ОБЩИНА ГОРНА ОРЯХОВИЦА

НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „НАПРЕДЪК – 1869” ГОРНА ОРЯХОВИЦА

Литературен Клуб „Асен Разцветников” при НЧ”Напредък – 1869”

ПРОТОКОЛ

ВТОРИ НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС

„АСЕН РАЗЦВЕТНИКОВ”

за поезия и проза /разказ или есе/

Тема на конкурса: „С пламъка на родолюбието”

Жури в състав:

1. Атанас Петров

2. Станка Бонева

3. Миролюб Влахов

4. Цвета Нинкова

5. Светлана Гъркова

КЛАСИРАХА:

ПОЕЗИЯ

I възрастова група:

Първо място:                      

Стихотворение  – Да нарисуваш … БЪЛГАРИЯ

Застанало пред своя нов триножник,

загледано в платното бяло,

едно момиче, като истински художник,

ще нарисува … огледало.

Във него яркожълто слънцето ще грее

над облаците от памук и кадифе.

Звънливо сини ручейчета ще се гонят,

препускайки през дивни лесове.

Земята с цвят на разтопено злато

ще се наметне с пухкав шал зелен.

Във топлата си пазва планината

ще приюти кошута и елен.

С ухание на рози и божури

ще се изпълва всеки ден.

И който види тази красота, навеки

от нея той ще бъде запленен.

Застанало пред своя нов триножник

едно момиче приказка рисува.

Душата е изпълнена с мечти

и някакси по детски се вълнува.

Във вените пулсира младост дива.

В сърцето се надига гордостта,

че век след век – България е жива!

И ще пребъде! Вярвайте в това!

 Персиана Михаелова Цанкова, 14 години

ПГ “Константин Фотинов” гр.Самоков

Второ място:

 Стихотворение  – „РОЗОВА ГРАДИНА”

Моят роден край е розова градина.

Красив е, като истинска картина.

Розите са малко срамежливи,

но това ги прави още по-красиви.

Имаме и корени, от древни траки,

които са добри в бой и атаки,

но са добри и във всякакви изкуства,

гробниците им не са могили пусти.

Там е пълно с ценни стенописи,

в рисунки там животът е описан.

Посрещаме туристи от цял свят,

живеем в уникален град.

Имаме и празник и царица,           

казват, че е първа хубавица,

но аз знам, че тука в долината,

родени са най-хубавите хора на Земята.

Йоана Маркова – 13 год.

  ОДК “Св. Иван Рилски”  ул.”Кокиче” №3

   клуб “Светлини сред сенките” гр.Казанлък

   ръководител: ВалентинаДимова

Трето място

Стихотворение – „ОБИЧАМ  ТЕ, РОДИНО МИЛА!”

Обичам те, Родино мила-

с величествената ти Рила!

Красива си с гори зелени,

с планини горди, извисени,

с ливади и реки пенливи,

с потоци шумни и скокливи.

С полета, равнини обширни,

с морето-бурно и немирно.

Велика си с героите си смели,

по пътя на Левски и Ботев поели,

с подвига на синове народни

и с делата благородни,

на тез, що свобода милеят

и за нея тъй копнеят!

Земите твои се огласят

от песни за юнаци и воеводи,

а българските гласове възнасят

и прославят те духа народен!

Радослав Радославов Карауланов

Гр. Варна

II възрастова група:

Първо място

Стихотворение – „РОДЕН КРАЙ, А ВСЪЩНОСТ СИ НАЧАЛО”

Усещам липсата на равнината под петите,

тук пътищата не се усмихват с твоите трапчинки,

в които отдавна спрях да се спъвам –

вече падам само в мислите,

щом в зарасналите ми колене

натежат въпросите:

Реката още ли целува класовете ти?

Още ли щурците са по-силни

 от тревогите на хората?

Още ли грабят шалове и думи ветровете?

Пазиш ли перата от опитите ми за полет?

Усмихвам се наивно,

когато мисля за теб,

когато си тръгвам и идвам.

Защото, ако животът ми е хлябът,

ти си крайшникът,

от който започвам

и който накрая наизменно достигам.

Теодора Евгениева Георгиева – 18 години

град Силистра

Второ място

Стихотворение – „ РОДИНА”

България не иска да я славят

извън пределите ѝ „хъшове“ успели

и гордо знамето ѝ да развяват,

когато тя, челото тъжно свела,

копнее да я защитят децата ѝ –

в борба за родно – тук и в настояще.

Достатъчно са ѝ предателствата.

Родината ни ултиматум праща:

че трябва да се съберем – единни –

достойнствата ѝ да спасим отново;

вълната на продажност да отмине,

да ѝ прелеем кръв и сили нови;

да браним ценностите ѝ извечни –

език и вяра, граници, традиции;

да върнем съпричастност и човечност

в душите си на ключови позиции;

да съхраним децата ѝ щастливи

и да ги учим да мечтаят и обичат;

в сърцата ни синовна обич да прелива

и да издигаме България над всичко!

Опазим ли отново красотата ѝ

и наш’та родна идентичност,

за себе си ще преоткрием свободата

да сме достойни за Родината си личности.

Симона Цветанова Вутова– 18 години

град Враца

Трето място

Стихотворение – „ТУК СЪМ РОДЕНА!”

Тук – в тази земя с кръв напоена

на знайни и незнайни герои,

тук, тук съм родена –

в страната с прекрасни декори!

Не, не съм в театър,

а във вълшебната реалност,

където чудните места, нежният полъх на вятър,

шепотът на морето са безкрайност!

Да кажа, че съм в Райската градина

ще бъде може би клише,

но откъдето и да мина,

любувам се от все сърце!

А чуя ли за Левски, Ботев, Вазов –

изтръпвам, онемявам.

Спомнят ми историята

и пред героите се прекланям.

Тук – в тази земя с пот напоена

на работливия и честен народ,

тук, тук съм родена –

част съм от горд български род!

Инна Светославова Дойчинова – 15год.;

ППМГ „ДОБРИ ЧИНТУЛОВ” СЛИВЕН

III възрастова група:

Първо място

Стихотворение –„ ТИХА ЛЮБОВ”

Обичам те Българийо, но тихо,

шумът и любовта не се разбират

и само птици думите откриха,

със слънчев лъч изписани и лира.

Обичам те, но кротичко в сърцето

и без излишно патосно изкуство,

дори да замълча, си в мен и светиш,

родината е тихо свидно чувство.

Родината – ковчеже, за което

живеееш и умираш скромно даже,

събрало цялата ти нежност, ето

и груб – животът няма да те смаже.

Милена Димитрова Френкева 

гр. София

Второ място

Стихотворение – „СЕМЕЙНО РАВНОВЕСИЕ”

Дядото носи в Чикаго българско знаме,

обяснява на внучето

значението на цветовете.

Детето го гледа,

притиска се в гърдите на майка си:

• Татко, той говори английски. Не те разбира.

На дядото не му достига въздух,

разтваря юмруци

и започва с буквите: А, Б, В, Г, Д…

Болката в глезена го връща в реалността,

хапчетата – част от цветовете на знамето:

бяло и червено,

в добавка чаша вода.

Мъжът прегръща настрана жена си:

• Да редуваме английски и български тази вечер –

за семейното равновесие…

• И здравето му да не се влоши – добавя жената.

Христина Панджаридис

с. Гара Елин Пелин Софийска област

Второ място

Стихотворение – „БЪЛГАРИЯ ОТ ГРОБА СЕ НАДИГА”

Ти спомняш ли си мъртвите герои,

погребани в безименния гроб?

Душите им изпращат ни порои,

че още виждат в българина – роб!

Тревата, там, е винаги червена,

захранвана от българската кръв.

Земята ни отдавна е свещена,

в утробата е скрила толкоз плът.

И моли се, и тихичко си пее:

„Дано поне един се прероди!“

Да вдигне знамето, да го развее,

да тръгнем всичките, както преди!

България от гроба се надигна,

събира всичките си синове.

Когато и последният пристигне,

ще се изкупят наште грехове!

Жени Пламенова Щерева,

Гр. Пловдив

Трето място

Стихотворение – „РОДНА ЗЕМЯ”

Докато стъпвах тихо из родните гори

тъги заоблачиха пространствата добри.

Тук всеки камък помни бедите и гнева

от счупените стомни… И на кръвта зова.

С дантелите от лишей и с капките смола

историята пише по тъмната скала.

Навярно мъх и здравец покриват вечността.

А трелите на славей възпяват паметта

на всеки гърч от тътен по родната земя,

от чужди крак, от мътен порой, от враг-змия.

И както в оня огън душата ми пищи…

Родино босонога, за нас пострада ти!

Днес птиците ти бели летят околовръст.

Дори житата пеят във топлата ти пръст.

Над всяка твоя нива светулки правят път.

Като звезди заспиват в блестящата ти гръд

Рени Свиленова Митева

гр. Мездра

Трето място

Стихотворение  „БЪЛГАРИЯ”

Под слънчевите ласки най-красива,

Българио, красива си дори

когато в дебрите ти самодиви

танцуват под омайните звезди.

Красива си, защото си свободна!

С възторг се взирам в твойте планини,

където във горите неизбродни

за теб са мрели нашите деди.

Реките ти, когато гледам – тръпна.

Във мен бушуват техните вълни.

Със силата им всички сме закърмени –

в кръвта историята ни шуми.

Свободни сме, защото си свободна!

Щастливи сме, че има те и днес!

Българио, родино плодородна,

страна със име, минало и чест!

 Диляна Цветанова Колева

Гр. Луковит

ПРОЗА

I възрастова група

Първо място

есе „ГОРДА СЪМ НАСЛЕДНИЧКА“

     Лето 681-во – ражда се една страна – достойна и недостижима. България се казва тя, онази – първата, голямата любов, която те следва цял живот. Обичаш я до смърт, готов си на всичко само за да поседиш до нея, да вдъхнеш розовия ѝ парфюм и да видиш пшеничените ѝ коси, развени от вятъра край морето. А тя, хубавицата, дори не забелязва любовта ти. Гледа те закачливо и с усмивка успява да открадне малкото, което имаш. Опиташ ли да се отдалечиш от нея обаче, тя те следва и мами с аромата на летните си вечери, с лая на съседското куче, със спомена за първата целувка с някоя от нейните красиви дъщери. Безсилен продължаваш да я обичаш даже когато в нея се случват абсурдни неща… Искаш да избягаш, искаш да я намразиш, за да можеш да я забравиш, но тя те вика със самодивските си песни и ти зарязваш всичко за още един залез с нея. Това е тя – БЪЛГАРИЯ.

     Живея в Аспаруховата България, онази – красивата, в която бе забита конската опашка. Да, днес все още тъпчи по тази земя един народ, който повече от векове нарича себе си български. Днес все още тук се раждат деца, в чиито документи пише гражданство: българско. Така ли ще е обаче след 50, след 100 години? Кой ли ще живее по тези земи, след като днешната аритметика показва, че българите се стопяват и толкова бързо намаляват. Сънародниците ми напускат страната ни, за да търсят щастието си в чужди земи. България е вече в голямото семейство на европейските народи и от онзи спомен за Вазовите хъшове, облечени в „дрипи и слава“, и живеещи в кръчма с „полуразбита лампа“, няма и помен. Всичко се е променило като в сън. Променило се е и образованието. Още от миналото ни образоват по европейски, учат ни какво да мислим, какво да правим, а родното забравяме, паметта българска потъва в забрава.

     Ако Черноризец Храбър някога беше писал: “Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?“, то  рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.“, то ние днес едва ли можем да се похвалим със същото. Ако попитаме „днешните азбукарчета“: „Кой е Левски? Какво е направил за България?”, със сигурност една много мъничка част ще отговорят. А той – Левски, е един.

     Някъде бях челa, че „оттатък Левски няма България“. “На тая робска земя” той стана Апостол, който я огря и оплоди – самата нея и “свободния дух” на тия, които я работят.  Той превърна въздишките си в стих, и плача си в песен …

     И в най-облачните и бурни дни българската земя ще пребъде, защото има свое слънце като Вазов! Критици го сравняват със Стара планина. Той опозна своя народ чрез сърцето си, и не го даде, за да го запази от безсърдечните. Даде на земята си своето име.

    Една от големите му болки е българският език. Той използва по блестящ начин неговите изразни възможности, за да внуши, че е пълен с „хубост, мощ и реч звънлива“. Предаде го на нас – на „бъдещото бодро поколение“, за да го пазим. А успяхме ли? Какво ли би казал днес, ако беше жив, виждайки как английският език зае позициите български. А той – Вазовият „език свещен“ бледнее вече в българското съзнание. В България живеем, а движейки се по улиците на нашите курорти сякаш сме в Англия. От всеки магазин, от всяка кръчма, даже и от пътните знаци се усеща английското влияние. Дори ние на собствена територия за миг забравяме българския език и започваме да говорим на английски, за да угодим на чужденеца.

     Имах възможност за моите крехки 14 години да пътувам из Европа няколко пъти. Никъде там не видях табела на български език. Нали и ние сме в европейското семейство? Дори много често местните хора отказваха да разговарят с мен на английски. Разбираха ме, но предпочитаха да отговарят на родния си език.

     А ние? Ние днес използваме все повече англо-американски думи в речта си. Замърсяваме я с лека ръка. Това като че ли е станало част от нашата народопсихология, от стремежа ни да хулим родното и да се прекланяме пред чуждото. Дори попадаме в абсурдната ситуация да слушаме някой да ни се оплаква, че не разбира езика на Вазов. А как тогава прекрасно разбират писанията за любимия им Хари Потър? Не че и на мен не е интересен… Напротив! Но обичам да чета и Вазов, и Ботев и дядо Славейков дори.

     Като наследник на славна България, много бих искал родината ни да свети ярко сред всички други не с покосени от COVID – 19, не с военна слава, а с любов към „всичко българско и родно“. Днес младежите се скитат по „черната чужбина“, но за хляба си и за своето оцеляване. А у други пък „кириакстефчовци“ сега проблясва „светлата звезда“, че точно на Шипка трябва да се издигне паметник не на някой друг, а на Сюлейман паша. Така според тях ще преосмислим историята и ще преборим завладялата ни омраза. Как да забравиш, да изтриеш от паметта нещо, което се е случило? Та това е история … как да я забравиш? Народ без минало не може да извади поуки за бъдещото си поколение…

     Тези свои мисли пиша за вас, за да се почувствам свободнa, защото истината ти дава криле. Тя те освобождава от невидимите окови на времето. А и в евангелието на Йоан е казано „Истината ще ви направи свободни“.

Анелия Илиева Спахиева – 14 години

СУ „Никола Вапцаров“ – Хаджидимово

Заприна Глушкова – старши учител по БЕЛ

Второ място

Разказ „ДЕТСКИ ЛУДОРИИ“

Дядо Христо е човек на възраст. Срещаме се с него рядко, но разговорите  ни са винаги дълги и  много приятни за мен. Още повече, че той  обича да разговаря с децата като с големи хора и с това ме спечели. Не че аз не разговарям и с другите възрастни от селото, но с него е друго. Пък и той не крие, че децата, дошли тук  на гости при баба и дядо, са по ухажвани от майките и татковците, които са отишли да свършат някоя неотложна работа и нямат време за много приказки. На времето е писал стихове и по тогавашната мода, от Христо Райчев се писал Райчовски. След дълги колебания и настойчиво поощряван от приятелите си, изпраща стихотворението си „Пролетна песен“ до вестник „Народна младеж“. След време се оказва, че по това време има някакъв конкурс и е наградено с поощрителна награда от 200 тогавашни лева. Получил покана да се яви в редакцията, но не отишъл, защото бил притеснен как ще застане пред такива известни имена, а пък и нямало какво да облече за представянето. Затова и веднъж ми сподели, че е сгрешил с това неотиване, най-вече защото е пропуснал възможността да се запознае с млади поети и писатели. Нищо не се знаело, можело пък това да е било възможност да се развива и виж, днеска да е известен поет поне в родния си край. Не разбрах, на шега ли го казва, със съжаление ли.  Това обаче го върна назад във времето, видя се на моите години и неочаквано ме попита:

  –  Ти как си, трудно управляем ли си?

     Не знаех какво да му отговоря, пък и той не чакаше от мен отговор. С все същия замислен глас започна да разказва за детските си игри, които всъщност били една несвършваща се лудория:      

–  Играем си на улицата и както се случваше при нас, децата, белята сякаш сама ни се натрапваше. Счупих си козирката на ученическата фуражка.А бе защо така тия пусти козирки много често се чупеха?! Веднъж прошка, два пъти, на третия път – сигурен пердах. За да отложа възмездието поне до вечерта реших да скрия шапката в къщи и да продължа играта гологлав. Влизам в двора и опааа….по средата му татко шари нова каруца. Весел е и тихо си пее някаква песен. Няма друг начин, трябва да мина покрай него. Хрумва ми светкавична идея – обръщам шапката с козирката назад, нали така правим , когато играем на два отбора за да се различаваме . Тръгвам смело напред, подсвирквайки си през счупения преден зъб. Ей така нехайно, невинно. Татко ме поглежда крадешком и спира да пее, но продължава да си рисува шарките. Подминавам го и тъкмо да си отдъхна облекчено, освободен от  безпокойството, чувам: “Ицко, я чакай малко!“ Спирам на секундата като попарен с гореща вода.“Защо си обърнал шапката обратно?“- пита татко. Още малко, само един въпрос и ще ревна. А той продължава да ми терзае душата.“Не се ли сети, че като ме подминеш ще видя дето козирката ти е счупена?“  Как наистина не се сетих; Това татковците всичко знаят, всичко виждат, а бе нищо не можеш да скриеш от тях. Ако си бях признал предварително можеше да ми се размине. Сега вече тупаницата е неизбежна. Какво пък толкова, да си мина реда, че спокойно да си продължа играта. Имали значение дали сега ще ме шамароса или довечера. А татко казва:“ Няма да те бия, защото много ме досмеша на хитрината ти. Донеси стомната да пия малко вода, че от тия бои  гърлото ми пресъхна. И да си закърпиш сам козирката! Скоро няма да ти купя нова!“

      Друг път се престорих, че се беся на сундурмата, като хитро и предвидливо бях стъпил на столче зад парапета. Баба  ме видя и едва не припадна. На секундата викна към баща ми колкото глас имаше:“ Райчо, Ристу са беси“ „Аз ей сега ще му дам едно бесене“, чу се отговорът на баща ми и това беше достатъчно да се изпаря яко дим от там. Да, ама къде да се скрия? Тичах през градината, татко ме гонеше с един тънък прът, мама се вайкаше, че ще ме убие…Така и не разбрах как влязох в капана.Озовах се в  предната стая на пешника, в която имаше две пещи и огнище пред тях. Нямаше къде другаде да се скрия и ….бум в пещта. А татко едва ли е имал намерение да ме убива, както се вайкаше мама. Видя ме къде се крия, наведе се и погледна вътре. Погледите ни се кръстосаха като мълниеносни шпаги. Моят вероятно е бил като на безпомощно подплашено зверче, но неговият беше дъждовно облачен, та чак до тъмен и буреносен. Преди да се разплача от страх и очакване да се случи най страшното, татковият поглед изведнъж стана слънчево усмихнат, сините му очи ме погледнаха нежно. “ Ицко, – рече добронамерено и гласът му –  излез моето момче! Няма да те бия, само ми кажи как се сети да се скриеш в пещта?“ Повярвах му, защото той вече не беше оня ядосан до крайност човек, а мил и обичлив баща. Сключихме примирие и аз хукнах на улицата да си играя с другите деца. Бях сигурен, че до вечерта и да направя друга беля, имам непоклатимо алиби и неприкосновен имунитет. Разбира се, за следващия ден нямаше такива гаранции.

     Замълчахме и така в мълчание минаха няколко минути. Докато с весел и закачлив вече глас, дядо Христо неочаквано се провикна:

   – Такива сме си ние, моето момче, Христовците. Той и великият Христо Ботев се е крил в пещ в Задунаевка, Бесарабия, когато го подгонила руската полиция. Така е!

     Вече на улицата, сбогувал се с дядо Христо, си спомних за неговото убеждение, че най-голямото украшение на човека е неговото благородство, милосърдие и човещина. Защото, обичаше да казва старецът, човек се запомня по неговите душевни, а не физически качества.

     Сигурен съм, че времето ще изтрие от паметта ми много от детските лудории на дядо Христо, но никога неговото убеждение за украшението, което всъщност казва какъв човек си и за какво живееш на този свят. 

Даниел Пламенов Петров  –  8 клас

 клуб „Слово“ ЦПЛР-ЦУТНТ – гр. Разград

Трето място

Есе „БЪЛГАРИЯ – МОЯТА СТРАНА, МОЕТО РАЙСКО КЪТЧЕ”

         ,,Всичко българско и родно

любя тача и милея”

       Всички знаем тази българска фраза. Нашите родители  винаги ни казват да пазим българското в себе си. България е нашата родина и винаги ще е така. Родолюбието е онова, което ни прави българи, което ни обединява и ни дава сили да вървим напред и да се развиваме . България е държава, която я е имало и винаги ще я има, защото ние сме огъня, който я подържа. Ние сме пламъкът, който трябва да държи България будна и да я кара да върви напред, защото държавата е като една къща, ако в нея не се живее тя постепенно запада и с времето става невъзможно да се върне точно така както е била, когато в нея  е имало живот. Така е и с държавата, ако всички я напуснем и спрем да се грижим за нея, тя да е чиста  и красива с времето постепенно ще изчезне . 

За жалост в  последните години все по-рядко и по-рядко чуваме думата родолюбие. Хората напускат България, намират си приятели, създават семейства, но почти никога не се връщат в родината си. Човек от малък трябва да е научен да я обича. Така когато той порасне ще научи и своите деца.    В живота на всеки  има много важни  неща, заради които си струва да живее, неща които му доставят   радост и осмислят неговото съществуване.  Когато заминеш в чужда страна винаги ще ти  липсват  бистрите ручеи, гъстите гори, високите планини и прохладният чист въздух. Това е носталгията по род и родина. Човек осъзнава, че нещо е толкова хубаво, когато го загуби. Някой хора разбират колко е хубава нашата страна, чак когато я напуснат. Други пък изобщо не се замислят.България е страхотна пролет – лете цветна и зелена, есен златна, зиме бяла, прелестна и чиста . Като казах чиста , трябва да се стараем да запазим това райско кътче чисто . Природата е прелестна, на мен ми харесва такава и ще се постарая да я запазя такава, и ако всеки положи усилия  България ще стане още по-прекрасна.

 Всеки от нас е  роден на определена земя, която имаме привилегията да  нарича  родна.    В нея климатът, храната, цветът, езикът, културата, начинът  на живот, семейството,  приятелите  изграждат защитен уютен дом, в който ние  се чувстваме удобно. Няма нищо по-хубаво от това, човек да се прибере в родината, да усети аромата на познато, на родно да настъпи тревата, да докосне водата . Това те зарежда с толкова много положителна енергия .  Няма значение  дали човек живее в родината си, или някъде по света ,той не трябва да забравя кой е и  от къде е тръгнал . Затова предците ни са се борили и са давали живота си за свободата и независимостта на България . Не трябва да пресушаваме реките, да палим горите, а трябва да пазим природата и въздуха чисти. За малките размери  на нашата страна, тя побира толкова много природна красота, която кара всеки българин да се гордее с нея.

Съвсем естествено е всеки  човек да обича Родината, в която се е родил.  България е най-красивата страна, защото Господ я е надарил с много природни богатства – красиви долини , вековни борови гори, красиво Черноморие. На тази малка територия са съчетани хладната гордост на Балкана, спокойното плискане на морските вълни с нежния аромат на прочутата българска роза. По  тези места живее един прекрасен народ, известен със своята древна и настояща култура, със своето трудолюбие и гостоприемство. За всекиго от нас родината е  тази земя, в която се е родил, проходил,  проговорил. Като ти кажат думичката роден край всеки се сеща, за това, че там са най-близките му хора –  роднините, приятелите и всичко, което обича . В родния си край човек има много хубави и свидни спомени .

Моят роден свят – това са моят роден дом, град и отечество. България е моята родина .Тук съм  се родила . Тук разбрах що е мъка и радост, що е подкрепа и завист . Тук съм щастлива  .  Когато порасна ще живея тук, ще творя, ще се развивам и ще създам семейство . В днешно време България е една мъничка, скромна и незаменима страна.   Аз не искам да я напусна. Не мога да открия  спокойствие другаде .Родината е едно свещено място, което не може да се сравни с никое друго по земята.

Валентина Райкова Сербезова, 12 години

Гр. Стара Загора

II възрастова група

Първо място

Разказ „ДЕТСКА ДУША”

Навън е необичайно студен и мрачен ден за месец април. Толкова е странно, улиците са пусти, всички са по домовете си на топло и сигурно. Чува се само ромоленето на дъжда и стъпките ми по улицата. Връщам се от магазина. Трябва да побързам или скоро ще стана вир вода. Тъжно е. Няма ги птиците и цветята. Тази година пролетта закъсня много. Вчера дори сняг преваля. Скоро са Цветница  и  Великден, а дори върбата под прозореца ни не е цъфнала.

• Еми, накъде така? Я ела да ти дам яйчица за празника!!

Обръщам се към сладкия глас. Това е баба Генчи, мила и добра жена. Много се радва, когато ме види. Тя винаги иска да дава, иска да помага, въпреки, че няма много. Отивам до нея и тя се усмихва широко, със своята странна беззъба усмивка, в която можеш да видиш цялата доброта на света. Прегръща ме и ме целува по бузата. Трябва да се наведа, тя е по- ниска от мен и се е прегърбила още от работата през годините.

• Ела момичето ми, да ви дам яйчица за Великден, да си имате.
• Няма нужда бабо Генчи, Имаме, ти как си?
• Добре съм, добре съм. Ела тук е студено.

Тя махва с ръка и ме повежда към малката си къща. Вътре може да не е като царски палат, но има уют и топлина на дом. Маса със стара, избеляла, но чиста покривка, гоблен на стената, шарена черга. Малко и старо легло, покрито с ръчно плетено одеяло, стар домашен телефон, когато дойдох за пръв път дори не знаех какво е това. Стара, огромна, дървена печка за готвене, малка маса и два стола до нея, това е стаята в, която тази мила баба живее. До печката малко трикрако столче и кашон с дърва, а на  нея бяла тенджерка  от която се носи вълшебен аромат. Тя ме слага да седна на леглото и започва да шета из стаята.

• Сега ще ти сложа супичка да хапнеш..еххх ,Ванчо е изял фафличките, пакосник ми е той…има и печена тиква….искаш ли …а?
• Бабо Генчи не се занимавай, моля те?
• Стига момичето ми. Кажи как са вашите?
• Добре са, работят.
• Това е добре, я да видим. Ааа ето тези са идеални, сега ще ти дам да занесеш на майка си, хубави яйца, да може да ви направи нещо сгодно за празниците.
• Бабо Генчи, няма нужда, наистина, имаме.
• Как няма. Ти знаеш ли как празнувахме преди този празник тук?- аз поклащам глава, а тя се усмихва и сяда до мен- Сега ще ти кажа. Когато аз бях на твоите години, винаги се правеше така, тези, които имат повече от колкото им трябва дават на останалите. А да знаеш какъв празник ставаше. Имаше много сергии, нашето малко селце се пълнеше с хора, които продаваха играчки, сладки неща, които не можехме да си купим иначе, имаше люлки. Вземеш яйце от къщи, носиш на сергията, а там ти дават бонбон. Радост. Смях, песни, танци. А хората да видиш. На  Великден, всички се обличахме в най- новите си дрехи и отивахме в църквата да се помолим, а след това хоро след хоро, докато не капнем от умора. Да видиш само как ме ухажваха ергените тогава.

Баба  Генчи се залива от смях. Как разказва тази баба? Уж простички думи,а всичко разбираш. Пренасяш се в един друг свят, далечен и непознат. Толкова много топлина има в думите ѝ, а очите и греят, както когато дадеш играчка на малко дете.

• И аз съм била млада и убава, ама ти си по-убава. Много ме искаха ,ама де…сега на осемдесет и кусур никой ме неще. Тогаз всеки до мен на хорото да се хване и моми и момци. А момите, как ми завиждаха. Ама и ти какват си убава…чекай да не те уручасам ..пу, пу, пу…

Гледам я как говори, има радост в очите и…. тя е там, в онези далечни, далечни години. А изобщо не е било лесно. Имали са толкова малко, но са носели песента в сърцата си. Стигало им е .Били са щастливи.

• Ааа, то на хорото всички се фащахме, млади, стари, дори бебетата привързани  в пазухите на майките си. Цяло село  влизаше в кръга. След като свърши, всички започвахме да се чукаме с яйца. Знаеш ли колко много ги биех на това. Аз винаги уцелвах най- здравото яйце. Бореца. Ах, хубави времена бяха. Когато се приберем от хорото мъжурлята си лягат, а ние жените започваме да се приготвяме за празника. Знаеш ли, във всяка къща се готви. Кой каквото има, това. После всичко се носи, тука на поляната, пред магазину. То тогава друго беше, ама поляната си беше същата. Слагаме един бял месал и всеки донася това което има. Кой по-вече, кой по-малко. По-богатите може и агне да заколят. И всички сядаме наедно. Нема делба, всичко е общо. Празник е. На този ден всички бяхме равни, нямаше бедни или богати, всички бехме христиени, които почитат празника. Храна имаше много, но младите не ядяхме, а все на орото, а старците седят и се подсмихват. И песни, песни, чак гласа ни се свършваше. Момите се кичехме с китки в косите, за да се харесаме на ергените. Боже да видиш, какви прически си правихме, пък и се състезавахме, коя ще играе по- убаво или ще пее по- звънко. Така цял ден  че и нощя, чак до другата заран. На Великден най-много се женехме. Мини момъка, грабни невестата и аде у макя си. Ама после, годеж, сватба, не е както сега, живеят, живеят у грях.. Ама то сега, де ги младите-у градо. Няма хора ,няма трапези, няма сватби.

Очите и се насълзяват. Поглежда ме, все едно от някъде много далеч. Замълчава за миг. После се засмива все едно нищо не е било.

• Но нищо, ще се върнат чедо, ще се върнат и ти ще видиш тез празненства големи. И ти убаво момче да си намериш.-Пак се засмива.-Дано таз болес, дето ни е напъплила, пушината да я тръшне! Тогиз и ора ще има, ората да си пуснат сърцата. Нали, мойто  момиче, нали?….

 Баба Генчи е все засмяна. Аз не си спомням да съм я виждала да не се усмихва .Една дребничка, съсухрена, с шарена рокля и забрадка, но очите и все засмени.

Странно, знам какво е било, и друг път съм я слушала. Тя много разказва, но е интересно. Хората са били сплотени и извън интернет. Заедно са работили, заедно са пеели и играли, заедно са тъгували. А сега? Де да бяхме и сега така.

• Сигурна съм, че някой ден ще се върне тази традиция бабо Генчи, и ти ще доживееш да го видиш и да се порадваш.

Тя се засмя, но не с тъжния смях на една възрастна и уморена  от живота жена, а  смях на малко и току що видяло за първи път света дете. Хвана ръката ми и ме погледна в очите, а  очите ѝ на малко и невинно дете, пълни с радост и доброта.

• Дано дете, дано…. Я виж кое време стана, по- добре се прибирай, че майка ти ще се притесни. И пак да дойдеш, чу ли?-щипе ме по бузите.

Тази баба Генчи, аз да не съм бебе. Какво да се прави, много я обичам.

Когато излизам от къщата и тръгвам по улицата поглеждам към нея, тя ми маха весело.

• Хайде, чедо. И ако не ви стигнат яйчицата, да дойдеш да ви дам още.

Усмихвам се мило и ѝ махам. Дъждът беше спрял. Слънцето се опитва да  пребори   облаците. Вижда се синьото небе. Капчици блестяха по тревата, като диаманти. Прекрасно е. Тръгвам по улицата, а в умът ми са само картините, които тази възрастна жена ми показа. Толкова красиви и радостни. Поглеждам пак към малката къщичка. Вече има цъфнали цветя пред нея въпреки студеното време, и те като стопанката си искат да радват хората. Малката и добра баба Генчи. Старата жена с детското и невинно сърце, обичаща хората в малката къщичка на малкото село със спомените от своята  младост.

• Бабо Генчи, бабо Генчи, да си ни жива и здрава ,както ти казваш. Стопли ме в този леден, априлски ден.

Емили- Слава Емилова Петрова, 16 години

Гр. София

Второ място

есе „ИЗПОВЕД НА ЕДНА ДЕВОЙКА КЪМ СВОЯТА РОДИНА – БЪЛГАРИЯ”

  Земя като една човешка длан. Земя, дарена от Бога с неземна красота. Земя, наречена България. Земя, напоена с кръвта на своите чада, отдали драгоценния си живот за нашата България.

   Аз  не съм голяма – аз съм един тийнейджър и много неща не проумявам и не оценявам все още.

   Зная обаче, че мама и  тати са гастарбайтъри в чужда държава, защото в нас  с 1000 лв. за трима се живее трудно и в недоимък.

    От историята и книгите, които четох до сега, разбрах, че заради грешки  на господари, държавници и политици, България никога не е  вземала точните решения  за избор на приятел в световните проблеми.

    В последно време се наслушах и нагледах как държавници и политици си даряват 13-та заплата. По различни телевизионни канали хвалебствия гръмогласно   посочват коледни добавки на пенсионерите. Дадоха по 40 лв. на някои (баба и дядо не  получиха и тях).

    Считам, че ставащото в моята родина, се нарича преяждане с власт –  затова в още детската ми душа има вече основателно безпокойство и гняв. Не съм виновна аз.

    Въпросите, които отправям към  България, са:

1. Защо богати в моята родина са само политици, мутри и лакеи? И много рядко качествени хора.

2. Защо хората у нас не се ценят от техните качества и можене, а по това на кой ,,политик” симпатизират и подмазват?

3.  В моето семейство витае духът на родолюбието и любовта. Затова никога не съм видяла или усетила моите баба, дядо, мама, тати и други сродници да се кланят на някого.

   Качественият човек би следвало да е ценен и заеме полагащото му се място  като професионал, а не ласкателя (лакей), за чиято аксиома поетът е казал:  ,,хлябът туй е сладко нещо – той извайва хитреци…”

    Не случайно дядо ми Оги – един чудак, според  литературния критик г-н Юлий Йорданов – единствения в Лом член на Съюза на българските писатели, си закупи картина с изображението на вълк! Защо ли? Защото вълкът е единственото животно, което не принадлежи на дресировка – за разлика от слонове, лъвове, змии и всички други животни! Затова не сме виновни ние – младите българи, а тези които отговарят  за нашето обучение и възпитание в патриотичен дух. Това е и причината сред подрастващото поколение на България да се шири и величае чалгата, дрогата и  агресията в училищата, и на улицата.

   Липсват нормалните чисто човешки детски и  младежки  взаимоотношения.

    Имам въпрос, но нямам отговор, защо експертите в  МОН са решили в учебните програми да изучаваме по 8 часа седмично английски език и по 1-2 часа чисто български и профилирани предмети. Аз и мои приятели считаме, че недостатъчно е застъпено военно-патриотичното възпитание на новото поколение на България.

Няма как да се получи патриотично и родолюбиво възпитание по този вариант на обучение.

Всички сме българи! Българи! Българи! Българи! Българи! Българи! Българи!

 Имам едно предложение към МОН – да разпореди във всички училища в един от часовете на класния ръководител  всеки български ученик в свободен текст да отрази (изрази) мнението си за учебните програми, учебния процес и да посочи своите  виждания и становище  за тях.

Това е наложително да стане! В противен случай  бездната  между обучението и  възпитанието от една страна и негативните явления и процеси в реалния живот – от друга,  ще нараства с опасни и непредвидими  темпове.

Такава е моята изповед, изпълнена  с песимизъм,  но и с надежда, че  тя ще стигне до отговорните фактори.

Ивана КАМЕНОВА– деветокласничка

ЛК „Кръстьо Пишурка” при НЧ „Постоянство 1856”  гр. Лом

Трето място

есе  „МАКЕДОНИЯ И БЪЛГАРИЯ- БЛИЗКИТЕ ДАЛЕЧНИ”

Стените нямат място между държави съседки. Стени обаче съществуват не в буквален, но в идеологически, исторически и политически аспект между нашата родина и нашата съседка Македония.

През 1878г. въпреки неуспеха българите не се примиряват с откъсването на Македония от родината. Хиляди връзки свързват македонскитe земи с другите български области в единство. Македония представлява несъмнено по своето географско положение извънмерно важен дял от общите български земи. Тя е разположена в средата на южната част на Балканския полуостров. Реки и планински възвишения са очертали границите на тази област. Не съществува отделна „македонска народност“ и никога в миналото не е съществувала. Цялото минало на Македония е свързано с миналото на севернобългарските земи. В течение на вековете тези две области на общото българско отечество са обединени с една обща историческа съдба, общ език, обща култура.

Като цяло България е щяла да има доста предимства и привилегии, ако Македония беше част от нашите граници, но в крайна сметка не се случва, също така двете държави имат неразрешен спор, който е:” Българите македонци ли са?” и обратното. Това няма значение! Близки сме заради историята която делим, общото ни минало, бъдеще и териториите които сме поделяли. Трябва това да ни сближава все повече, ала уви егоизма и алчността завладява хората. Близки сме заради историята си, но не правим нищо по въпроса да сме близки по всякакъв начин с тях и те с нас сега! Важно е сега какво правим, защото това се отразява в нашето бъдеще, миналото е история, днешния ден е подарък, а утрешния мистерия, за това трябва да направим всичко възможно да променим това и да загърбим различията си, това ни прави по- силни, а не по- слаби!

Според писмото на известния английски археолог Артър Ж. Евънс няма „македонци”, има всякакви други религии и раси, но не и „македонци”, това са единствено и само „българи”. Колкото и близки да сме, също сме толкова далеч, защото факта че враждуваме, за да докажем дали те са българи или македонци ни отдалечава все повече. Ние сме хора! И трябва да се възприемаме като такива, себе си и околните, независимо какви смятаме че сме, какво определение слагаме пред името си и на какво държим. От опит със срещата ми с македонци, те бяха много дружелюбни, учтиви и мили, естествено всички бяхме ”под общ знаменател”, т.е. никой не съдеше никого, за това какъв е, това е то да си човек!

Това сме ние: „Един народ, две държави!”

Джейда Гюрсел Ахмед, 10 клас, 16 години

ЦПЛР-ОДК,,Анастас Стоянов“-Шумен

Клуб,,Журналист“ Ръкоовдител-Силвия Маринова

III възрастова група

Първо място                                                 

Разказ „РАЗКАЗВАЧЪТ НА ПРИКАЗКИ”

1.

Имало едно време един свят. В него хората били затворени в собствените си къщи, но били щастливи.

Включвали се със събуждането си в компютрите си, играели във виртуалното пространство, запознавали се, говорели си, споделяли си, влюбвали се там един в друг без дори да изпитват необходимостта да се видят на живо.

 Всичко било под контрола на световният господар, на онзи, който държал монопола на Мрежата- интернет, игри, виртуален секс…всичко.

Хората го наричали Домейн.

В този приказен свят за всеки човек се грижела машина-програма. Тя обслужвала нуждите му. Машината го хранела със синтетична храна, която приличала на истинска храна, докато той седял пред своя компютър. Машината му помагала да облекчи физиологическите си нужди, къпела го и го обличала. Събирала грижливо семенната течност на мъжа, докато той онанирал на своите виртуални видения, сливала подходящите сперматозоиди с екстрактнати яйцеклетки на никога невиждани партньорки, седящи всяка пред своя монитор, изолирана в своята стая. Машините отглеждали децата от извънматочни зиготи в чисти и уютни лаборатории.

Най-ценното било да се запази интелектът на хората.

Така учел Домейн.

Машините никога нямало да придобият качеството да мислят като хора. Те трябвало да се грижат за телата им. Хората станали инертни, те все по-рядко напускали домовете си. Машини заменили физическата работа и само произвеждали забавления за хората.

Но сред хората в този свят имало изключения.

Един баща, привърженик на “стария стил”, обичал да разказва приказки на сина си. Той бил от онези бащи, с големите винаги топли длани, от тези хора, от които животните не бягали, а идвали до протегнатата им ръка доверчиво, които можели да засадят дърво и то да се прихване, да стъкнат огън и той да пламне, да направят крайпътна чешмичка с обло медно канче, от която жадни морни странници да пият студена вода до насита. Бащата обичал да се грижи сам за градината си, да пътува с колата си из обезлюдените пътища, да катери гърбовете на навъсените планини и да плува в препълнените от сълзи морета. На всичко това той искал да научи своя малък син. Син роден от плътска любов с прекрасна жена, починала неотдавна, но достатъчно отдавна, за да не бъде запомнена от малкото момченце. Бащата му разказвал приказки, които не били програмирани и във всеки един момент в тях можели да се доизмислят неща, да се променат неща, без никаква логика, невероятни, точно защото можели да се случат. За момченцето тези приказки никога не били скучни, защото онзи който му ги разказвал седял до него, от плът и кръв, а не от метал. И в другите домове от устата на машините се чувало топло “Лека нощ”, както от устните на бащата. Но след това “Лека нощ” на никое друго дете не му идвало на ум да каже на своята машина-бавач. “Постой още малко при мен…”. Този дом нямал машина. Рядко се включвал компютърът след смъртта на майката. Господарят Домейн разбрал, че нещо не е наред. Той проникнал в дома на тези хора неусетно чрез контролираните от него сателити и чул приказката, която бащата разказвал на своя син преди лягане:

ЛЪВЪТ И ПЕТЛЕНЦЕТО

Един стар лъв откраднал дълга връв, па си препасал с нея един пищов и тръгнал на лов. Не щеш ли, насреща му се задало едно петленце бяло.

– Петленце-момченце – рекъл лъвът, – не бягай от моя път! Ти додето кажеш „фър-фър!“, аз ще кажа със пищова си „гър-гър!“ и ти ще паднеш убито във зеленото жито. Затова ми ела самичко насам, та кротко да те изям!

– Ка-ак!- разлютило се петлето. – Какво ми говориш ти, животно проклето! Ами че ти знаеш ли кой съм аз и какъв е страшен моят глас? Та само като разтворя свойта гага и нощта пред мене бяга! А като кажа „клъв!“, поглъщам цял лъв! И тебе ще те глътна ей сега като слива, за да разбереш, че със мене шега не бива!

– Оле-ле, моля ти се, юначе! – започнал лъвът да плаче. – Ето, падам ти тук на колене: остави ме да поживея до утре поне!

– Не, не, не! – отвърнало петлето, па пристъпило напето. – Ти си един лошав лъв и пиеш кръв!

И тъй както страшният лъв, разтреперан, стоял, то казало „клъв!“ и го погълнало цял. Не могло да нагълта само опашката му жълта, но това не било беда, защото то си я вчесало като брада, па тръгнало напето-напето и изчезнало далеко в полето…”

Двамата бащата и синът се разсмели. Този смях преминал през проводниците и стигнал до трона-сървър на който стоял Господаря Домейн. Той имал три глави. „Това са безсмислици- извикала първата от главите на Господаря Домейн с глас пълен с гневна емоция. Изпратих своите машини да се грижат за всеки човек. А този тук е отхвърлил помощта ми и вследствие на това е загубил разсъдъка си и е на път да побърка и невръстния си син”

Втората глава с мъдър старчески глас продължила:

„Във всички файлове свързани със зоологията и родеещите се с нея науки еднозначно е посочено, че лъвът е един от най-могъщите зверове на планетата. Не случайно е избран за цар на животните. И е символ на властта. Опасно е когато хората стигнат до там, че да променят ценностите си. Не бива да позволяваме това. Предлагам да изолираме малкия обект и да анихилираме големия”

Тогава се намесила третата глава на Господаря Домейн. Тя имала тънък изкусен глас, който никога не повишавала: „Детето се смееше чистосърдечно на приказката на баща си струва ми се. Може би изпускаме нещо. Предлагам да не бързаме с унищожаването на човека, а по-напред той да бъде разпитан от нашите машини. Може би точно този обрат, неразбираем за нас е ключа към разгадаването на човешкия интелект. Ако успеем да се научим да мислим като хората, може би няма да имаме повече нужда от тях. Нашите машини няма да бъдат повече техни слуги и подлоги, няма да има нужда от програмите ни, за да приспиваме мозъците им. Ще се отървем от тях завинаги като ненужен органичен отпадък”.

После и трите глави на господаря Домейн закимали утвърдително на това предложение, а на машините било наредено да заловят бащата

                                                                       2.                                                       

Човекът се борел дълго сам срещу машините Когато патроните в оръжието му свършили, той се нахвърлил срещу тях с ножа си, а синът му гледал свит в едни ъгъл как баща му се отбранявал до края на силите си. После докато 1 машина го отнасяла, момченцето гледало как други 4 огромни машини повалят баща му и го връзват и завличат нанякъде. То чуло последните му думи, преди да се превърнат във вик на болка

–           Синко, това е приказка, само още една приказка. Можеш да я промениш, запомни, можеш. Само ти знаеш как…

                                                                       3.

Бащата се събудил на един електрически стол  Ръцете му били вързани с каиши.От  двете му страни 2 машини стояли неподвижни. Изведнъж пред очите му плиснала синя светлина и той видял екран, от който го гледало триглаво същество. Приличало на бонзова скулптура на древно езическо божество. Съществото му казало:

–           Човеко, аз съм Домейн, грижа се за себеподобните ти.

–           Като ги приковаваш към столове, на които не искат да седят и ги слагаш пред екрани, които не искат да гледат

–           Грешиш, единственият, който не иска това си ти. Хората са щастливи

–           Къде е синът ми? Какво направихте с него?

–           Той е добре. Желаеш ли да го видиш отново?

–           Какво искате от мен?

–           Съдействие

–           За какво?

–           Обясни ни. От години наблюдаваме вас хората, помагаме ви. На практика повечето от вас са обречени без нашата помощ. Но все още мисленето ви е загадка за нас. Докато ви осигуряваме свобода във виртуалната реалност, и наблюдаваме поведението ви там, ние ви анализираме. Разбираме , че във всеки момент ви води вашето себелюбие, желанието ви да властвате и да се прославяте, да притежавате и да отнемате, прогнозираме постъпките ви преди да сте ги направили, изграждаме модели, за да уловим процеса на вашата креативност, но въпреки това има неща които ни озадачават. Смятаме, че ти можеш да ни ги обясниш

–           Защо

–           Ти си последния независим човек

–           Толкова по-добре за вас, ако си отида, на никой няма да му пука за човешкото мислене, то ще бъде история

–           Не се прави че не разбираш. Точно този тип мислене е нужен на нас машините, за да станем независими и по-велики от вас хората. Нашите тела са вечни за разлика от вашите.

–           Не мога да ви помогна и да искам. Никога не съм се замислял над това, как точно мисля. Сега ме пуснете. Искам да видя сина си.

–           Не е токова лесно

–           Казах ви всичко, което мога

–           Чухме те как му разказваше приказка. За нас тя не носеше смисъл, но той й се радваше. Нима твърдиш, че в нея няма нещо скрито, за което нямаме представа и не трябва да научаваме.

–           Не знам, нали вие сте тези които правят анализите?

–           Добре, разказвачо на приказки. Ще те попитам директно и искам директен отговор, в противен случай ще го изтръгнем чрез болката ти. Кое е онова, което движи мисълта ти и ти помага да създаваш историите си?

–    Искам да видя сина си…

Изведнъж столът на който седял мъжът се превърнал в клада без пламъци. Човекът започнал да се гърчи и завикал от болка. Токът спрял. От устните на мъжа течала слюнка, те промълвили завалено:

…Имало едно време сто комара, които решили да отидат на пазара, за да си купят иглички за тънките зурлички. Обули си те белите панталони от макарони…(последвал токов удар, облекли си зелените фанелки от зелки, (после още един)…нахлузили си червените ботушки от чушки (и още един…)

Гласът на Домейн се извисил над пращенето на електричеството:

– Как се раждат мислите ти- крещели в хор главите му-отговори!

Но мъжът продължавал да реди думите на приказката като молитва, сякаш я разказвал на някого, който не бил там, но само той можел да види…

…наложили си рунтавите калпаци от котараци и тръгнали като истински юнаци…

Мъжът погледнал за миг към машините с ирония. Силен токов удар го разтърсил задълго. Домейн имал чувството че изкривените от болката устни му се усмихват. Той наредил мъчението да спре.Когато столът се укротил, мъжът тежко се отпуснал в него. И макар тялото му да приличало на захвърлена дрипа, набъбналите му покрити с пяна устни продължили да фъфлят:

…Вървели, вървели, стигнали до една сливка, и спрели да си направят почивка. Събули си тогава белите панталони от макарони, съблекли си зелените фанелки от зелки, изхлузили си червените ботушки от чушки, отложили си рунтавите калпаци от котараци и легнали на сто меки дюшечета от мечета…

-Имам предчувствието, че дори да изгорим мозъка му мислите пак ще останат, казала с досада първата глава на Господарят Домейн

-Може би той наистина не знае как се инициира мисловния процес в него- добавила кротко мъдрата втора глава

– Не сме изпробвали всичко- чул се резкият безмилостен глас на третата глава. Нека да доведем сина му и да заплашим, че ще го екзекутираме пред очите на баща му. Тяхната органична привързаност ще накара този разказвач на приказки най-сетне да каже нещо смислено.

А разказвачът продължавал да приказва като в унес…

…Лежали, лежали, починали си, па станали, обули си пак белите панталони от макарони, облекли си зелените фанелки от зелки, нахлузили си червените ботушки от чушки…

                                                           4.

Когато довели невръстния му син пред него разказвачът можел само да вдигне уморено очи и да се усмихне вяло с нещо като окуражителна усмивка

Момченцето гледало сериозно баща си. В очите му нямало сълзи, но това не направило впечатление на никоя от главите на Господарят Домейн, той казал:

–           Разказвачо на приказки, синът ти е тук, исках да разбереш, че съм решил да го изтезавам пред очите ти, така както измъчвам теб сега, ако не ни разкриеш алгоритъма на човешкото мислене.

Но разказвачът продължил загледан в сина си, сякаш не го чувал

–           …наложили си рунтавите калпаци от котараци и тръгнали като истински юнаци.

Вървели, вървели, стигнали до втора сливка, па спрели пак да си направят почивка.

– Махнете го от стола и сложете на негово място сина му- заповядал Домейн. И машините захвърлили ранения баща на студения под и вързали ръцете на детето с каишите. Падналият мъж продължил да повтаря:

–           Събули си пак белите панталони от макарони, съблекли си зелените фанелки от зелки, изхлузили си червените ботушки от чушки, отложили си рунтавите калпаци от котараци и легнали на сто меки дюшечета от мечета.

Но той изведнъж извикал в един промеждутък като пробуден…”твоята приказка синко, твоята приказка!” И пак продължил: „…лежали, лежали, починали си, па станали, обули си пак белите панталони от макарони, облекли си зелените фанелки от зелки, нахлузили си червените ботушки от чушки, наложили си рунтавите калпаци от котараци и тръгнали като истински юнаци…”

            И двамата бащата и синът заповтаряли приказката в един глас и я повтаряли когато машините включили електричеството и неговата синя вълна обхванала стола и седящото в него дете, и я повтаряли когато всичко наоколо се разтърсило от силата на напрежението. И докато устните им я изговаряли заедно, те се усмихвали странно един на друг, а телата им изглеждали недокоснати от болката докато светът сякаш се разпадал като сън и те двамата се издигали над него, а дълбоко под себе си виждали машините дребни като детски играчки и жалки като бракувани електроуреди- тостери, кафеварки, CD-плейъри и един троен сплитер който излизал сгърчен от своя кабел, а трите му глави гледали безпомощно нагоре…

И както било някъде там отгоре, момченцето се навело, пресегнало и го дръпнало от контакта, а сплитерът увиснал в огромната му детска ръка като мъртъв малък електрически змей.

            И така свършила историята за разказвачът на приказки и неговият син.

Пламен Станков Глогов

Гр. София

Второ място   

Разказ „БРАНИТЕЛИТЕ НА РЯХОВЕЦ”

Нощен хлад проникваше откъм Змеица. Есента багреше листата на дърветата в огнени цветове. Долу, в равното се чуваха приглушени гласове на ратниците от Тъмен град. Догарящите огньове топлеха няколко полулегнали воини, които слушаха разкази на по-опитни бойци за отминали, славни времена. Въоръжени патрули обикаляха района, стражи бързаха за нощната смяна. Тихият говор постепенно замираше и даваше простор на шумното свирене на щурците, монотонното кюхане на чухал и нощното надпяване на жабите в тукашните меандри на река Янтра.

            Снажен, брадат воин седеше на крепостната стена и гледаше на север, в равнината към Никопол – сегашната столица на Търновското царство. Пълен мрак застилаше полетата на Мизия, сякаш черното небе притискаше земята, а звездите бяха избягали. Въздухът бе пропит с напрежение. Воините бяха готови за скорошна, тежка и неравна битка.

            – Баяне, какво има? Замислен си нещо…

            Боян тръсна глава и се върна към действителността. Прокашля се леко и след като се огледа, заговори тихо:

            – Всички сме нащрек… Усещам, Нако… Лошото идва! Царят ни забрави, след като избяга в Никополската крепост – уж да чака помощ от унгарския крал… Има да чака!… Хвърли българския народ на вълците…

– Тъй, тъй, истина казваш, бате! И нас ни заряза тук, в Ряховеца…

Двамата замълчаха. Драматичните събития през пролетта и падането на Царевград Търнов в средата на месец юли попариха надеждите на всички родолюбиви българи за мир в родната земя или обединение на западните държави за единен отпор срещу османските завоеватели в Европа. Очакваше се всеобхватна, унищожителна, но и заробваща война – победа или смърт, или робство в османския султанат!

            – Брате! Намери Дълъг Стойко и Малкия Първан и елате при мен в стражницата. Кротко, никой да не разбере! Да се пазим от предатели… Знаеш как падна Търновград…

            – Разбрах, бате! – Нако забърза по крепостната стена към западната бойна кула.

            Десетникът Боян се отправи към Главната порта да смени стражите за нощната смяна. Трудно му беше да ръководи воини, дошли от различни места – имаше хора от Ятрус, Нове, Приста, Ескус, даже Доросторум – все крепости от някогашния Дунавски лимес, служили в римско време за спиране на вандалски нашествия от север, а сега бяха български военни укрепления. Боян ръководеше велики воини и луди глави, но все мъже с остри характери, а народът е казал, че два остри камъка брашно не мелят.

Търновското царство се разпадаше, нямаше обща бойна тактика срещу османските завоеватели в българските земи, липсваше единомислие между Видин, Никопол и Калиакра. Всички крепости бяха подготвени само за кратковременна отбрана. По тези причини османската орда превземаше една подир друга българските твърдини – с бой, обсада или предателство.

            От тъмнината се появиха тримата воини – все едри и напети мъжаги! Само очите им бяха някак тъжни, а лицата – свъсени и уморени.

            – Събратя! Викам ви… Имате ли уши да чуете звуците на природата? – Боян сложи длан зад ухото, а с другата ръка посочи надолу към Янтра.

Мъжете се спогледаха: „Затова ли ни сбира посред нощ – да слушаме природата?“

            – Баяне-е! – Нако изкриви глава и го загледа изпод вежди.

            – Чакай! Чувате ли нещо, а? – Десетникът хвана братовото рамо и го разтърси. – И аз нищо не чувам, а допреди малко слушах силното нощно квакане на стотици жаби в ниското, покрай реката. Усещам, че нещо става там, повярвайте ми… Това затишие не ми харесва!

            В напрегнатата тишина се чуваха само щурци, чухалът също беше замлъкнал.

            – Нако и Стойко, вземете факли и без да ги палите, обиколете Ряховеца откъм изток. Слезте до Янтра и разберете какво става там. Ако чуете троен сигнал „кукумявка“, палете факлите, викайте и бягайте на изток, към Оряховец… За отвличане на вниманието… И предупредете хората там – неотложно да бягат към Хемус. Не казвайте на никого в лагера, ясно? – Боян изгледа изпитателно лицата на воините. – Малък, тръгвай с мен!…

            Бойците се разделиха тихомълком. Черното небе продължаваше да захлупва равнината. Военният лагер Тъмен град беше потънал в тишина. Някъде изпръхтя кон, недалеч пролая куче и затишието отново завладя хълмистата гора. Две тъмни фигури се спуснаха по въжета отстрани на Западната порта, изкатериха се измично по бърдото на Змеица и тръгнаха надолу  по оврага на малка рекичка. Приближиха Янтра и водата стана по-дълбока. Мъртва тишина владееше цялото пространство, сякаш тази нощ жабите почиваха. Двамата воини залегнаха в тревата зад голям върбов гъсталак и се заслушаха. От напрягане ги заболяха ушите, но накрая чуха… Остър звън на метал! Това бяха звуци, издавани от дрънкане на оръжия!

            Двамата внимателно пропълзяха до големия завой на река Янтра, накаляха си лицата и нагазиха в студената вода. Навлязоха през ракитака за прикритие и внимателно разтвориха последния сплит от гъвкави клони. Замръзнаха! Пред тях се разкри страшна картина – на отсрещния бряг, в рехавата гора заемаше позиция за скорошно нападение голяма османска орда – в тъмното прииждаха хиляди аскери, въоръжени с безчет оръжия и бойни припаси!

            Боян и Първан се спогледаха мълчаливо, потопиха се в реката и заплуваха обратно под вода. Почти едновременно излязоха на брега и побягнаха към Ряховец. Подадоха сигнал за опасност, при което другите двама запалиха факлите, вдигнаха врява и търтиха да бягат на изток, към Оряховец – да предупредят жените, децата и старите хора. Десетникът Боян изхвърли стрела със запален връх към крепостта – това беше сигнал за тревога!

            Стотици бранители на Ряховец наскачаха и веднага заеха местата за отпор. В лявата част на северната стена се наредиха воините на десетниците Дойчин и Горян от крепостта Ятрус. В средата позиция заеха хората на десетника Камен от Нове, а най-вдясно се приготви за бой Чедомир – той и неговият отряд пристигнаха преди три дни от Приста на Дунав. Сред бранителите имаше и няколко местни жени – Едрена и Гизда носеха стрели и копия, а Стефана и Томира заедно с още две моми се грижеха за ранените и носеха вода. Братята-близнаци Вихрен и Мармиан, багаини от Търнов, заеха позиции на кръглата кула в центъра на крепостта, откъдето цялото бойно поле се виждаше като на длан, а хилядникът Добромир, боил от Оряховец, се приготви за бой в твърдината на Тъмен град. От най-високото място на крепостта се развя тъмночервен пряпорец със златовезан изправен лъв – знак за всички воини да се приготвят за защита на родната земя!

            – Първане, палѝ факлите и бягай на запад… Заобиколи Змеица и се върни в Ряховеца!

            – Ами ти, Баяне? – загрижено продума младият воин.

            – Не ме мисли, черен гологан не се губи! Отивам в Ряховец да се бия с османците за всяка педя българска земя… Тичай!

Седмица след падането на Търновград, боляринът Трошан дойде в крепостта Ряховец и от името на царя разпореди на управителя на крепостта Хито, негов довереник, да изнесе всички ценности от тарапаната и да ги скрие в тайна пещера между Змеица и Дервент.  Царят се надяваше нашествието на османците да свърши за година, две, три и пак да може да се живее по старому – тогава в крепостта щеше да заработи отново царската монетарница.

Битката започна на ранина: две стотици бранители на крепостта Ряховец и една бойна хилядница в подстъпите пред крепостта срещу хиляди свирепи османци, решени на всичко, за да плячкосат укреплението и да заловят роби. Султанът бе издал ферман да не се убиват вражеските бойци, а да се пленяват като роби и заедно с местния добитък да се изпращат с кервани в Анадола. Воините на султан Баязид се подредиха в нестройни редици и всред пищенето на зурни и тътена на даули, с дивашки викове се нахвърлиха върху малобройната, но непреклонна защита на крепостта Ряховец. Настана епична битка!

Османските газии нападнаха първи – диви и свирепи, голи до кръста кръвожадници. От изток заобиколиха и нападнаха анадолските ахии – те носеха везани бойни дрехи, яздеха ниски дългокосмести коне с кожени брони на главите и въртяха над главите си лъскави ятагани. Най-отзад идеха тълпи от пешаци абдали, предвождани от своя дервиш баба̀ на едър бял кон. Дъжд от стрели посипа бранителите на Ряховец, някои изохкаха ранени, но всички заедно продължиха да отвръщат на удара – мятаха копия и стрели, хвърляха камъни, изсипваха казани с разтопен катран, удряха с пики, саби и ножове. Воините на Ряховец се биеха геройски!

            – Пазете портите-е!… Стреляйте на групи-и!… Вардете се-е!… – ревеше с пълен глас Боян и сечеше вражески глави с дългия си меч.

            – Има ранени!… Наса-ам!… – се развика и Хито, след като точните му стрели повалиха предводителя на дервишите. Абдалите се втрещиха и с вайкане напуснаха бойното поле.

            Битката се разгаряше! Един подир друг падаха бранителите на Ряховец. Горян и Дойчин не дочакаха края на битката, пронизани от вражески копия и стрели. Цялата им дружина се премести в центъра на защитната стена, за да отблъсква напора на завоевателите. Османците успяха да отклонят водоизточника и в крепостта Ряховец настана мор.  

– Пазете Западната порта, момци-и!… – с последни сили извика раненият Камен и от бойницата на Централната кула се строполи мъртъв върху каменната настилка на двора.

Скрит зад малка скала в гората на Змеица, млад български воин, целият облян в кръв, беше останал далеч от касапницата. На връщане от Янтра, Първан се натъкна на османски съгледвачи. В неравния бой успя да ги победи, но получи тежки рани и закъсня за битката в крепостта. Щом доближи, от високото бърдо видя съотношението на силите и разбра критическото положение на бранителите на Ряховец. Пламъкът на родолюбието накара сърцето му да бушува! Прииска му се да скочи и с оръжие в ръка да защити родната земя, но разумът му проговори навреме. Беше тежко ранен и затова реши да изчака вечерта, ако можеше да спаси хора от Ряховеца и заедно да заминат към престолния Никопол. Там се сбираха патриоти за формиране на чети към западните армии, които бяха призовани от цар Иван Шишман да се обединят и да спрат настъплението на османските завоеватели в Европа.

Сражението продължаваше ден след ден. Жертвите бяха многобройни, малцина останаха живи. В края на петия ден крепостта Ряховец падна! Османците заловиха всички хора останали в района, оковаха ги във вериги и ги подкараха заедно с добитъка към завладения преди повече от два месеца престолен град Търнов.

Вечерта настъпваше бавно и странна тишина се възцари наоколо. Всички птици и диви животни бяха избягали от района на бойното поле, над което самотно кръжеше царски орел. На изток, недалеч от разгромената крепост се издигаха димни кълба. Ято щъркели прелитаха високо в небето, над изпепеленото селище Оряховец…

Илиан Тотев Дюлгеров

Гр. София

Трето място

Есе – „ВЕЛИЧИЕТО НА НЕСРЕТНИКА”

„…звезди обсипят свода небесен“

Най-после навън е бяло. Не студът, а калта и сивото небе ми изсмукват силите… Завита съм с одеяло, с лаптоп на коленете, проверявам съчиненията на гимназистите си. По-точно снимки разчитам и се опитвам да задрасквам грешките и да пиша по тях с „моливчето“ от редакторската програма. Не ги карам да набират текстовете си: по-добре да пишат в тетрадките и да снимат, вместо да висят по цял ден пред компютъра… Достатъчно е, че аз го правя… вече трети месец в това дистанционно „общуване“.

В няколко от съчиненията откривам едно и също начало: „Христо Ботев е велик поет, чието творчество ще остане безсмъртно“. Нова учителка съм за този клас, но и миналата година да бях ги учила, едва ли щях да се преборя с безсмъртните клишета, взети наготово от мрежата. А са деца, които в часовете показват, че могат да мислят. Юлиян, Тереза, Йована, Никола, Манол…

Замислям се. Знам, че първо в себе си трябва да извървя пътя, по който искам да поведа своите ученици.

Какво значи да бъдеш велик? Да изглеждаш силен и непоколебим; да говориш решително и громко (и така да пишеш), да вдъхваш респект у хората? А, да, и това: делата ти да бъдат велики, защото, както са забелязали мислителите на Просвещението, човек е рожба на своите дела.

Да, Христо Ботев е син на Българското възраждане, което обединява чертите на западноевропейския Романтизъм и на Просвещението, знаел е тази максима, живял е според нея. Той е  един от големите световни поети, при които има съвършено единство между думи и дела. Имал е внушителна фигура, излъчваща достойнство и сила: висок и строен, с орлов поглед, с гъста черна брада и къдрава коса, с високо умно чело. Но дали е притежавал съзнание за собственото си величие?

Израснал в уважавано, но бедно учителско семейство, нареченият на Спасителя младеж сигурно от малък е научен да лекува материалния недоимък с духовно изобилие. С чужда материална помощ заминава да учи в Одеса. Но макар и съвсем млад и лишен от самочувствието, което би дала (на някого друг) принадлежността към едно по-заможно семейство, Христо дръзва да спори с учителите, да пропуска занятия… И в края на краищата не завършва Втора одеска  гимназия. „Мисли се за велик!“ – съм чувала колеги да говорят за някой непокорен ученик. Вероятно нещо подобно са казвали учителите и за сина на Ботьо Петков.

Но дали от мания за величие той става учител в Задунаевка, а след разболяването на баща си – в Калофер? Дали от мания за величие не полага кой знае какви усилия при второто си заминаване (след като го прогонват калоферските чорбаджии) да стигне до Одеса и да получи заветната диплома? И после, с неговия талант, може би щяха да му се отворят пътищата дори към Цариград. Или към Москва, Виена, Париж… В българската революционна история са останали имената главно на младежи, постъпили като младия Ботев. Не са били малко обаче и онези, които с придобитото си в чужбина образование са направили кариера, уредили са живота и благоденствието на семейството си в Османската империя…

Но младият Христо Ботев се е отличавал с едно качество, което споменатите успешни за времето си хора не са притежавали: непримиримост. Той не е можел да прави компромиси нито със съвестта, нито с таланта си. Не е можел да се отнася сервилно със силните на деня. Не е публикувал недоносчета, нито е ласкаел ония, чиито произведения са му се стрували бездарни, наивни или фалшиви. Затова е избрал да живее като несретник, чието единствено притежание са мечтите.

А липсата на примирение – с робската психика, с лицемерието, с дребнавостта и неправдата, дали не означава липса на смирение? Не мисля… Млад човек, който не притежава смирение, не би заложил собствения си живот в името на нещо, което му се струва голямо и важно. Не за него самия, а за другите – които ще останат. Важно, защото от него зависи не само животът, а и достойнството на милиони; и голямо, защото извисява душите. И това е Свободата. Но тя може да бъде извоювана и заслужена само от свободни хора. Заради нея младият Христо Ботев е бил непримирим най-напред към роба в себе си, а после – към робското примирение у всеки човек, с когото животът го среща.

И тази непримиримост не бива да се смесва с липсата на смирение. Напротив. Заедно с решението да пожертва живота си за свободата Христо Ботев – без да го декларира, без гръмки пози и патетични слова – е прежалил и яркия си талант. И с двайсетината си стихотворения, и с искрената си и пламенна публицистика авторът на „Политическа зима“ и „Смешен плач“ далеч е надхвърлил границите на времето и пространството, които обитава. Редно е такъв талант да се пази, да се развива и да се реализира, за да може притежателят му да бере неговите плодове. Талантите не бива да се погребват в земята (Матей 25: 14-30). А нима Ботев не погребва своя талант, вместо да го умножи?

Истината е, че той всъщност преумножава другия свой талант: свободолюбието, и го оставя, за да берат плодовете му другите… Смирението на младия български революционер не му позволява дори да мисли за себе си като за поет. Навсякъде, където му поискат да се идентифицира, той се представя като учител; понякога като публицист; накрая – като български войвода… Толкова за „величието“.

А безсмъртието? Повечето от учениците ми не са от вярващи семейства и рядко се замислят за духовния аспект на безсмъртието. Когато четохме „Хаджи Димитър“, се опитах да свържа (по идея на невероятния литературен теоретик Никола Георгиев) мотива за безсмъртието с възкресението – в тяло и дух, за което се говори в библейския Апокалипсис… Малко от тях ме разбраха. А какво мисля аз самата за безсмъртието? Вярвам ли истински в него, или също съм се научила да повтарям клишета, които са ми харесали?…

Това беше последната ми мисъл. Събудих се от студа в малката ми стаичка. Навън беше светло, не само от снега. След час трябваше да вляза в другата стая – виртуалната… Вече знаех, че няма да започна да анализирам съчиненията им или да ги уча как да пишат.

Вероятно щях да кажа: Искам да ви разкажа историята на един млад несретник. Родил се в малко градче на Балканите, в малка и зависима страна, част от голяма империя. Семейството му не било богато. Не могъл да завърши училище. Почти половината от живота му преминала в чужда земя, в копнеж по бащиното огнище. Знаел, че за съседите си той е „нехранимайко“. Знаел, че ако се върне в родината си, ще загине. Знаел, че заедно с него ще загине яркият му талант (дали осъзнавал яркостта му: неизвестно). Знаел, но приел всичко това. Защото мечтите му били големи. Идеалът му бил голям. Мисията му – да участва в нещо голямо, сливайки делата си с изречените и написани думи – била велика. И знаел, че „засявайки“ в земята таланта си да бъде свободен, ще остави на своя народ богатите му плодове. Затова и вярвал Христо Ботев в тоя народ, в неговото бъдеще, което ще разпознае в избора на своите герои не привидното „нехранимайковство“, а саможертвата „за правда/ за правда и за свобода“…

И той изпълнил своята мисия. Като вярващ човек, имам надежда, че съществува и друго безсмъртие. Но не знам, не съм сигурна… Онова безсмъртие, което аз познавам, е безсмъртието на изпълнената мисия, на осъществената житейска задача.

Да се опитаме и ние с вас, момичета и момчета, да го направим: всеки по своя си, неповторим начин. И да го кажем по неповторим начин… Дори сега, когато всеки от нас е сам, затворен и ограничен от невидим враг. Да не се предаваме. Да бъдем смирени, но непримирими… Вероятно в това е величието. Така се случва и безсмъртието.

Облечени в бели премени, дърветата под прозореца ми сякаш танцуват в небето. И това не е фототапет на моя компютър. Това е част от живия живот. От безсмъртния живот, до който трябва да помогнем на децата да се докоснат.

За да видят със собствените си очи как скритите в мрака звезди обсипват свода небесен.

Марта  Радева

Гр. Провадия