях си купуваха книгите. Отново се снимаха и си тръгваха.
Залата опустяваше с всяка минута. Горан Буков бе подпрял глава на едната си ръка и мислеше, че е сам, когато видя как един мъж се приближаваше до него.
Беше онзи същият, който закъсня. Мъж, на средна възраст. Облечен в стари, но чисти дрехи. Изглеждаше спретнат.
-Да се снимаме ли? – попита Горан Буков.
-О, не! – отговори непознатият мъж. – Аз не съм за снимане. Вижте ми ръцете, а и току що свърших работа, цял ден на слънцето, едва ли изглеждам много добре?
Човекът прехвърляше от едната в другата ръка прозрачна папка, а в нея, грижливо сгънат лист. Горан Буков го погледна. Мъжът, тихо каза: – Аз се казвам Иван. Строител съм, но имам тук нещо написано. Исках просто някой да го прочете. Страхувам се да го споделя на колегите и познати, да не ми се присмеят. Сигурно и вие ще кажете, че не струва, но ми е от сърцето. И аз имам чувства, нищо, че мъкна по цял ден тежки камъни и вар.
Горан Буков взе листчето от непознатия мъж и прочете един единствен куплет. Толкова кратко беше това стихотворение:
“ Обичам те! Без теб не мога! Страхувам се да не те изгубя. Ако се случи, за мен ще е тревога, и няма вече да се влюбя.“.
Умората, която се беше натрупала в Горан Буков, сякаш се изпари с прочитането на тези, толкова истинско написани думи. Той гледаше в очите Иван. Искаше да повярва, че е истински, а не някое привидение. Отдавна не беше срещал човек, с толкова чиста душа. А очите на непознатия мъж, с такава наивност очакваха отговора на писателя, толкова искаше някой да го разбере. Горан Буков протегна ръката си, хваната от Иван.
– Хубави са тези думи! – каза писателят. – Хубави са, защото са от сърцето ти, искрени и чисти. Няма я, онази фалшива помпозност и ненужна възвишеност. Ти просто обичаш и това ти стига., нали?
– Да! – отговори Иван. – Аз исках само да попитам, дали ви харесва?
-Хареса ми. Но сега може ли да ме изслушаш? Пиши, но не ставай поет или писател. Когато се отдадеш на това, ще платиш скъпо. Да, ще те харесват, може би, но ще си самотен. Добрите творци са тъжни хора. Ето сега аз вече преживявам твоята история. Сега ще я осмислям. Ще се натъжа, че хората не умеят да споделят и таят чувствата си като теб, в сърцето си. И хубаво правиш, че изливаш върху белия лист. Хайде, искаш ли са се снимаме?
Горан Буков извика жената, която бе започнала представянето. Тя направи няколко снимки. Сърцето му се бе стоплило. Отдавна не беше срещал човек, с толкова чиста душа.
Писателят събра книгите си, сложи ги в сака и тръгна сам в тъмната вечер. Сам, но с онова чувство на удовлетворение, когато човек знае, че има и други хора като него. Такива, за които чувствата не са отживелица, а начин на живот.
Честит 1 март – ден на самодееца и любителскотото творчество!
Честито на талантите, наградени с призови места от международни и национални конкурси през 2020 година на 
КРИСТИНА ЕНЧЕВА – солист
ЧИТАЛИЩЕ "НАПРЕДЪК 1869" 