ОБЩИНА ГОРНА ОРЯХОВИЦА
НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „НАПРЕДЪК – 1869” ГОРНА ОРЯХОВИЦА
Литературен клуб „Асен Разцветников” при НЧ ”Напредък – 1869”
ПРОТОКОЛ
ТРЕТИ НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС
„АСЕН РАЗЦВЕТНИКОВ”
за поезия и проза
Тема на конкурса:
„С пламъка на родолюбието”
ВЪЗРАСТОВИ ГРУПИ:
Първа възрастова група – от 11 до 14 години /5-8 клас/
Втора възрастова група – от 15 до 19 години /9-12 клас/
Трета възрастова група – над 19 години
Жури в състав:
1. Станка Бонева
2. Ели Видева
3. Миролюб Влахов
4. Цвета Нинкова
5. Светлана Гъркова
6. Атанас Петров
ПОЕЗИЯ
I-ва възрастова група
Първо място
Стихотворение „РОДИНО МОЯ”
Обичам твоя аромат на рози,
поляните със приказни цветя,
лозите с натежало грозде
и нивите със златните жита.
Обичам синевата на небето
над планините с чудни езера
и гордост преизпълва ми сърцето,
когато те погледна от върха.
Обичам бреговете на морето
със златни плажове, опънали снага,
и слънцето изгряло на небето,
прохладата на морската вода.
Обичам аз историите стари
за твоите прославени царе,
славяни и прабългарите сляли
в един юмрук във битките кален.
Обичам с цвете във ръката
да помълча на Шипка и Батак
пред всички паднали за свободата
със твоя петвековен враг.
И всичко българско живее в мене!
Обичам те, Българийо, Родино моя!
Аз ще те нося вечно във сърцето,
достойна дъщеря ще бъда твоя!
Сузана Филипова, 12г.
ОУ „Стефан Караджа“ – гр. Варна
Второ място
Стихотворение „БЪЛГАРИЯ”
Тринайсет века, о, Родино свята,
ти пишеш на историята редовете –
как тръпнела на Цариград стената
и на колене били враговете!
Как на Балканите била си господар,
опряла гръб на три морета.
Византия как пращала ти дар
след битките по родните полета.
Пред гранитните отломки древни
днес свеждаме кротко глави,
че сме горди и верни потомци
ний на смели и славни деди.
И закърмени с българска вяра,
с несломимия български дух,
ний обичаме наш`та България
и живее в нас хан Аспарух!
Филип Филипов, 12г.
ОУ „Стефан Караджа“ – гр. Варна
Трето място
Стихотворение „ БЪЛГАРИЙО”
Българийо-родино моя
Българийо-мой роден дом
С високи планини и тучни ниви
Земя на българския род
Тук слънцето изгрява най-красиво
И гордо Дунав позлатява
Гората тук е смели войни крила
А песните се носят из простора
И Стара планина-земя на битки
Все тъй величествена като огън
В сърцето ми завинаги остава
Тук аз мога спокойно да заспивам
Биркан Турхан Бейзат,
14 г. гр. Силистра
II-ра възрастова група:
Първо място
Стихотворение „НЕДОПИСАНО СТИХОТВОРЕНИЕ”
„Не оставяй да истине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!…”
Тревата крехка под нозете ви
е кърваво-червена.
Вечна.
Гърмят в гърдите ни
сърцата ви и от момчета
ставаме човеци.
Без дъх останали, ще можем ли
безумния ви порив да
догоним?
Пробудили в душите си тревожност,
успяваме ли да
растем достойни?
По вашите следи и с ваште думи,
с гърди горещо и безумно смели
готови ли сме дъжд куршумен
за майчица България
да спрем?
Недонаписано стихотворение
е свободата, за която тревата крехка
под краката ни е вечно огнена от
кръв на българи, пролята!
Радко Василев Василев,XI клас
СУ ”Св.Св. Кирил и Методий”
гр. Карнобат
Второ място
Стихотворение „НЕ ТРЪГВАЙ,ОСТАНИ”
Тук родих се, тук израснах,
глътка въздух вдишах тук,
в нашата земя прекрасна
аз на тоз свят се явих.
Зная, огъня не гасне,
там където е горял,
пепел може пак да пламне,
щом жарава има там.
Мила ми е таз родина,
как да тръгна, мога ли?
Мащеха ми е Чужбина,
в мен България тупти.
Тук кръвта ми е червена,
в мойте вени знам живей,
тук, където съм родена,
дето виното се лей.
Тук животът не е лесен,
всеки ден е битка знам,
като тъжна, стара песен,
като стар, забравен храм.
Чувам днес душата моя
ме зове и казва ми:
„Да градиш съдбата своя
можеш там където си.
Там където е домът ти-
там животът си гради,
за да бъдеш у дома си,
ти не тръгвай, остани.”
Виктория Пламенова Недялкова, 16 г.
Клуб „Книголюбие“ при НЧ „Дряновска пробуда – 2008“ гр. Дряново
Ръководител: Виржиния Дачева
Трето място
Стихотворение „С ПЛАМЪКА НА РОДОЛЮБИЕТО”
Във зимна нощ, настръхнала от ледени снежинки,
родих се под коптора схлупен и смълчан.
В очите ми като в стъкло се отразиха бащини усмивки;
по кожата ми пареха следи от майчината длан.
Аз малък бях за пламъка на родолюбието зноен
и чужди мене бяха неговите истини вековни,
но не след дълго аз белязан бях със знака огнен,
заричащ ме да следвам улички на пътищата родни.
Години се изнизаха – като от броеница кехлибарени зърна –
и сипеха се като златен дъжд във моите катранени коси,
а там, из буйните и непокорни къдри, шепа семена
покълнаха, засилвайки до болка обичта към свидните земи.
Във лятна утрин, сгряна от на слънцето искрящите лъчи,
аз раждам се под безграничното и шепнещо небе.
В очите ми като опал се отразяват исполински смърчови гори;
из жилите родолюбива и пре горда кръв тече.
Изминах доста път и често се препъвах или падах –
изгубих част от себе си по стръмни хълмове и канари.
Но пламъкът заветен ревностно във себе си скътавах,
а с него – спомена за някогашните ми славни прадеди.
Анджелина Ивайлова Иванова, 18 г. гр. Русе
Поощрителна награда
Стихотворение „РОДИНА”
Красива България, родна страна,
тук лесно се сбъдва всяка мечта!
Природа прекрасна, небето – безкрайно,
тук всичко е свидно, мило и омайно!
Имаме велики, тайнствени места.
Историята пълна е с болка и тъга.
Битки много, български герои славни
паднали са жертви за свободата жадни.
Сега спомени има от различни епохи.
Паметници велики, от събития святи!
Прекланяме се пред тез съдби човешки,
когато не е имало място за никакви грешки!
А днес слънцето силно грее земята,
по която свободни тичат децата!
Вълните се плискат, птиците пеят.
И всички наоколо в приятелство живеят!
Ани Венелинова Георгиева, 16 г.;
гр. Плевен
Декласирани творби:
Творби, надвишаващи 28 стиха :
Стихотворение. „С пламъка на родолюбието“ от Джемиле Медар,15 г.,с. Юруково;
Стихотворение „Мила моя родино” от Касандра Пламенова Недялкова,16 г., гр. Дряново
Стихотворение „С пламъка на родолюбието” от Анелия Герганова Георгиева,17 г., гр.Пазарджик
III- та възрастова група
Първо място
Стихотворение „ БЪЛГАРСКА КРЪВ“
Навярно съм и смешен, и наивен,
но аз ще вярвам до последен дъх,
че все така войводата от Сливен
лежи на оня легендарен връх.
И го изгаря раната дълбока,
а сабята строшена и до днес
на две разсича нашите посоки –
кураж и страх, безчестие и чест.
Над него жарък свод се е надвесил.
Но той ни казва в трудния ни час –
най-страшно е да слушаш робска песен,
когато тя се пее с весел глас.
А докато издига ръст Балканът,
позорно е да бъдеш роб и скот.
Дори и сам, пак трябва да останеш
до своя честен, поруган народ.
И въпреки че няма вълча диря
и самодивска бисерна вода,
пак жив е той, защото не умира
тоз, който падне в бой за свобода.
И там, във свойта вечност баладична,
ще си остане винаги такъв.
И пак тече кръвта и не изтича.
И все е жива българската кръв.
Ангел Димитров Дюлгеров
гр. Перник
Второ място
Стихотворение „МОСТОВЕ”
В окото на стария кладенец,
самин обитател е времето,
рисуващо с капки по страници
оръфани – бели и черни.
Уютно от живите ракли
проглеждат разсънени графики,
върху им – за миг неизплакали –
пролазват невидими багри.
И питат ме чергите, пафтите,
сукманите, сърпът, чардакът
и още – пищовите хладни,
поени с хайдушкото мляко,
и пита ме нямата черква
с основи от кости невръстни,
земята ме пита, заченала
по пътя си български, кръстен,
небето ме пита, затворено
за болки в молитвени дарове,
и още – хорото нагоре
към хълм, нестинарски обжарен…
И питат дали ще дочува
кръвта ми вселенското време,
ще спре ли мигът развълнуван
по мостове-памет през мене…
Смехът ми звъни, неограбен,
и песен подхвърлям – за котва –
до ситните плитки на баба –
тревата, накичила покрива.
Татяна Савова Йотова
гр. Айтос
Трето място
Стихотворение „РОДИНАТА ”
Съизмерима с въглена в сърцето,
привикнала на всеки удар лют,
намерила парче тъга, с което
жита ще се люлеят в топла гръд –
родината… Съзвездие от обич,
от тайни, приковани в тъмна пръст.
Едничка, неначената молитва,
разпъвана на чужд и роден кръст.
Букетче люляк, затъкмено в пазва,
в която майка рожби приласкава,
отрекла себе си, напук на разум,
накъсала душата си корава
и дала хляб на клетви и завети,
пришила на ръкава си сълза,
която в робска нощ издайно свети
и къса всяка чужда тъмнина…
Родината… Завет, шевица пъстра,
тракийска песен, грейнала в нощта.
Безумен труд, израснал до изкуство,
паница медна, танц върху жарта.
Родината… Приела свое име,
написала го с кръв и топлина…
Родопска избуяла детелина,
пенлива тежка песен на река,
заседнала на гърлото погача,
преглътната от вяра и от глад,
в която не можах да я изплача…
Да я забравя – също не можах…
Петрана Николаева Петрова
гр. Враца
Поощрителна награда
Стихотворение „ВЕЛИКДЕНЧЕ”
“Седнала в градина
под дърво Калина…
Седнала, запяла,
люлка залщляла…”
Асен Разцветников
Седнали ми под дърво на сянка
две сестрици – Дара и Герганка.
Песен пеят, братчето си будят:
“Ставай, братко, свят да видиш чуден!”
Лястовици пак ни долетяха –
старата си стряха те познаха.
Стегнаха си старите гнезденца,
пак ще писнат жълтите гърленца
и от кулата си – суха круша –
гледат как Великден кротко слуша
препирни на славей с кукувица…
Агнетата рипат по тревица;
перуника бял рефрен подхване.
Люлякът люлей лилаво знаме,
а над поизсъхнали лалета
от глухарче пух пилей ветреца.
Лудна пак игликата засмяна,
няма още от божура “рана”.
Баби козунак, яйца понесли.
Край икони – слънчевите песни.
Радост иде, болката изтиква,
щом в сърце великденче пониква!
Веска Александрова Манафова
с. Полски Сеновец, общ. Полски Тръмбеш
Поощрителна награда
Стихотворение „ ЕСЕННИ ЗАЛЕЗИ”
Рони септември,
с пръсти зелени –
първите златни листа.
Вятърът гони
дни уморени –
с дъх на узрели жита.
Нейде в полето –
пее авлига!
Сипе се есенен дъжд…
Бели кенари
облаци вдигат –
над изкласилата ръж.
Стари чинари
в спомени славят –
рожби на горда земя!
Залез клеймото
кърваво слага.
Есен бунтовна изгря!
Маргарита Петкова Петрова
гр. Видин
ПРОЗА
I-ва възрастова група
Първо място
Есе „ПЛАМЪКЪТ НА РОДОЛЮБИЕТО В МЕН ГОРИ”
Някога замисляли ли сме се как бихме живели, ако все още се намирахме в онези трудни и мрачни за българите времена? Как щяхме да се чувстваме, ако по цял ден гледахме роднините и близките ни да се молят, прикриват, плачат с дни, да работят без отдих от сутрин до вечер само и само за да оживеят? Ужасно звучи, нали? Е, за голяма част от съвременното общество подобни теми на размисъл може би не представляват интерес, тъй като свободата днес е даденост – тя не е изстрадана, изплакана, бленувана, извоювана и очаквана. Ние сме родени в едно демократично време, когато всеки има право на глас, независимо дали този глас хули, ранява, петни и плюе по всички родно. Говоря за точно това родно, за което прадедите ни са лели кръв и сълзи под робския бич на насилниците. Това е татковината, която е била всичко за онзи, някогашния български народ, от който днешното поколение може би не е запазило нищо.
Нека върнем малко лентата назад и помислим как ли са се чувствали предците ни – изморени, плачещи, гладни, жадни, ядосани и в същото време благодарни на дори малкото, което имат, неизгубили надежда за различен живот, за мир и спокойствие, желаещи да видят всеки българин свободен и с усмивка на лицето си. Оттогава всичко е толкова различно, но пазим ли поне малко от онзи възрожденски дух, който е изпълвал с надежда и сили нашите предци? Отговорът е лесен и няма да изненада никого – не, няма и помен от пламенната любов към българското, която е изгаряла сърцата и умовете на дедите ни. Тя е останала в миналото – с тях, заровена под купчините ежедневна жлъч, която струи от съвременния „патриот“ – горд от себе си, че е поел към терминал 1 и се е измъкнал от българската „тиня“. Това е същият „родолюбец“, чийто прадядо е подпомагал тайно революционерите с риск за живота си и е милеел да подсигури бъдеще за децата си в една свободна България – мястото, от което сега наследниците му бягат.
Ние не сме родени в това време, но предполагам, че на никого не би му било трудно да предположи колко ужасно е да нямаш никакви права и непрекъснато да се съобразяваш с чужда воля, на която да се покоряваш сляпо и безропотно. Затова ме боли да гледам сега как всеки ден се поругава държавата и се отправят подигравки към делата на предците ни, без които може би днес нямаше да я има нашата родина. За какво са се борили тези велики хора – за да нямаме уважение към делата им ли, или, ако бяха днес тук сред нас, да се гордеят с това, което са оставили след себе си .
Всички трябва да сме горди, че сме българи, че живеем в тази уникална държава, пълна с куп вълшебни местенца, скрити във вековните гори, необятните планини, дълбоките пещери, тучните поля и китните долини. Заради тях завинаги трябва да съхраним в съзнанието си спомена за това кои сме, чие наследство носим и защо е нужно да продължим да се чувстваме силни синове на могъща земя.
Родината ни е най-прекрасният дом, който един човек може да има. Тя винаги ще милее за чедата си, няма да помни хулите, няма да съхранява болката, а като една нежна и гальовна закрилница ще приема блудните си синове, търсещи изгубения път към дома.
Това трябва да направим всички ние – да се опомним и да осъзнаем какво богатство имаме, да го пазим и почитаме, защото това се иска от наследниците на един славен народ – да пазят почит към миналото и да гледат със смелост и ясни цели към бъдещето. Надявам се народът ни да пребъде, родината ни да укрепне и да оправдаем очакванията на прадедите си, да осмислим делото им и да покажем, че не е било напразно и всяка жертва в името на България си е заслужавала, защото винаги ще се раждат българи, които да напомнят със словото или делата си: „Ще обичам аз от сърце таз земя и тоз народ – завинаги“.
Доколко обаче ние, младите се замисляме върху всичко това. Трябва ли да бъде обявен някой патриотичен литературен конкурс, за да се сетим да избършем дебелия слой прах от родолюбието си, да го поизтупаме, да го лъснем и да го облещим на страниците на писанията си? Само тогава ли сме склонни да се сетим за въздигане на забравените идеали? За да се харесаме на някого ли трябва да леем слова за родината? Едва ли – би се усетило, че е насила. А за да обичаш земята и народа си, трябва да ти идва отвътре, да си закърмен с почит към корените и произхода си, да си спомняш за героите си не само по случай честванията на годишнините от смъртта им. С две думи – трябва да си българин всеки ден, ама такъв, че дори хората, които не те познават, да си кажат – заради такива като него ще я има България. Така че смятам да се ориентирам не към светло бъдеще отвъд българските граници, а към перспектива тук – да си напомням ежедневно за какво се е борил народът ми, къде щяхме да сме, ако не бяха те – хората, които са искали да има къде да живея и да се развивам, да остана тук и да се боря сега, да работя и да просперирам в и за България, наистина да покажа, че обичам от сърце народа и земята си, че не изричам само празни думи, за да разчувствам някого или да се направя на голям българин. Защото да се наречеш така, не може да ти бъде даденост, трябва да го заслужиш, да си достоен да се назовеш и оприличиш с онези – големите българи, благодарение на които родината ти съществува. Затова без капка колебание и с чисто съзнание ще попитам много директно: Какви ли щяхме да бъдем, ако не бяха ТЕ? Този въпрос няма нужда от разяснение, достатъчно красноречив е. И отговорът му е дълбоко обвързан с обичта ми към земята, пропита с кръвта им. Благодарение на това, че ТЕ са част от този народ, аз го обичам, защото обичам тях – онези истинските, исполините на родното, на които искам да приличам, да следвам примера им и да се опитам да предам тази обич към България на хора, които са готови да я приемат, съхранят, развият и предадат, за да може да имаме всички какво да обичаме и за какво да се борим, да станем безброй тези, които без колебание ще изразяваме обичта и предаността си към българската земя и народ.
Валери Ивайлов Васев, 14 г.
гр. Кюстендил
Второ място
Есе „С ПЛАМЪКА НА РОДОЛЮБИЕТО”
България е моята родина. Тук аз раста, уча, живея, мечтая за бъдещето, правя планове и си поставям цели. Тук, в това прелестно райско кътче аз изпитвам гордост, благоговея, прекланям се, почитам всичко българско и потръпвам при мисълта за някогашното величие на майка България и сегашното безрадостно настояще, в което всеки българин би се разгневил повече, ако му вземат паркомястото отколкото народността. Изпитвам тъга при мисълта за славните саможертви в името на отечеството. Та затова ли дадоха живота си Левски, Ботев, Каравелов, Раковски и всички други знайни и незнайни смели български мъже? Затова ли паднаха безчет невинни глави, дръзнали да застанат гордо и победоносно пред насилниците? Това ли защитаваха окаяните и изстрадали селяци, гаснещи под непосилното бреме на робския труд? Така ли трябва да отдаваме почит днес на делото им, да плюем, да петним, да пренебрегваме и да скверним паметта им? Не съм аз човека, който да каже това. Аз съм просто една млада българска девойка, изпитваща противоречиви чувства, разкъсвана между модерното безразличие към българското и изконното преклонение пред родното.
Вървя по улиците с гордо вдигната глава и с осанката на Райна Княгиня, развяваща панагюрското знаме, но се сблъсквам със сивата действителност. Хора – затворени в лоното на житейските си нерадости, оплакващи се и плюещи този или онзи управник, една или друга институция, забравили минало, история, подвизи, треперещи над стотинката и вглъбени в недостатъците на сънародниците си. В този момент си задавам въпроса: Това ли заслужава моята родина? Та тя е държава с несравнимо красива природа, пред която всеки чужденец, докоснал се до хладните горски усои, отпил от ледените бистри потоци, усетил под стъпалата си златните пясъци на черноморските плажове, е безсилен. Само ние ли не оценяваме подобаващо земята си, народа си? Само ние ли не виждаме прелестите на това парче от рая, върху което живеем. До каква степен сме заслепени, та не застанем и не изкрещим с цялата мощ на гласа си: Обичам таз земя и тоз народ! Обичам ги, да, без капка колебание и съмнение – обичам я тази България – тази прелестна изстрадала мъченица, робиня, слугиня, храненица, подритвана и обиждана от своите. Обичам езика си, обичам миналото си, уча се от него и се гордея с постигнатото от народа си, но от онзи народ, който е на изчезване, от който са останали шепа носители на патриотичния дух, пламтящ в сърцата им, пазители на българската история, която желаят да предадат на младите поколения самозабравили се чуждопоклонничета.
Това, което ме натъжава най-много, е, че голяма част от хората напускат родината с цел по-богат и охолен живот, забравят за нея и често не се връщат никога повече. Отричат се от рода и националността си, умело се прикриват зад перфектно овладян английски, немски, френски, всякакъв, но не и български. Усъвършенстват акцента, сменят произношението на името и се гордеят, че са изтрили всичко, което може да ги свърже по някакъв начин с родното. А тя – бедната българска земя – ги чака, бленува за тропота на детски крачета, за ново поколение, готово да я пази и да се бори за нея.
Срамувам се от тези българи. Аз не съм от тях, няма да си тръгна, няма да забравя, няма да се отрека от славното минало, мелодичния език, красивата природа и великите български герои. В България все още живеят граждани, гордеещи се с родината си и нейните безброй достойнства. Патриотичният дух продължава да пламти в сърцата им и с любов предават българската история на по-младите поколения. По прозорците и терасите на къщите им се веят българските знамена, а стените са украсени с картини, изобразяващи славни битки и смели революционери. Докато тези хора все още ги има, България никога няма да бъде забравена.
За такива като тях и като мен винаги ще се намират поводи за гордост от всичко българско – от неповторимите красоти и природни богатства на отечеството, през високите планини и прозрачни ледникови езера, до плодородните долини и красивите плажни ивици. Старинните градове, съхраняващи духа на миналото, също са наше богатство. Малките, пустеещи сега села пазят спомена за отминалите времена на песни и хора, седенки и раздумки, ароматите на прясно изпечени погачи и звънците на многобройните стада, подкарани вечер от весели пастири.
България е нашата родина и ние трябва да се гордеем, че сме българи. Да, тя е малка, но за мен е все още необятна, неоткрита. Страната ни е това, което правим за нея, а начинът, по който тя изглежда, ни представя пред света. Растейки, ние ще се научим да се грижим за нея, защото ние сме бъдещето на изстрадалата наша майчица България!
Елиза Светлинова Ангелова, 14 г.
гр. Кюстендил
Трето място
Есе „ИСТОРИЯ ИЛИ РЕАЛНОСТ С ПЛАМЪКА НА РОДОЛЮБИЕТО”
/ размисли на новото поколение/
История и реалност. Минало, настояще и бъдеще. Мрак и светлина. Робство и свобода. Въстания и победи. Нищета и богатство. Богатство със знанията, мъдростта и словото на поети, писатели борци за справедливост. Очевидци на времето, в което са живяли възрожденци и бунтовници- Георги Сава Раковски , Георги Бенковски , Райна Княгиня, Панайот Волов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Иван Вазов, Захари Стоянов, Васил Левски, Христо Ботев и още много знайни и незнайни ….
Христо Ботев, моят любим поет, ревoлюционер и възрожденец, съратник на Васил Левски. Възпял с поезията си времето, в което е живял и оставил заветните думи написани с писеца на живота:“ Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!“ Думи оставили следа в паметта ми и следа в паметта за индните поколения.
Защо Ботев е моят любим поет?
Той е част от нашето минало, от нашата история. Роден в мрачните години на Възраждането ( на 06.01.1848 г. в Калофер). Неговото семейство е огнището, от което е разпалена искрата на знанието и пламъка на родолюбието. Баща му Ботьо Петков е учител, книжовник и общественик, който учи в Одеса, съставя и превежда учебници, а майка му е от скромно, калоферско семейство. Христо Ботев има още осем братя и сестри.
Още от 1857 година Ботьо Петков се опитва да изпрати сина си да учи в Русия, но това се осъществява едва през есента на 1863 година, когато Христо Ботев получава стипендия и заминава през Пловдив и Цариград за Одеса. Той прекарва дълго време в различни библиотеки. Чете главно руски автори. Впечатлен е от творчеството на Николай Чернишевски и Иван Тургенев.
Това е периода , в който младият поет започва да пише стихове, едно от които е стихотворението:“ Майце си“. Това свое стихотворение изпраща дори на Петко Славейков в Цариград. По- късно Славейков го публикува.
Христо Ботев продължава да поддържа контакти с някои революционни дейци, като Стефан Стамболов и Стоян Заимов. Известно време живее в Румъния. Заедно с четата си преминава Дунава с кораба „ Радецки“ и слиза на Козлодуйския бряг. Вечерта на 20 май (1 юни , по стар стил) след като сражението е затихнало, куршум пронизва Ботев и той умира на място. Точното място и причините за смъртта са въпрос на проучвания от старана на историците и вещите лица.
Паметта е жива и след неговата героична смърт. Трагичната му съдба слага край на живота на един българин, революционер и неповторим поет, възпял обичта към майката, Родината и либето. За един кратък период Ботев излива в стиховете си безгранична любов към тях. Трите най- любими стихотворения на поета за мен са :“ Майце си“, „ – 1867г., На прощаване“ 1868г., и „ До моето първо либе“ – 1871 г.
„ Майце си“ ми харесва, токлова много, защото в него са споделени тъжните чувства и раздялата с майката. Образът на майката поражда топли чувства за сигурност,, зашото точно майката е най- святото на света. Тя винаги ще му подава ръка и ще го спасява от опасността. Лирическият герой търси утеха в майка си. Той не се страхува от смъртта. За него смъртта е единсвеното избавление. Единственото, което е останало на героя освен смъртта е неговото завръщане. То е последното и единствено спасение за лирическия герой. С това показва , че е готов на всичко само и само да се докосне до майчината любов и чак тогава да посреще края си. В стихотворението:“ На прощаване“ основната линия се преплита с мотивите в стихотворението:“ Майце си“ едни от основните мотиви са раздялата и сбогуването, но също така се подразбира и искането на прошка. Той е избрал своя път да се бори за съдбата на Отечеството и търси прошка и духовна подкрепа от своята майка. Той казва , че е направил своя избор , но също така мисли за победа над врага. Тук разбирам, че е останала малко надежда , че може да се върне.
„ До моето първо либе“ е стихотворение, което ми харесва и докосва, защото има много любов, чувства и тъга, защото се прощава с любимата си. Той вече е поел към пътя за свобода и иска от нея да го подкрепи. Тя трябва да превъзмогне чувствата си , да го разбере. В противен случай любимата няма как да продължи да бъде част от неговия живот.
За мен като един млад човек, поезията на Христо Ботев е от голямо значение, защото е едно наследство с голяма художествена стойност. Тя е дълбока следа, написана с любов, носталгия и молитва към живота.
Дълъг е пътят към свободата, но героите запалили пламъка на родолюбието светят на небосклона на звездната необятност от минало, настояще и бъдеще на знание, просвета и традиции, запазили българската ни история и култура.
Йоана Петрова Йорданова, 14 г.
гр. Горна Оряховица
II-ра възрастова група:
Първо място
Есе „С ПЛАМЪКА НА РОДОЛЮБИЕТО”
Родината е част от идентичността на личността. При запознанство едно от първите неща, които искаме да знаем за човека е неговият произход. Често пъти заради стереотипи или лично мнение определяме характера на човек в зависимост от неговата родина. В наши дни индивидите могат да променят много неща – местоживеенето си, името си, работата си, хобитата си и дори външния си вид чрез пластични операции, гримове, боя за коса, татуировки. Но това, което не можем да променим никога, са възрастта, родителите ни и родината. Ние не ги избираме, но ги приемаме и те стават част от нашия живот. Но какво всъщност е родолюбието? Как то ни дава сили?
С пламъка на родолюбието личностите се чувстват цели. Родината дава сигурност, закрила и щастие. Тя е средство за гордост, но и цел, заради която бихме се жертвали. Когато почувстваме родината като част от себе си и своята същност, предизвикваме бури от чувства, въодушевление. Родната страна не е просто граница, тя е съвкупност от природа, история и народ. Родът, от своя страна, е белег за същността на човек. Родолюбието във всичките му форми създава единство и хармония.
Животът на човек е съпроводен от върхове и спадове. Цял живот се труди, постига успехи, печели награди. Близките му се гордеят с него. Не всеки обаче прави неща, с които се гордее, и затова по-често трябва да си спомня откъде е тръгнал. Гордостта идва с положените усилия и тогава се чувстваме достойни. Повод за гордост е и родината ни. Не е нужно да сме правили нещо за нея, не е нужно да сме прекарали целия си живот в нея, не са нужни никакви усилия, за да се почувстваме горди – само трябва да си припомним историята и да разберем колко важна е родната ни страна за нас.
Пламъкът на родолюбието най-вече се свърза с Възраждането, с този огън, който се е запалил в душата на българите и е довел до Освобождението. „История славянобългарска“ поставя началото на Възраждането, защото събира цялата българска история, обръща се директно към народа и се очаква той да направи избор – да защитава родината и родния си език или да приеме гръцкото влияние. В миналото си българският народ е водил много битки, побеждавал е, но силата му е идвала от сплотеността на народа, който е имал себепознание. Висшата ценност като свободата зависи от отечеството – ако индивидът се примири, ще продължи живота си, но по „скотски начин“, ако обаче се чувства потиснат, той ще се бори, но тази борба от битка за лично щастие ще прерасне в борба за свободата на цял един народ и ще ескалира в сражение за родината-майка. Този преход се приема за пробуждането на нацията. То е проследено не само в историята, но и в литературата. В романи като „Под игото“ на Иван Вазов и „Железният светилник“ на Димитър Талев централно място заемат борбата и пробуждането. В заглавието на втория символно се съдържа пламъкът, тъй като желязото е символ на устойчивост, както патриархалните ценности и духа на българина, запазил езика и традициите си цели 500 години, а светлината – на ново начало, просветление и пробуждане. Изграденият колективен образ на българите, представя силната им същност, изпълнена с любов към родината и един неугасващ пламък, който топли сърцата и им дава надежда за по-добро бъдеще. В поезията на Ботев свободата е представена като висша ценност, а самият лирически говорител се отказва от личната радост и от любимия човек в името на родината, защото осъзнава, че пълно щастие не може да съществува на чужда земя или в поробено отечество. Предлогът „с“ пред “пламъка на родолюбието” създава усещането за принадлежност, защото пламъкът е с нас, вътре във всеки един от нас.
Думата „родолюбие“ е съставена от „род“ и „любя“. Самият пламък е силна любов, поражда чувства. Родът определя ценностите, той е основа на всичко. Всеки има дълг към рода си – трябва да го пази и уважава. Родът е връзката на човек с родината, със земята, с народа. Той пази езика и стойностните неща, предава историята на младото поколение. В „Железният светилник“ обаче се показва и конфликтът между рода и народа, но „човек не трябва и не може да живее само за себе си“. Така романът ни представя израстването на човека, който открива пред себе си нови хоризонти. От древни времена родът е център, по-възрастните са определяли живота на по-младите и са били уважавани. Той е носител на нравствени ценности, както например снопът пръчки на Кубрат символизира сплотеността. Родът ни дава облик пред света. До ден днешен фамилията на някого може да му отвори много врати. Любовта е връзка не само между живи същества. Тя е на всякакво ниво. Обичта свързва всичко в едно единно цяло, което е хармонично. В личностите гори пламък, наситен с обич. Така родът и любовта създават единство, с което човек продължава напред.
От друга страна, по света съществуват и сираци. В някои случаи те са осиновени и семейството, в което попаднат, става техен род. Но не всеки път е така и тогава на човек му се налага сам да напише своя история. Пламъкът в него не угасва, а напротив става по-силен, защото всяко преминато изпитание става част от идентичността на личността. Един ден и те ще имат шанс да създадат семейство и ще се превърнат в корените на един нов род.
Друг е случаят и с децата, чиито родители са от различни раси. Те сами трябва да почувстват като какви се определят. Оттук идва и понятието „гражданин на света“. Тези хора също имат идентичност, защото се чувстват като част от човешкия род. Те се уповават на равенството между хората и чувстват всеки за свой близък. В това се крие и посланието от думите на Джет Ли: „Вярвам, че светът е едно голямо семейство и трябва да си помагаме взаимно“.
Родолюбието на човек не се крие само в любовта към славната история или народа, а и в отношението към природата. В литературата сме срещали примери, представящи връзката на човека с природата като едно цяло, но друг път се представя конфликтът между тях и се разкрива, че индивидът е безсилен срещу природата. Само в българския език думата природа се тълкува и като „при рода“, т.е. при своя род. Рейчъл Карсън казва: „Тези, които съзерцават красотата на земята, намират запаси от сила, които ще издържат, докато трае животът. Има нещо безкрайно изцерително в повтарящите се рефрени на природата – увереността, че зората идва след нощта, а пролетта след зимата“. В нейните думи откриваме силата на природата, която е като пламък, вдъхващ ново начало. С тази любов ще живеем цял живот, тя лекува всички неволи и дава надежда.
В днешно време изглежда сякаш патриотизмът е на заден план, често семейства напускат родината, за да си търсят работа. Където и да се намира човек, той не трябва да забравя откъде е тръгнал. Виждали сме как в различни държави българи се събират и заедно играят хора. Ако човек пази езика, вярата и историята си, родината ще е в сърцето му и ще го съпътства, където и да отиде. Все повече виждаме и как хората се връщат в родните места, решени да променят статуквото. Принадлежността на човек му дава сигурност. Историята ни помага да се върнем хиляди години назад и да разберем за битките, през които са минали предците ни. Преди години историята се е предавала от уста на уста. В създадените килийни училища децата са се учили на най-важните умения. Когато сме били под робство, много исторически извори са били унищожени. Затова е било трудно да се съхрани историята. Днес обаче цялата информация е възродена и е на един клик разстояние. Затова трябва да си даваме сметка какво богатство притежаваме и да достигнем до него, защото познавайки миналото си, ние ще продължим към бъдещето.
Родното може да се разглежда и по-глобално. Планетата земя е родина на човешкия род. Тя обединява всички нации по света. Заедно проучваме Космоса, грижим се за флората и фауната, искаме да я предпазим от глобалното затопляне, парниковия ефект… Както народът има своя история, така и човечеството и земята имат общо минало. Еволюцията е оформила различни нации, но всички си оставаме хора. Връзката не е само между човека и отечеството, а и между човека и света. Планетата има ядро, а всеки индивид има сърце, които символизират пламъка, с който намираме връзка един с друг.
Гордостта от миналото ни вдъхновява да продължим бъдещето по начин, който е достоен. Когато се отдалечим от родината, е по-добре да си дадем сметка, че тя винаги ще ни очаква с отворени обятия. Не с всеки човек бихме могли да се разберем и не бихме могли да сме част от всяка група, но отечеството винаги би ни избрало и би желало да сме част от него. Така то става опора и дава сили на човек. Когато участва в международни конкурси, личността няма търпение да развее своето знаме, чувства гордостта, че до името си може да чуе това на родината. Най-голяма подкрепа човек получава от близките си, от рода си, в тях открива смисъл и знае, че за тях нищо не е напразно.
Още с раждането си човек става част от една общност, от един род. Отечеството е постоянна ценност, към която имаме дълг да го пазим. Където обичаме и се чувстваме обичани, ние наричаме родно. Независимо дали приема дадена държава или целия свят за свой дом, личността се зарежда с пламъка на родолюбието.
Божидара Цветанова Димитрова, 18 г.
гр. Враца
Второ място
Есе „С ПЛАМЪКА НА РОДОЛЮБИЕТО”
България. Родината , в която сме се родили и за пръв път сме се сблъскали със семейния уют, обичта, тъгата, щастието и куп други душевно, разтърсващи чувства. Мястото на което сме опознали себе си и света около нас, там където сме се изградили като личности и сме създали представа за това, какви искаме да бъдем. Домът, на малки и големи, който дава на всеки човек вяра и внушава сила чрез историята си.
За всички общности по целия обширен свят, родина е най- святото нещо , защото тя е мястото, в което всяка индивидуална личност строи живота си, точно такъв, какъвто иска да бъде, заобиколен от любимите си хора. Тя е сила и величие, което прави хиляди индивиди един сплотен народ. Тя, Страната създава пламъка на родолюбието в обществото и е неговата най- голяма му сила.
Страната ни е мястото, в което ние изживяваме на пълни обороти живота си, в този така забързан свят обаче, сякаш дори на моменти забравяме от какво голямо значение е тя, сякаш забравяме по какви велики земи вървим и благодарение на какви знатни личности, бродим свободно, без да робуваме на чужда власт и с умение да пишем , четем и да се радваме на живота. Това разбира се е една огромна човешка грешка, която се отразява в личностно отношение и прави изключително неприятно впечатление, защото има хора, които смятат себе си за родолюбци, но оценяват страната си само на националния й празник, хора, които си позволяват всеки ден да я замърсяват, но в същото време споделят възхвалени и патриотични статии в социалните мрежи. Разбира се, че във всяка страна е различно, но в нашата хората трябва да се научат на едно много простичко мислене и то представя именно идеята, че истински българин и родолюбец те прави това, че се интересуваш от околната среда и се стараеш да я предпазиш от замърсяване и недоброжелатели , че изхвърляш отпадъците си на обособените за тях места, грижата за природата и обогатяването й при възможност, силната обич и възхвала на историята на дома ни и продължаването на творческото дело на великолепните писатели и творци, които са създали изключителната българска литература и изкуство. Защото така, благодарение на пламъка на родолюбието ,както родината е сила за нас, така и ние трябва да сме сила за нея, трябва да я славим, да подпомагаме нейното най- добро развитие с всички усилия и да не позволяваме да петнят името и миналото й.
Погледната от друга страна,трябва да знаем, че ние сме нашата родина и разбира се така както познаваме щастието, доста пъти сме се сблъсквали и с горчилката на живота, било то в личен или обществен план, но най- ценното нещо, което трябва да се стремим да бъдем е това да сме човеци с главно “ч” във всяко едно отношение. Хиляди пъти сме се срещали отблизо с безчестието, алчността , хорската злоба и сме опознавали болката доста добре, били сме тъжни, губещи и сякаш изгубили своята вяра, сме забравили, че в живота, най – важно за един човек е да има хора около себе си, които го обичат, семейство, което да топли душата му и да осветлява пътя му, всеки път когато изгуби своя блясък, семейство , което за него да е силата, която родината е за цял един народ.
Но правилно ли е в собствената си мъка, да нараняваме други човешки същества? Всеки сам води своята битка и воюва за нещата, които иска, следователно, когато обществото се научи, че споделянето, разбирателството и справедливостта са пътя към един по-успешен живот, то тогава без значение дали си беден или богат, млад или възрастен ще откриеш и усетиш спокойствието, което родината и сънародниците ти са склонни да ти отдадат и светът наистина ще стане едно по – добро и красиво място.
Нашата държава, домът , която ни прави това , което сме, погледнато под всякакви различни аспекти, се крепи върху нас, народа , и за това трябва да се научим, че наистина, когато отдаваш нещо добро, то получаващ същото в замяна и съвместно да съумеем да предвижваме родината си към все по- големи върхове и да се стремим да бъде споменавана само с добро име и красиви думи, описващи щастието на гражданите дори в най- малките й селца. Звучи, като трудна задача, но веднъж хората открият ли колко добродетели носи това да погледнеш на света и заобикалящите те с едни по- ведри и разбиращи очи, то прогресът , ще бъде очевиден за всички. Дори в литературата, чрез послания, въздействия и поучителни случки се набляга върху това, че доброто привлича добро, и когато един човек следи своите ценности и се старае да бъде най-добрата версия на себе си, то това се оказва, най-големия добродетел на взаимоотношенията и средата, в която живее. Следователно обогатявайки себе си, извисявайки личността си като светлина измежду мъглата, то ние обогатяваме и подпомагаме нашата родина да цъфти и да има вид на страна , която обогатява хората и ги кара да се чувстват вълшебно, като едно обединено и подкрепящо се общество.
Какво би била родината ни без нас, или какво бихме били ние, без родината си? Това са два взаимно обвързани въпроса, свързани с толкова тънка,но значима нишка, нишка , която запалва любовта към родолюбието и я оставя да гори в човешкото сърце, завинаги. Всяка една индивидуална личност, трябва да знае своите духовни ценности и приоритети, никога да не забравя, че не е просто една безгласна буква в азбуката и да полага, понякога дори невъзможни усилия, да бъде,прави и разпространява позитиви, защото, ако всеки един от нас се научи да прави това нещо, то тогава страната ни наистина ще разцъфне, хората ще се усмихнат и с лъчезарни изражения , ще започнат да се радват максимално на живота, а ние самите ще се почувстваме горди със себе си, защото сме повели сънародниците си и домът ни към едно по- знатно място. Всичко е в нашите ръце, страната ни, както и бъдещето и именно за това трябва да бъдем отговорни българи, готови да жертват всичко за семейството и родината и най- вече да я оценяват в цялото й величие, преминало през толкова много безизходни ситуации, владичества, зависимости и прочее, защото именно благодарение на силата, която България има и винаги е имала, сме успели да съхраним българското през всички исторически моменти и 500 години робство. А, в случай като този, думите остават излишни, защото никога няма да бъдат достатъчно правилни и достойни, за да бъде описана родната ни страна, нашата крепост, нашата сила, правеща ни по-добри и отговорни хора, които знаят, как да отдадат уважение и да прославят дома си. Именно и за това, хората трябва да бъдем милостиви и съпричастни винаги, да горим за своята родина, да поддържаме този пламък на родолюбието винаги в сърцата си и да творим и подобряваме света около нас, за да може всеки път с гордост да се наричаме българи!
Йоана Пламенова Пиронкова, 17 г.
гр. Враца
Трето място
Есе„С ПЛАМЪКА НА РОДОЛЮБИЕТО”
Кой човек не обича родината си? Кой българин не обича България? Обичам я и се гордея с нея, защото тя тече във вените ми, пълни сърцето ми, дава ми корени, при които винаги да се завръщам. Толкова много българи, напуснали родината по различни причини, са направили една „малка България“ навсякъде по света. А българските общности в Украйна, Русия, Македония, Сърбия, Молдова и др. рецитират стиховете на Ботев, изпълнени с чувство на гордост. Животът може да бъде много изобретателен, когато пише човешката съдба, и никой не знае на къде ще се залюлее люлката му, но знам, че където и да ме отведе пътят ми, искам да се върна в земята на Ботев, защото няма по-красива и свидна земя за мен.
Един поет сравнява България с „една човешка длан“. Предлагам Ви една виртуална разходка: да започнем с изгрева на дунавския бряг, да послушаме писъка на чайките и да се потопим в синята безбрежност на Черно море, да усетим прохладата и красотата на Родопа планина и Чудните мостове, да се огледаме в бистрите води на Седемте рилски езера, да погледнем през “очите на бога” в пещерата „Проходна“, да се преклоним пред величието на Пирин планина и руйното мелнишко вино, да погледнем света от Белоградчишките скали или от крепостта Баба Вида, да се преклоним пред историята в Карлово, Калофер, Копривщица, Сопот, старопрестолния Търновград и всички онези малки градчета и селца, скътали спомен за предците ни! Селца като моето родно и кътно селце Кормянско.
Когато бях малък се питах защо българите напускат родината си. За съжаление сега виждам и осъзнавам причините, които са толкова явни. Така е, проблемите на държавата ни се виждат дори от децата. Единственото, което можем да направим, е да не се примиряваме с тях. Какво ли не са преживели нашите предци, колко войни, робство, пролята кръв. Въпреки това не са се пречупили, благодарение на смели българи като Христо Ботев, Васил Левски, Любен Каравелов, Хаджи Димитър, Стефан Караджа и много други, които имат надеждата и не се страхуват за живота си и този на семействата си, защото ги води една цел и това е мечтата за свободата, за по-добър живот на поколенията след тях. Поколенията, към които принадлежим и ние. Не мога да си представя болката и героизма, които са изпитвали опълченците ни, хвърляйки труповете на своите събратя, за да опазят Шипка! Пример за патриотизъм и безумна смелост пред лицето на смъртта виждаме там, на славния връх, който доказва на света, че свободата не ни е подарена. Подобни примери от българската история ни изпълват с гордост!
Нека се замислим кои са днешните герои, които живеят в земята на Ботев? Лекарите, полицаите, пожарникарите, учителите, хората на изкуството, онези, които са на първата линия в битката с коварния враг със звучното име Ковид-19? Всички те, и още много други от тихия фронт, благодарение на които получаваме надежда в тези трудни за всички времена. Прекланям се пред нашите родители, на които не им е никак лесно да запазят нормалността в своя дом, да дадат на нас, децата си, образование, надежда и смисъл. Не преживяваме онзи славен героизъм на бойното поле, където защитаваш чест, род, народ, родина, но битката не е лека и жертвите не са малко. Не знам точно как, но в моята глава всички тези герои днес са като Ботево продължение от вчера.
Защо се възхищавам на Христо Ботев и защо трябва да го почитаме като един от най-великите българин – поет, публицист и революционер? Възхищавам се на това, че в най-трудните си моменти той никога не се отказва да говори истината, да следва пътя на борбата, пренебрегва себе си и близките си в името на една висша цел и идеал – свободата на България. Двадесет стихотворения написва Ботев, но в тях има толкова много истина: „Тежко, брате, се живее/ между глупци неразбрани?“, “Свестните у нас считат за луди.”, „Мълчи народа“, „чакаме и ний ред за свобода“ и много други. За мен България е замята на Ботев, защото всичко, написано от него, е доказано с дело, със саможертва, това не са само думи, а истина, която идва от смелото сърце на този калоферец, който търси правдата и се бори за равенството между хората. Всеки народ има нужда от примери, от един легендарен образ, който да следва, с когото да се съизмерва. На 20 май или по нов стил 1 юни той бива убит, умира, за да се роди в сърцата на хилядите българи и да свети вечно като икона.
Някак логично хората се обединяват в моменти на изпитания, за да оцелеят, както по време на османското владичество, когато пътеводната звезда е била свободата. Смятам, че повечето мислещи хора осъзнават, че общата чел не може да бъде постигната без общи усилия. Днес, в тези трудни времена за човечество, ми се иска да бъдем по-обединени, по-смирени, по-разумни и по-благодарни за малките неща. Знам, че една голяма цел не може да бъде постигната без сътрудничество, съвместни усилия, търпение, толерантност и изслушване. За съжаление, днес хората са агресивни, самонадеяни, самовглъбени и самодостатъчни.
А е толкова простичко, да се поучим от историята, да си спомним, че сме малка, но велика държава, чиито деца, пръснати по света, могат да бъдат с живота си днес пример и гордост утре! Живеем в земята на Ботев, а сме слепи и глухи за шепота на пръстта, напоена с кръвта на предците ни. Може би е време да се попитаме мъдрите стари хора и да научим от тях, че не трябва да свеждаме глава пред несправедливостите, да търсим и да ценим хората, които ни обичат и ни подкрепят, да имаме търпение за успеха и да не се отказваме по пътя си към него, да уважаваме родителите и учителите си, да приемаме различните и да не се страхуваме да бъдем различни, да носим родината в сърцето… Днес ми се иска да кажа, че до края на дните си ще остана и ще служа на Отечеството си като Ботев, но аз съм само на 15 години и, слава Богу, не знам какво ми готви съдбата. Знам, “камъкът си тежи на мястото”, но написаното на камъка остава за поколенията, и камък до камък правят зид, който се превръща в дом.
Земята на Ботев винаги ще бъде моят дом, за който винаги ще съм готов на всичко, защото както Ботев казва: „Отечество мило любя/ неговият завет пазя“. Чувство, което се възпитава.
Росен Христов Христов,15 г.
с.Кормянско
III-та възрастова група
Първо място
Разказ „ЕДИН БЪЛГАРИН В АМЕРИКА“
Някъде в Хартфорд,щата Кънектикът, живее и работи един голям българин. Казва се Мехмед Али. Според едни той притежава свой ресторант за българска кухня, според други има цял хотелски комплекс, а злите езици твърдят, че той е просто готвач в кухнята на някакъв грък. но всички с които говорих за него бяха единодушни в едно- той обича, обожава безгранично България.
А ето и как се запознах с историята на живота му. Това лято със сестра ми бяхме тръгнали с колата из Северна България. Посетихме легендарната гробница на Демир Баба Теке в Свещари, а после безцелно продължихме по третокласните пътища. По пътя между две села спряхме да починем под сянката на един орех. Установихме, че водата ни е свършила. По пътя се зададе възрастна жена с избеляла забрадка, която носеше няколко празни шишета от минерална вода. Попитахме я от къде можем да си купим вода.
– Нема що да се арчите! Ей там – и тя посочи напред – зад завоя има изворче. На там съм тръгнала. Вода му се говори, че е лековита. Кой от каквото е болен оздравява.
Тръгнахме с жената и след по малко от 100 метра се озовахме пред каменна чешма, до която две други бабички чакаха своя ред да си напълнят тубите и шишетата. Чешмата беше красива. Личеше, че е изградена скоро. В горният и ляв ъгъл в цимента беше издълбано „ 21.05.2004 г.” а под него „Дар от Мехмед Али”. Отстрани до чешмата имаше две дървени пейки и маса между тях.
– Добър ден! – поздравихме бабичките.
Те ни огледаха замислено и леко ни кимнаха.
– Водата студена ли е ?
– Студена е, синко, студена е! – ни отвърна тази, която ни доведе до тук.
– Много красива чешма! Този Мехмед Али – и посочих надписа горе – той нейния майстор ли е?
Една от стариците се усмихна някак замечтано. Носеше потури на цветчета, а над тях престилка, която някога е била розова.
– Мехмед прати парите, за да я направим. – обясни ни тя. – Преди тук имаше изворче. Водата се стичаше от скалата.
– Той живее в Америка. – додаде другата.
– Добър чиляк е нашия Мехмед. И за джамията прати пари за ремонт, а тази година ще прати да оправим купола на църквата.
– Три километра нагоре е нашето село. Елате да го разгледате! – предложи тази с потурите. – Мехмед дари родната си къща за битов музей. Там има разни интересни неща, които Вие, градските деца няма къде другаде да видите.
– Ами, да го видим! – ентусиазира се сестра ми.
Водата беше наистина студена и много вкусна. Изчакахме стариците да си напълнят вода, натоварихме тубите им в багажника на колата, а трите баби се сместиха на задната седалка и потеглихме по пътя. Отсечката от чешмата до тяхната махала беше наскоро асфалтирана. Сестра ми похвали кмета на селото им.
– А-а, пътя не го направи кметицата. Мехмед прати пари. Кметството все нямат пари за нищо. Накрая Мехмед прати долари.
– Е, и хората от селото помагаха. – поясни беззъбата, която до сега си беше мълчала. – Даже и аз помагах. – Бях опекла един чуден тутманик с седем яйца, а да се подкрепят докато работят.
Любопитството ми към благодетеля на селото растеше с всяка изминала минута.
– Има ли живи роднини Мехмед тука? – попитах.
– Не! Те всички си заминаха.
– Починали са значи. – уточни сестра ми.
– Не. Цялото му семейство си замина за Турция. Това беше по време на Голямата екскурзия през1985-та. И мъжът ми тогава искаше да отидем, ама аз се тръшнах и казах „Не”. – обедняваше бабата с потурите. Вече се бях досетила, че е българомохамеданка.
– Мехмед беше на 10-11 години. А той после от там е заминал в Америката.
– А защо тогава праща пари за селото? – не се стърпях да попитам.
– Как защо?! Защото това е родното му село, защото тук е Родината му. Ето, там спете пред тази къща. – и ми посочиха малка кирпичена къща. – Това е нашият музей.
Къщата-музей имаше всичко на всичко две стаи. Експозицията се състоеше от обичайните предмети от бита на българина от края на деветнайсети век и началото на двайсти: грънци, менци, хурки, паламарки, монети, рало, сърпове, ръчен стан, дървена люлка и прочее. Необикновеното в него не беше колекцията му, а това че ключа за него знаеха всички хора от селото, затъкнат под една саксия. И въпреки, че в селото лъхаше на бедност, никой не беше откраднал предмет от музея, за да го продаде или да го предаде за цветни метали.
Показаха ми няколко снимки на Мехмед. На първите , черно-бели, той беше още хлапак. Те бяха общи от разни селски събори. последната беше цветна. От нея мъж на около четиридесет и пет години в бяла униформа на готвач се усмихваше сред тенджери и тави с вкусотии.
На излизане от къщата към нас се приближи жена на средна възраст. Представиха ни я като кметицата. Бабите си тръгнаха помъкнали пластмасовите туби с вода, а ние останахме да поговорим с госпожа Байрактар.
– Много сме впечатлени от щедростта на този човек Мехмед Али.
– Най-впечатлителното е, че неговото родолюбие е заразно. Той не изпраща много пари и за това се налага и хората да се включат със собствен труд. Те с радост го правят.
– Значи той не е богат? – попитах.
– Не мисля. – усмихна се кметицата – Когато трябваше да се направи скъпа операция за едно дете от селото той дари двайсет хиляди долара. Допускам, че той нарочно праща по-малко пари от нужната ни сума, за да накара хората и те да се включат. Защото човек цени повече нещата, за които е положил усилия и е вложил емоция в тях.
– А има ли си семейство в Америка?
– Да има си. Преди година доведе двете си деца. на десет и девет годинки. И представете си – те говореха чист български език!
След като си тръгнахме от селото дълго мълчахме със сестра ми. Думите са излишни, когато става дума за човек с такова голямо сърце…
Магда Любомирова Борисова
гр. Елена
Второ място
Разказ „ГНЕЗДОТО“
Найден се взря в урвата. По нея като скакалци лазеха червените фесове. Десетки, стотици войници, сините им мундири бяха покрити целите с прах и с още нещо, по-тъмно. „Кръв!“ – досети се той, но не се изплаши. Беше привикнал със смъртта, вече я възприемаше като своя родна сестра. Чу как Върбан се закашля в окопа по-надолу. Лицето му беше бледо, измъчено – побелелите му пръсти, стискаха здраво пушката.
– Брате, накваси си малко гърлото!…
Найден му подаде манерката с водата; още няколко глътки блудкава, топла течност и жаждата щеше да изстиска и последната им силица.
Раненият бавно отпи от водата, облиза напуканите си устни, загледа се със сините си очи в него.
– Ще се мре, Найдене… Свободата!… Само на крачка е от нас!.. А ние!…
И тогава, през революционния април, беше близо до тях. Или така поне им се струваше… Бяха опиянени от щастието и вярата си в Освобождението: гайди, гъдулки, кавали, извити хора… Момичетата закичваха с китките си младежите! Дори старците играеха кръшни ръченици. И онзи зеленият, хайдушки байрак, с извезаните фаталистични слова на него – „Свобода или Смърт“… Мегданът, пълен с празнуващ народ. Пушките гърмяха, а кръвта на заптието от конака, засъхваше в прахоляка. Боже, на колко кървища се нагледа после!… Реки.
– Няма страшно, Върбане! Враговете са много, ама и ние с тебе не сме новобранци! Няма да им се дадем така лесно! Генералът ще дойде скоро!… На бял кон – с достолепни брада и мустаци!… Тия като го видят, ще хукнат да бягат като подплашени пилци! Така ще стане, Върбане! Сам ще го видиш!
Куршумите зафучаха отново; някъде от по-равното ревна гръмогласно оръдие, но снарядът му се взриви далече от тях…
„Дали не са научили за гнездото?“ – разтревожи се Найден. Може би за това се целеха встрани от позицията им; искаха да ги обезкуражат и объркат.
Опълченецът, освирепял от жажда за бой; мръсен, с разчорлени потни коси, пропълзя до билото на траншеята. Прицели се старателно и един от аскерите, се катурна мъртъв, с пронизана гръд, между нажежените от жегата камъни.
Турците отвърнаха на огъня му с оглушителен обстрел. Оловото засвистя застрашително покрай ушите му. Чу силен стон и стреснато се огледа. В първия момент не го видя, но след това проследи как тялото му се свлича надолу, към спечената земя на окопа.
Върбан! Найден се претърколи, хвана го през раменете, малко преди приятелят му да удари лицето си в твърдата почва. Отчаяно притисна главата му към гърдите си.
Буйният ореол от русите му коси; ярко сините му очи, които сега гледаха безжизнено. Куршумът беше пробил черепа му. Боже, приличаше на дякона Левски! Същият страдалчески образ! Същата свята смърт! Горкият му другар…
Младият опълченец си спомни за Кера, сестрата на Върбан Велинов. Когато башибозукът нахлу в Перущица и писъците на беззащитните жители, разцепиха въздуха. Атмосферата стана наситена с насилие и с миризмата на кръв. Той беше напуснал позицията си на бърдото. Повечето защитници на селището бяха загинали; други като него бяха тръгнали да спасяват близките си от жестокото клане.
Стигна до къщата на чорбаджи Велин, бащата на Върбан и Кера. Първо съзря нея. Същите златни коси и очи-незабравки като на брат й; лежеше като заспала насред двора. Само тънка струйка кръв, се спускаше от устата й по брадичката й. Беше се самоубила. Смъртта пред безчестието! Той я сграбчи в обятията си като побъркан. Искаше му се да умре, там заедно с нея. Обичаше я, а дори не беше успял да признае любовта си пред красивото момиче! Върбан излезе от горящата къща. С блеснали от сълзи очи. Отведе го насила със себе си.
– Мъртви са!… Всичките са убити!… Да вървим, брате, чака ни мъст и борба за освобождението на народа ни…
Стигнаха до Русия, целунаха знамето в Самара и се заклеха да загинат, ако потрябва за свободата на България. И ето, че русокосият му приятел Върбан, го беше изпреварил в дадената клетва.
Найден дори не погледна през траншеята; знаеше каква угнетяваща гледка щеше да види. Враговете бяха достигнали почти до височината, на крачка от победата си. Бранителите бяха мъртви, ако не броеше себе си самия.
Опълченецът затвори очите на побратимия си, после влезе в гнездото. Последният рубеж, последната битка за малкото им укрепление. Всъщност мястото беше склад, набързо пригоден за военен погреб, пълен догоре с боеприпаси. Имаше голямо количество барут – една искра само, и…
Подпря се на един сандък. Беше представителен мъж. Учител в училището в Перущица. Даскал Найден Пелов. Облечен в спретнатия си костюм, с модна френска вратовръзка. С буйните си, вчесани назад гарваново-черни коси и с пламтящия си поглед. С мъжествените черти на лицето си и с напетата си фигура, той грабваше вниманието на учениците си и те го слушаха като омагьосани… Само едно му убягваше на даскала, погледът на Кера, когато се хванеха заедно на хорото. С каква обич в очите, го гледаше тя.
Сега беше потен, покрит с прах. Отслабнал от преживените несгоди; обезсилен от непрекъснатите атаки на врага, но нямаше да се предаде никога на турците. Първите удари по вратата я разтърсиха из основите й. Неразбираем брътвеж на турски – канонадата с прикладите стана оглушителна. Дъските се разцепиха от силния натиск. Озверяло лице, надникна през разбития процеп. Найден го застреля с револвера си между очите му. Уби още неколцина, но останалите напираха да влязат, зажаднели за кръвта му.
Помисли си, че днес е подходящ ден за умиране. Да жертваш живота си за родината си, като хилядите опълченци, загинали досега за нея, това беше много висока чест! Войниците се втурнаха с победоносни викове в гнездото, насочили щиковете на пушките си към гърдите му. Усмихнат Найден Пелов си спомни за красивата Кера и този спомен стопли сърцето му. „Идвам, миличката ми! Идвам!“ – прошепна той преди да изстреля последния патрон в денковете с барута…
… Взривът беше гръмовен и точно толкова унищожителен. Огън, дим, камъни, примесени с човешки останки и стотици отломки от укреплението. Оцелелите врагове бягаха ужасени надолу по урвата. Без пушки, без фесове – с разкъсани униформи.
Но Найден не се интересуваше от този хаос. Душата му се беше освободила от оковите на плътта и летеше над страшното разрушение. Там горе, го очакваха най-близките му хора. Толкова починали роднини и приятели имаше там… И в тоя миг я видя. Кера! Същата красавица, с небесносините очи, с двете руси плитки. Усмихната, с кръшна снага и с дреха, в шарени шевици. Найден полетя към нея с протегнати напред ръце. „Няма да мога! – помисли си отчаяно той. – Няма как да стане!“ Но можа. Прегърна я. Притисна я здраво в мъжката си прегръдка, изпълнен с лудешко желание по нея. Всичко усети: и тялото й, и дъхът й; и докосването на косите й по бузите му и допира на сочните й устни! И след това: най-обичливата и безкрайно дълга целувка! Чу шепота й в ухото си: „Обичам те, скъпи! Цялата вселена е пред нас, мили мой!“… И нищо друго нямаше значение за тях двамата в този свещен миг – само това.
Йордан Матеев Йорданов
гр. Варна
Трето място
Разказ „ДОМ”
„От полска борика аз никога диреци не бих дялал,
както и от морски камъни не бих калдъръм редил.”
Емил Пашов
Ухае на ранна пролет. Ведро утро носи на талази свеж планински дъх, а слънцето плахо наднича зад малките, стелещи се облачета и гали събуждащия се за нов ден град.
Емил върви надолу по останалия тук-там калдъръм на отъпканата пътека, водеща към реката и главната улица на Райково[1]. Поглежда в далечината отпред – снегът там вече се е стопил, а горе около него все още е бяло. Стига до моста, оглежда се, както прави всеки път щом мине оттук и пред очите му се ширват три картини. Познати и все пак различни всеки ден. Редуват се не само сезоните и цветовете. Времето неумолимо тече като реката в краката му и променя облика на всичко. Побеляват косите и брадата му, но усета за дом никога не ще напусне сърцето му.
Първата картина винаги му носи наслада. Като да прегърнеш нещо свое. Мирисът на утрото, ромонът на реката и звуците на събуждащия се град до болка познати напоследък пълнят със сълзи очите му. Премигва бавно, позабърсва с трепереща длан набразденото си от дълбоки бръчки и следи от изживените години лице и току се загледа в църквата. Пред нея – ограденото място на изворната вода, а над нея – първото училище в Райково, сега читалище. В ляво се издигат величествено няколко смърча, а зад тях се кипри новопостроена къща. Красива е и въпреки новия си стил, тя се е вписала в околността, завършвайки прекрасен ансамбъл от различни времена.
Емил въздъхва тихо и поглежда към втората и третата картина. Те са като стените на неговия дом. Величествено пазят и закрилят. Винаги ги гледа с благоговение и почит. Защото без тях нищо тук не би било същото. Еднакво здрави, но различно топли винаги според посоките на компаса. И ето ги! На запад, нагоре по реката погледът му се плъзга чак до Карлък[2] и Перелик, огрени рано от слънцето. На изток, пак над града, Емил търси връх Кайнадина[3]. Съзира го в мъглата – покъхорен[4] и ледено-студен.
Природа, красота, шум на течаща река и две величествени картини в далечината. Едната слънчева и ведра, другата студена и мрачна. Еднакво важни, но така различно топлещи душата сутрин. От слънцето ще да е…
Емил се замисля и свежда поглед. Незнайно откъде пред очите му изскачат две жени. Вървят пред него и той ги заглежда в гръб. Усмихва се на мисълта, която се стрелва в съзнанието му. От дясно – нежни пухкави коси, падащи на талази по кръшна снага оформяща топла и мека извивка, изпънати крака и лека ефирна походка… От ляво – студ… обледенена коса с остри стърчащи краища, прегърбени рамене и суха не съживена осанка с тътреща се нехайна походка на безразличие и безверие. Подминава ги. Знае, че усета не го лъже – жените са на една възраст…
„Прегреших ли?” – си мисли Емил – „Външната осанка разголва душата и емоционалната нагласа на човек. В природата е ясно – блясъкът се разлива там където огрява слънцето. Нима при хората не е така?” Иска му се слънцето да може да огрее и сянката на втората жена.
Емил тръсва глава и се забързва по посока Перелик към село Кошуте. Там горе на баира, където се е родил и прекарал детството си, го очакват не само спомени. Там е неговия свят и там той се чувства свободен да бъде себе си… около величествените борове на ветрените хълмове на планината. Със спомените идва и болката от пресъхването на изворите, от опустяването на къщите, от спирането на овошките да раждат, от заличаването на тучните горски ливади и пасища, изпъстрени навремето с пъстри и уханни планински цветя и сочна жива трева.
„Времето и животът са разцепили стадото. Един по един всеки е поел своята посока и неминуемо е попаднал в мочурище – затънал в калта. – си мисли Емил и върви към изоставеното отдавна село Кошуте – Вървиш през живота си и стъпките ти отзад се пълнят с мътна вода. Следваш водач, а дали той усеща туптенето на сърцето ти? Дали посоката е правилна? Дали мочурищата и затлачените дерета няма да те понесат като лава към бездънния океан, оголвайки върховете и оставяйки само остри скали след потопа?“
Сега Емил върви нагоре и се мъчи да забрави защо се промени вкуса на млякото и омайните билки изчезнаха, както изчезна и родното му село – Кошуте. Замисли се за бориката[5]. На високо бориката е велика и здрава. В слабата и скалиста почва боровете правят силна коренова система с централен корен, който руши скалата и образува пясък. Смесвайки се с гнилите листа и игличките от дърветата този пясък образува почва, която дава живот на великата борика. Дърветата стават здрави, с качествена дървесина, с много смола и защитени от гниене. Отколешните къщи, направени от тази дървесина затова са здрави. Не като сегашните. Старите хора преди са гледали да държат бориката извън селата. Не са допускали дърветата да се вкореняват близо до къщите и нивите им. И Емил знае защо. В ниското величието на бориката не се губи, но там вече тя не е така полезна и качествена, напротив… превръща се в съдник и опустошител на всичко около себе си. Навремето тукашните хора са си произвеждали всичко необходимо им за оцеляване през годината – сеели са картофи, царевица, ръж, боб, кочан… Мъдрите стари хора от село Кошуте казвали: „Не трябва да допускаме бориката да слиза в селосо, оти гладни ша измрем!” Емил знае защо е така още от ранното си детство. Тогава се е внимавало за хармонията между човека и планината. Сега никой не се замисля за това, че бориката изсушава въздуха, изсмуква влагата и пресъхва изворите, а посевите искат вода. Навремето хората са пазели много бука и дъба. Буковите и дъбовите гори задържат много влага и през лятото спомагат за образуването на дъждовни облаци. Сега горите са изсечени, изворите пресъхнали и ниските склонове пълни с голи камъни.
Емил върви по билото нагоре и си мисли за селянина, слязъл в града и бориката, превзела селата. Преминава покрай Кривия Бор и спомените го заливат. Този бор навремето е бил единствения в село Кошуте. Сега стои изсъхнал, като безмълвен величествен гигант, гледа свъсено, а в клоните му човек може да се загуби. Около него – дървета и гори, израсли и вкоренили се здраво, в недрата му извор, а над него върховете се плъзгат навързани – наредени… та чак до връх Карлък от южната му страна.
„Отдалечаваме се от върховете малко по малко и губим усета за величието на планината. Хармонията се губи. Природата боледува и се задушава зад високите бетонни стени. И не чака дъждовни облаци, скупчени над букова гора, защото из небето се носят талази от прах и черни мухи. А те водят до светкавици и гръм, след които се изсипва потоп от кален дъжд и градушка… А къде са пеперудите?“ – върви бавно нагоре Емил и си мърмори под носа.
„Тук все още е моят дом! – продължава с все по-силен глас, като че ли говори пред целия град – Моят корен все още е забит дълбоко между скалите, руши ги и образува песъчлива почва, която не ще изпие влагата на детелините. Държа в ръцете си чиста вода. Какво да направя, за да не я похабя?“
За миг Емил се пренася през годините. В съзнанието му забушува бащиният език и му се приисква да изрече словата на глас: „Немой ме рови с бориките, оти си тьоглем като ден от тех… Ьга идам в байрен[6], чьопем[7] главинаса лю нагоре и вечерон, га са ворна ги соня и прегрибам[8], пък булчето се радва и си вика: Бре-е-е, как ма гали моес чилек, цела нощ ма непопусна.”
Емил не ходи по баира само за едно чьопене на глава. Вярно е, гледа високите борове и се радва на гладките стройни стебла и надпреварата им едно с друго, но емоцията, която му носи броденето из планината не би си заслужавала само едното съзерцание. Емил чувства планината. Усеща дъха ѝ и чува думите ѝ. Винаги върви бавно и внимава да не счупи клонче, паднало на чистата и овлажнена земя. Докосва боровете, приближава лице към стеблата и слуша… Бориките му говорят, радват му се, прекланят стебла и се надпреварват коя да избере той. Усещат кога човек е отишъл, за да събере дърва за огрев и кога за нещо друго. Просто познават майстор Емил.
…
– Емо, слънцето става прекрасно. Късметлия е онзи, чийто таван ще украси. Дано знае, че в къщата му ще влезе не само ухание на борика, но и светлина и топлина.
– И не само, Дани, не само… Забелязваш ли линиите? Представи си ги сега след като ги наредя всичките. Тогава вече ще се видят най-добре очинките. Ще видиш как ще ти се смеят.
– Очинките ли? И как така ще се смеят?
– Да-а-а. Виждаш ли срастените чепове, разположени огледално по дъските? Те се наричат очинки. Когато правиш таван или мебел, Дани, е много важно да знаеш разположението на всичко в стаята. Затова първо отивам да видя мястото. После разговарям с човека… искам да усетя душевността му, за да зная какво ще му пасне най-добре на дома и сърцето. И чак тогава започвам да работя. Всички знаят… ако искат да им направя мебел, не трябва да препират, защото първото нещо което ще им кажа е, че дъските им са още влажни. За всичко си има време и чалъм. А що се отнася до родопския таван… едва ли много хора го разбират. Повечето казват, че става груб и недодялан, защото няма много шарении. При родопският таван най-важно е подреждането на текстурата на дъските. Линиите на дървесината най-добре говорят за майстора и за неговото усещане за дълголетие и живот на дървото. Най-хубавите тавани се правят от езлю[9] борика и винаги трябва да разположиш така очинките, че откъдето и да ги погледнеш все да ти се смеят.
– Хм… – Дани се загледа в дъските и по лицето ѝ се разля широка усмивка – Този таван ще стане за чудо и приказ, Емо. Хайде разкажи ми още за Кошуте и за бориката.
Емил се усмихна доволно и плъзна ръка по здравата, ухаеща на смола дървесина. Погали линиите и се загледа в очинките. Премрежи поглед, за да прецени най-доброто разположение на дъските и продължи да разказва за планината докато работеше.
– Майсторите като мен, Дани, отсичайки боровете им даваме в пъти повече душа. Защото сме се научили да намираме място на всяко стебло. И да знаеш, мило момиче, когато се сече бориката се гледа и луната в каква фаза е. При новолуние има прилив на сокове и тогава дървоядите я харесват повече и обратно… Преди да се обрече едно дърво първо трябва да си чул гласа му. Да чува що говори гората не може всеки. Разбираш ли, Дани? Защото…
Майстор Емил нареждаше дъските бавно. Оглеждаше ги внимателно. Меко и със сила забиваше острото си длето в сърцевината им, после галеше дървесината и я зачистваше от малките стърготини, сякаш нежно бършеше сълзите на стеблото. И разказваше… Разказваше на младата жена. А тя седеше на малко столче в ъгъла на работилницата, гледаше го с блеснал поглед и записваше думите му в тефтера си. Стъмнило се беше. Тя вдигна поглед от страниците за миг и бързо довърши последните няколко изречения:
„Той винаги избира езлю борики за родопски таван, защото те не гният. Най-добрите и най-хубавите. И те се оставят с готовност в ръцете му, защото знаят, че той ще остави душата им жива… завинаги.“
Младата жена се усмихна, затвори тефтера, прегърна стария Майстор и тръгна към вратата.
– До скоро, Майсторе!
– До скоро, малко омайниче. Ела пак…
Преди да влезе в колата си тя се обърна и погледна към малката работилница, там в бившето село Райкова, сага квартал на Смолян. През отворената врата се процеждаше мека светлина, а гласът на майстор Емил продължаваше да говори нежно и гальовно, но вече на бориката. Прииска ѝ се да се върне. Толкова топло и уютно ѝ беше станало на душата. Само за едно се молеше от известно време тя. Молеше се на съдбата за малко повече време. Защото докато беше жив Майстор Емил и докато работеше с такава страст и любов, Родопа планина щеше да бъде жива и да разказва с неговите думи. Въпреки запустелите села и оголените хълмове пламъкът щеше да гори. И както стария майстор оставяше завинаги душата на бориката жива, така написаното в тефтера и душата на младата жена щеше да подържа жаравата и предава през поколенията силата на родолюбието и преклонението пред великата родна природа. И току виж след години се родил нов майстор, запленен от магията…
Просто защото това е да си у дома…
[1] Райково – бивше село в България, днес квартал на град Смолян
[2] връх Карлък – вторият по височина връх в Родопите след Голям Перелик. Нарича се още Орфей.
[3] връх Кайнадина – името означава извор (кайнак)
[4] покахорен – кахърен, тъжен
[5] борика – така наричат смолистите борови дървета по този край
[6] байрен – баир
[7] чьопене – държане на някоя част от тялото в неудобно положение дълго време
[8] прегрибам – прегръщам
[9] езлю борика – хубава, изпечена дървесина, от която се правят родопските тавани
Даниела Ангелова Паскова
гр. Варна
Поощрителна награда
Разказ „ВЛАДИН“
Не чува чаткането на конските копита. Само вятърът свири покрай ушите му, а той здраво се е вкопчил в свилената конска грива и се носи в безкрайната синева. В далечината, измежду върховете на дърветата, проблясва покрив на църква, огрян от първите зари на утрото. Около нея се белеят множество високи постройки. Момчето понечва да погледне назад, но конят възторжено цвили:
– Напред, гледай напред! Владине, Владине-е-е…
За миг детето изплува от вълшебния сън. Сестра му се е надвесила над него и той чува думите ѝ:
– Хайде, братко. Трябва да обръщаме сеното на Кръстопътя. Мама и тате ни чакат.
Владин скочи от леглото. Плисна си две шепи студена вода на лицето и подбра трите овце с тоягата. Рано са тръгнали, че ливадата не е близо. Зората още се бори с нощния мрак, но малко по малко небето започва да просветлява.
Докато крачат към ливадата, Владин си похапва – подадения от сестричката му топъл краешник, поръсен с червен пипер, с втъкнато в средата сирене.
Тъкмо спират четиримата на ливадата – откъм селото ги настигат конници.
– Помози бог, подранили стопани! – чуват бодрия глас на Танаса, техния съсед. С него е и брат му Кольо. – То и ние сме подранили, ала ни чака дълъг път. Ще слезем до АкчеКъзанлар, а после до Филибе, че и по-надолу…
- Лек ви път и бог да ви пази! – отговаря бащата на Владин.
Конниците продължават по пътя си, а бащата издумва:
- Сигур ще носят гюлово масло към Едирне*…
Започват да обръщат с дървените вили позаветрелите откоси. Овцете пасат край гората, а Владин тръгва да напълни бъкела от Маньовото кайначе. Дърветата са прострели дълги клони над пътеката и той едва се провира под тях. Усеща, че някой се движи тихо зад гърба му и сепнато се обръща. Сивушка. Владин я погалва по меката гушка и продължава с нея към изворчето…
Обърнали са трите реда сено до края на ливадата, обърнали са и трите на връщане. Вече са до пътя. Някъде в далечината се чуват гърмежи и край тях прелетява с коня си в бесен галоп Кольо. След него препуска кон без ездач.
- Бастисаха Танаса-а-а!.. – крещи конникът и свива по десния път.
След няма и едно-две мигвания, зад него се задава потеря сред прашен думан.
Конниците спират запенените коне до ливадата и напред излиза пищно облечен агарянин. Техният буюкли сердар. Буйният му кон едвам се сдържа на едно място.
– Накъде запраши чапкънина бре, гяур? – повишава глас той и с привичен жест успокоява коня.
Тримата българи, току до краката на коня му, не смеят да подигнат очи от земята, камо ли да продумат.
– Докога ще чакам бре, миризливи гяури! По кой път тръгна хаирсъзина?
Бащата на Владин бавно откъсва очи от опинците си. Гласът му едва се чува:
Сердаринът дава знак с два пръста и повечето аги се юрват по посочения път. После засуква мустак, пресяга се, грабва момата и я слага пред себе си на коня. Майка ѝ писва и се хвърля напред. Турчинът я ритва в лицето и започва да я тъпче с коня си. Баща ѝ надига високо вилата и замахва. Проехтява изстрел и той подвива колене. След миг конниците поемат вихрено напред, а над ливадата още дълго се носи отчаяният вик на момичето – Мале-е-е!..
Владин тъкмо е напълнил бъкела. Чува гърмежа и силния вик на Стойка. Замръзва на място. После хуква към ливадата, но от гората излиза и го спира чичо му Кольо, целият в кръв.
- Не ходи там момче! Бягай!
Малкото момче се обръща и хуква обратно, но дочува думите на мъжа:
- Не забравяй за изкорубения бряст на Оджува бахчия!..
Минава покрай изворчето и потъва в гората. Върви без път. Само от време на време през клоните се провижда слънцето и детето избира посока към заника. Спира до бълбукащо поточе, навежда се и усеща, че някой пие до него. Поглежда встрани, прималяло от страх, и си отдъхва. Сивушка.
Притъмнява. Момчето си избира по-закътано място до дънера на дебело дърво и ляга всред избуялата папрат. Започва да се унася и усеща нещо меко да се намества до него. Сгушва се в топлата вълна на овцата и тихо заплаква.
Събужда го блеене току до ухото му. Досеща се Владин защо е тревожна неговата спътничка. Всяка сутрин по това време майка му дои овцете. Но в какво да я издои? Ляга под нея и започва да пие млякото направо от вимето. Насища гладния си стомах. И на овцата ѝ олеква. Тръгват пак двамата към заник слънце, по-далеко и по-далеко от родния дом.
Момчето излиза на малка огряна от слънцето поляна. Приисква му се да се постопли и да потърси ягоди. Но вижда – сред тревата нещо се чернее, а горе в небето се вият две големи птици. Изчаква, ослушва се – край него цари пълна тишина. Чува само хрупането на Сивушка. Пристъпя по поляната и вижда проснат човек, но лицето му го няма. Някой е претършувал дисагите. Владин съглежда две разтворени книги. Приличат на требника на поп Лупан. Но знаците, които разглежда сега, са много по- красиви от знаците в требника. Прибира момчето в пазвата си двете облечени в кожа книги и продължава пътя си.
Вече не помни колко дни се е лутал из гъстата гора.
Замръква за кой ли път. Намира място да нощуват. На зазоряване го събужда тихо мърморене. Отваря сънените си очи – над него се е надвесил звяр. Понечва да скочи, но звярът му прави знак с ръка да се успокои. Заглежда Владин коженото същество и открива в него човешка глава. Изпод снежнобялата дълга коса, превързана с кожена ремъчка, го гледат две добри тъмни очи. Горска баба. Тръгва момчето след бабата и двамата стигат до малка пещера в скалите. Този път млякото от Сивушка е сварено.
След закуската бабата го повежда през поляната и момчето чува в далечината глух тътен. Колкото по-дълго вървят, толкова повече звукът се усилва. Пред очите на момчето се изпречва падало. Не е голямо, но водата пада от много високо. Под него има издълбан вир. Бабата прави знак да си съблече дрехите и му подава жълто парче глина, после го побутва към водата. Владин нагазва в бистрата вода и поглежда в нея. От там го гледа мръсно, черно лице. Чуждо. Само очите са неговите. Докато момчето се къпе, бабата изпира дрехите му и ги мята на камъните край вира. Дълго се взира в разтворените книги, после внимателно ги загръща в шарената шамия, дето смъква от врата си. После начева да събира малки жълти зрънца из пясъка.
Владин облича изпраните дрехи. Тук-там са прокъсани от клоните, но ухаят на слънце. Бабата изважда изпод дрехата си малка мешава пунгия* и сипва в нея събраните зрънца. Претегля я на ръка и доволно се усмихва. После извежда момчето на скалите. Показва му с ръка надолу и момчето вижда сред вековните дървета църква, заобиколена от бели постройки.
Бабата го прекръства три пъти, подава му мешавата пунгия и му сочи да я прибере до сърцето си. Подава му и голяма торба със сушени треви и протяга ръка към светата обител. Момчето напипва в торбата двете книги и се усмихва. Бабата го завежда до пътека в скалите, прави му пак кръстен знак и поглежда към пътеката. Владин се навежда, целува старческата ръка и поема надолу. И Сивушка ситни подире му.
Дълго се вие пътеката покрай скалите. После се мушва между огромните борове. Най-после, с последните лъчи на слънцето, свършва пред голяма дървена порта, цялата в железен обков. Възрастният монах тъкмо притваря второто крило.
- Бързай, бре момче! Щеше да останеш цялата нощ отвън.
Завеждат го в манастирската магерница*, а след вечерня – при игумена на манастира. Дядо Иларион изслушва в пълно мълчание разказа на момчето и после се обажда:
– Баба Вела ни е проводила армагани – първо посяга към книгите.
– Кондиките*. Мръсни фанариоти, не се наситиха да грабят! Поне не е успял да ги затрие – промърморва игуменът на себе си и се обръща към Владин:
Момчето го поглежда неразбиращо.
– Питам дали отбираш от буквите, дали умееш да четеш. Но виждам, че не можеш. Не разумяваш писаното слово, но си скътал книгите. Това е знак от бога. От утре сядаш да се трудиш с плочата и калема.
И се проточиха дните в труд и молитви. Идеше му отръки писането на буквите. А от време на време игуменът го изпращаше и при баба Вела с две торби сушен хляб. Момчето се връщаше с пълна пунгия жълти зрънца. Веднъж попита игумена за какво са тези зрънца.
– За книгите, сине. Кога брат Данаил го няма по цели седмици, ходи да купува с тях хартии, пера и други неща, що са ни нужни да преписваме светите книги.
Завърна се по Петковден брат Данаил с два претоварени катъра и с много новини. Заразказва за бъдещия край на османците, за очакваната война, за надеждите на българите по цялата българска земя. Разказа и за това, как се записвали българи в нарочно отредените за тях дружини. Всяка дума на монаха минаваше през сърцето на Владин. И един ден поиска от игумена да го благослови, че е решил да се запише и той в тези дружини.
– Много похвално, синко. Ама я помисли… Кога изгоним поганците и цялата българска земя се отърве от тежката робия, от какво най-много ще има нужда младата държава? Кой ще учи неграмотния народ на четмо и писмо? Кой ще служи на нашия език в църквите, кога изгоним фанариотите? Такива като теб. Не загърбвай годините на труд и постоянство, прекарани в нашата обител. Изтърпи още малко и твоят ден ще дойде. Но дотогава трябва да решиш – на буквите ли ще служиш или на църквата.
Не се поколеба младият мъж нито за минута. Знаеше, че като служи на църквата, ще служи и на буквите. В най-студения месец на годината го ръкоположи игуменът. Но нали в този месец бе роден. Не пожела и името си да смени.
Поклонници донасяха в светата обител новини. Беше се запролетило, но снегът още се белееше по усойните места…
И дочака отец Владин радостната вест. Препуска с дни. В полето вече жънеха. Пристигна в родното си село. Заведоха го при кмета. И чу разказа му.
Потерята не настигнала Кольо. Намерили го на другия ден под големия бряст в Оджува бахчия. Издъхнал от раните си. Набили главата му на кол до тази на брат му – на мегдана. Обесили поп Лупана на църковната камбана, че нерачил да им покаже къщата на двамата братя. Нахлули агаларите в големия дом. Изпоклали всичко, което мърдало – старите родители, жените, децата, слугите… Подпалили целия имот от четирите страни. Седмици се стелел димът над селото. Заминали си, а хората отишли да смъкнат и погребат поп Лупана. Пред църковната врата намерили Владиновата сестра Стойка – полужива. Вземала я овдовялата Тодорѝца. При нея била и малката щерка на Кольо – Елица. Оцеляла по чудо от клането.
Отец Владин скочи от стола, на който седеше.
- Трябва да я видя! Стойка! Не мога да чакам!
Тръгна отец Владин, заобиколен от цяла тумба деца. Спря пред прясно белосана къща. Отпред в градинката младо момиче плевеше цветните лехи с разцъфнали есенни цветя. На вратата се показа спретнато облечена жена. „Кака!“ – подскочи сърцето на отчето. Отвори пътната врата и протегна към Стойка двете си ръце:
Стойка понечи да тръгне към него, но очите ѝ се напълниха със сълзи и тя приседна на най-горното стъпало…
Подновиха майсторите родната къща на Владин. Започнаха редовни служби в малката църквица и в още пет села от общината. Подновената къща посрещна и млада булка, че беше хубавица Кольовата щерка Елица. И още първия път, когато я зърна Владин, усети колко благост и доброта има в погледа ѝ.
Спокойно отлитат дните, кога имаш до тебе верен другар. Седнали са да вечерят Елица и Владин. И на двамата им е сладък залъкът заедно. Изведнъж през лицето на Владин преминава сянка.
– Сетих се за нещо отколешно. Кога татко ти ме спря. Беше целият в кръв. Поръча ми да бягам, но и друго ми извика: „Не забравяй за изкорубения бряст на Оджува бахчия“. Да отидем утре двамата. Откак се върнах, не намерих време да ида.
Станаха призори. Тревите още бяха росни. Спряха пред големия бряст и Владин бръкна в корубата му. Ръката му потъна до рамото. Извади тежък мешав кемер. Сед-наха и едвам откопчаха ръждясалите закопчалки. Един до друг редове тежки жълтици.
–Всичко си имаме, Владине. Що ще ги правим?
–За богоугодно дело да ги дадем!..
До зимата новата църква беше покрита, а за Гергьовден я измазаха. И намери отчето зограф да я зографиса, марангозин да резбова с фина резба всяка дървения вътре в нея… А в двора ѝ построиха две светли одаи, дето събраха жадни за знания дечица.
Думите на отец Иларион се бяха сбъднали.
Веселина Георгиева Кожухарова
гр. Горна Оряховица
Поощрителна награда
Разказ „ПАМЕТ ЗА ТЕРВЕЛ”
Някога – по времето на кан Тервел, българите изградили внушителен вал по границата си с Византия. От Черноморския бряг чак до долината на Марица се виело това грандиозно съоръжение, което назовали Еркесия – ще рече Големия окоп.
През него можело да се премине през дървени порти само на няколко места, белязани от най-важните тогавашни пътища.
Векове са минали оттогава и те заличили изкопа, запълвайки го не само с пръст, но и със забвение. Днес от него могат да се забележат само няколко малки участъка.
Край единия от тях, в близост до средецкото село Дюлево, по случай честването на 1300 години от създаването на българската държава, през 80-те години на миналия век поставили мемориален знак.
Изминалото време и капризите на природата очукали паметната плоча и постепенно изронили надписа върху нея.
Минал оттам неотдавна един обикновен човек с обикновено име – Иван.
Сам бил той на този свят. И жена си, и синът си погребал без време. Внук така и не можал да види и останал без наследници.
Заедно с най-скъпите до сърцето си хора, заровил и мъката си в земята. Заел се да обработва хиляди декари ниви. Плодородната почва пълнела хамбарите с богат урожай – жито, слънчоглед, царевица… И парите му се множали като зърното.
Но сам човек колко може да похарчи. Накупил коли, техника, пристегнал къщата си и пак останали много.
И взел да раздава – на болници, читалища, църкви. Пък се сетил и за паметника, който бележил откъде е минавала Еркесията. Та платил да се направи нова плоча – от хубав камък, с нов надпис. Че и заръчал лика на Тервел на нея да изобразят – да се знае, че по негово време е граден Големият окоп, що спирал отдалече враговете на Първата българска държава. Но освен да изпълнява военноотбранителна функция, респектиращото землено укрепление се явявало и митническа граница, край която се осъществявали и търговските и културните връзки с византийците. Затова било толкова важно за царството ни.
И не само пари за родолюбивото дело дал Иван, ами сам запретнал ръкави и почистил около мемориала буренищата и превзелите го храсталаци. Отлял и бетонна алея, водеща до него, и засадил цветя покрай нея. За да е красиво и привлекателно, така както се полага на такова място.
Защото е лесно да даваш пари за добрини, когато ги имаш в излишък. Но друго си е да вложиш и собствения си труд като лепта.
Някои негови съселяни го питали защо не плати на работници да облагородят района, ами сам се е заел с черната работа. А той им отговарял: „Всеки трябва да участва в опазването на историческата ни памет лично. Така влагам и част от сърцето си, така изразявам моята признателност към предците ни“.
И сега, въпреки че по междуселския път край паметника рядко минава някой, на него винаги има оставени свежи цветя. А Тервел с царско достойнство гледа от мемориалната плоча и със сигурност се гордее с днешните потомци на великата си държава…
Диана Славчева Фъртунова
гр. Бургас
ЧЕСТИТИ НАГРАДИ, ТВОРЦИ!
ЧИТАЛИЩЕ "НАПРЕДЪК 1869" 