Литературен клуб „ Асен Разцветников“, при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица е създаден през 1954 година от три дами обичащи литературата, творци в областта на поезията и художествената проза:
Яна Попкиркова – учител в ПТГ“ Васил Левски“, град Горна Оряховица,
Стефка Градинарова- кореспондент на вестник“ Борба“ и
Недялка Рибарева учител по обществено хранене в град Велико Търново.
Дълъг е творческия път на Литературния клуб. От литературен кръжок“ Максим Горки“, към клуба на културните дейци в града, през 2000 година се преименува в ТЛГ“ Асен Разцветников“ , при НЧ“ Напредък 1869“ , град Горна Оряховица, с Председател- Димитър Панайотов, секретар – касиер – Стефка Токмакчиева и Художествен ръководител Антон Рашков, а от 2007 година негов заместик е Лина Марини.
В края на 2018 г. по предложение на Стефка Токмакчиева и по решение на всички членовете на литературната група, тя прераства в литературен клуб.
През годините в него са творили много поети и писатели като : Стоян Георгиев- Пирата, Йордан Карастоянов, Матей Шопкин, Илия Михайлов, Елена Пановска, Пеньо Цонев, Зорка Димитрова и много др.
Към днешна дата творците в литературния клуб наброяват 35 души. Някои от тях са членове на СБП, Конфедерацията на българските писатели и други литературни клубове. Те са на различна възраст, с разбообразни професии, но подвластни на това изкуство. Имат издадени и представени книги с поезия и проза.Председател на ЛК от 2019 година до момента е Дора Ефтимова.
Всяка година авторите участват в обявените национални и международни конкурси за поезия и проза и са удотоявани с награди за своето пворчество, с които допринасят за престижа на културния дух на град Горна Оряховица.
Богат е библиотечния фонд с издадени през годините сборници
от ЛК „ Асен Разцветников“
„ Кълнове“1960 г.
„ Класове“ 1966 г.
„ Фиданки“ 1970 г.
„ Гласове“ 1979 г.
„ Време“ 1985 г.
„ Време“ 1987 г.
„ Приятели с пера от светлина“ 1988 г.
„ Откровения“ 1994 г.
„ Букет от поетични мигове“ 1999 г.
„ 50 години ТЛГ „ Асен Разцветников“ 2004 г.
„ Пролетни цветове в проза и стихове“ 2007 г.
„ 55 години ТЛГ“ Асен Разветников“ 2009 г.
Литературен алманах „140 години град Горна Оряховица „ 2010 г.
„Юбилеен литературен алманах 60 години ТЛГ „ Асен Разцветников“ 2014 г.
Юбилеен алманах 65 години ЛК“ Асен Разветников“ 2019 г.
Сборник с детски стихотворения “Пъстра дъга“ 2019г.
В периода на обявената пандемия от COVID 19, членовете на Клуба, спазвайки всички противоепидемични мерки, не останаха безучастни към случващото се в обществото и всеки продължи да твори под маска, слушайки гласа на сърцето си.
На първата творческа сбирка от новия сезон 2020/21, която се проведе на 16.09.2020 година, творците от ЛК приеха единодушно идеята на г-жа Стефка Токмакчиева, дългогодишен секретар-касиер, за издаване на сборник с творби, писани през периода на пандемията.
След гласуване се прие заглавието, което предложи г-жа Катя Иванова: ”ТВОРЧЕСТВО ПОД МАСКА”. За съставител и предпечатна подготовка и редактор беше предложена и избрана г-жа Галина Москова.
Всички с въодушевление подготвиха и предадоха творбите си, отразили вълненията, болките и тревогите през този труден за всички период.
След упоритата работа на Галина Москова, неуморната помощ на Стефка Токмакчиева и Стефан Митев, който нарисува и оформи корицата се роди сборника:„Творчество под маска”. Той ще заинтригува Читателя от началото до края със стойностни и интересни творби, защото Словото е онзи лек за душата, който ти дава сили и вяра в най-трудните мигове от живота.
Словото, родено от сърцето е лъч светлина в това трудно безвремие. То е барометър на епохата.
С благодарност към кмета на община Горна Оряховица инж. Добромир Добрев, председателя на НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица г-н Атанас Петров, фармацевт г-жа Катя Иванова, управител на дрогерия „ Лековита билка“, град Горна Оряховица и членовете на ЛК”Асен Разцветников”, при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица.
Благодарност към всички, без които този сборник нямаше да бъде реалност, искам да пожелая: здраве, сили, светлина в дните, неспирно вдъхновение и успехи по пътя на Словото!
За да е жив българският дух!
За да я има България!
Дора Ефтимова – Председател на ЛК “ Асен Разцветников“:
В ЕФИРНОТО, НОВО, БЕЗУМНО СЪВРЕМИЕ
Уважаеми, Читателю!
Ти, който държиш в ръцете си:“ Творчество под маска“, сборник с разкази, стихове, басни и епиграми, 2021, навярно ще усетиш полъха и нюансите на човешката душа, реквиема и раждането на музата, в нейните многообразни форми, изумителни превъплъщения и безкрайни търсения на съвършенство?
Словото е вибрационното, ефирно поле от думи, строфи и нюанси на природата. Дарбата да рисуваш Света с думите и силата на мисълта си, да разголваш душата си от люлката до Смъртта, да преминеш през житейските катаклизми, падения и пориви, е истинско изкуство, което не се нуждае от анализи и сентенции.
Истинските творци се четата на един дъх. Те са просветители на времето, в което живеят и творят..
Ние, хората сме преходни. Раждаме се и умираме, но думите и делата ни остават след всяко зрънце покълнало от поетичната душа на поета..
Безвъзвратно е времето. То е оазис и нирвана за човешката душа. В това време на безумие, стрес и страх, творецът поддържа духа си жив и непобедим, споделящ своите истини.
Винаги има разминаване, преливайки кипящата пяна над водната повърхност на съмненията. Животът е различен, както са различни хората, думите, мислите и посоките на времето и пространството, в което се срещаме и разделяме, обичаме и мразим, възкръсваме и пеем, с оня чуден глас, гласа на Бога в долината на пеперудите!
Очакваме утрото на едно неповторимо преживяване, някъде там в безкрайното безвремие от мигове събудили полета на мисълта и духовното израстване на необятното сбъдване от емоции и чувства. Докосваме се до парливата реалност на съзерцанието в мигове на самовглъбяване и отчуждение от прозаичния хоризонт на гравитационно привличане на човешките души!
И колкото повече се отдалечаваме, толкова ставаме по-близки, по-раними, по-искренни и по- ефирни!
Чрез мислите достигаме, онова равновесие и духовно израстване, неподправено и неповторимо! Душата литва и търси нови хоризонти, за да се пречисти и да се завърне у дома!
Пронизващата аура от светлина и самотна частица от нея ридае, останала в безграничната любов на Вселената и морето от звуци. Хармония от тишина докосва формите на живот в една влюбена реалност от музика и плач на флейта. Останалото е суета от пространството в света на птиците и божествените докосвания на Всемира след зачатие…
Вселената остава извор на Живот и пулсации от ухание и сливане на космическите енергии…
Може би, моето послание за Света, в който живеем от 2020 година ще докосне душевността и емоциите на читателите или просто ще се разминем неподправени и различни, запазили себе си от променящата се действителност?
Всичко е преходно. Всичко е сън.
В лабиринт от съмнения се събуждаме.
И тръгваме някъде, отново на път
в ефирното ново, безумно съвремие.
Не допускаме грешки, просто светът
е устроен да бъдеме грешни.
Светлината ни води по пътя отвъд,
за да бъдем различни, да бъдем и себе си…
Колко пъти с теб сме обичали?
Колко пъти сме се и вричали?
Колко думи сме и очаквали?
Колко думи сме премълчавали?
Скъпи, мой, Читателю!
Преоткривай себе си в думите на творците, които подаряват своите мъдрости на Света, в който живееш!
Вземи най-ценното от техните послания!
Положителната енергия и вярата раждат новото начало след безвремието и хаоса в душите ни! Животът, трябва да се живее с любов и топлина!
Бъди по-добър, по-човечен, по-истински! Пожелавам ти, здраве и вдъхновение!
Нека Вярата, Надеждата и Любовта те водят, по оня светъл път към непреходното и истинско израстване на човешката душа!
Приятно четене!
От редактора: Галина Москова
АНАСТАСИЯ ШАХЪНОВА
Родена на 19.05.1964 година в град Горна Оряховица. Член на Литературен Клуб ,,Асен Разцветников, град Горна Оряховица и в новосъздадения през 2020 година Арт Клуб“ Гайтани“, към НЧ“ Иван Вазов“, село Първомайци.
Участва със свои стихове в ,,Юбилеен сборник- 55 г. ТЛГ ,,Асен Разцветников,,Горна Оряховица,,,Литературен алманах „140 години Горна Оряховица,,Юбилеен алманах 60 години ТЛГ,,Асен Разцветников,, Горна Оряховица.
Публикува в местния и национален печат, както и в интернет. Член на Конфедерацията на Българските писатели от 2016г. Има грамоти от литературни конкурси. Нейни творби са включени в Алманах 1 и 2 – ,,Съвременна Българска Литература и Изобразително Изкуство,, Македоно – Българска Антология на Любовната Поезия-Любовен Светилник ,,Международен Литературен Алманах ,,Съдружество,, 2017г. и 2018г. Нова Българска Литература ,,Хумор и сатира,, 2018г. Съвременна детска антология ,,Вълшебство под дъгата,, 2018г. Списание ,,Мечта за книга,, 2018г. Участие в сборник за детски приказки 2020г.
Пише поезия за деца. Има издадени три детски книжки: ,,Горски приказки,, , ,,Посрещане на пролетта,, и ,,Приятели,,. ,,Фламенко танго,, е първата ѝ издадена стихосбирка с любовна лирика.
ЕСЕННИ ЩУРЦИ
Есенни щурци свирят в тъмнината,
лято и мечти пробягват през полята.
Знойни вечери докоснали душата,
влюбени, обречени с цветя в косата.
Отново се завръщат радости и глъчка,
нежност и любов-Земята ни прегръща.
Звездите пак танцуват, дочули песента,
полята пък сънуват разцъфнали цветя.
Есенни щурци тишината ни раздират,
топли две сълзи от очите ми напират.
Слушам затаено омайната им песен.
Някак неусетно се превръщам в есен.
Гората ме засипва с политнали листа,
наниза тя мъниста от спомен и мечта.
Слънчеви лъчи последно ме огряха.
Самотните щурци за мене днеска пяха!
АНКА ЙОВЧЕВА
Родена съм в град Горна Оряховица на 15.11.1969 година.
През 1993 година завърших предучилищна педагогика във ВТУ ”Св. св. Кирил и Методий”, а през 1996 година- начална педагогика в СУ „Св. Климент Охридски”.
Работила съм като детска учителка и начален възпитател. В момента работя в СУ „Вичо Грънчаров”, като старши учител в начален етап.
Любовта към децата ме вдъхновява и ми дава криле да творя. Пиша стихотворения от 2000 година. Все още нямам издадена стихосбирка.
Участвала съм в училищен конкурс: „Едно добро“, където съм получила грамота.
В националния конкурс на издателство „Просвета”: „Защо съм учител” съм удостоена с грамота за отлично представяне.
НОСТАЛГИЯ
Самотен стене градът,
самотен, нещастен и пагубно пуст,
тихо улици, паркове плачат,
ронейки сълзи, търсещи хората…
От болка сърцето тежи.
Птици по жици накацали,
молят се богу и те за живот,
градът е самотен, самотно нещастен.
Нещастно, самотен е той,
мрази маските, търси си ласки,
жадува да зърне човешки лица,
жадува да чуе смях на деца.
АНТОАНЕТА ЯНЕВА
Родена съм в град Горна Оряховица по времето, когато повечето хубави книги се купуваха „с връзки“, в пакет амбалажна хартия, а отварянето му беше вълнуващо, колкото (ако не и повече) отварянето на кутия с най-новия модел смарт телефон днес. Любовта към литературата, музиката и изкуството изобщо, дължа със сигурност на майка си, като интереса ми към потреблението на литература премина към желание за участие в нея от трети-четвърти клас на началното училище. Следвайки логичния ход на интересите си, завърших българска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, което не ми помогна особено в професионален план, тъй като специалността си практикувах само шест години като учител в Българското Неделно Училище в Никозия, Кипър.
КРАТКА АВТОБИОГРАФИЯ
На малък остров, преди толкова години,
изглежда ми сега като един живот,
южнякът ме запрати сред морето синьо
като безпътен, весел платноход.
Потърсих пристан, ей така, за малко,
от бурите, за да се подслоня,
ала заседнах в плитчините безвъзвратно
на тази чужда, слънчева земя.
И вече нищо тук не ми е чудно,
но страдах, чак докато разбера–
от острови се бяга много трудно,
а аз не знам да плувам… нито да летя…
АНТОНИЯ СТАНЕВА
Родена съм в град Велико Търново на 01.05.1978 г.
Завършила съм бакалавърска степен „Библиотечно информационни дейности”, магистърска степен „Счетоводство и контрол”, магистърска степен „ Предучилищна и начална училищна педагогика” във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, град Велико Търново. Член на ЛК“ Асен Разцветников“, при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица. Организатор и член в новосъздадения през 2020 година Арт Клуб
“ Гайтани“, при библиотеката към НЧ“ Иван Вазов“, село Първомайци.
ПЪТЯТ
Пътят не беше лек. Божана премина през брода на реката и се озова в отсрещната нива. Виждаше се само кафявата пръст. Огледа се и наоколо не видя никого. От време на време само някоя гарга прилиташе над полето и издаваше грозния си звук. Лек вятър подухна и Божана се загърна. Тръпки полазиха по гърба ѝ, но не бяха от вятъра. Стъпи в нивата и започна да гази по буците. Есенната оран беше минала и големите буци пръст бяха като малки могили. Потъваха краката ѝ в пръстта, но вървеше напред. Капки пот почнаха да избиват по челото на Божана. Забърса се и намали своя ход. Умори се от неравната пръст. Спря се и се огледа. Погледна нагоре към небето. Там гаргите се събираха в ято. Кръжаха и грозно грачеха. Усети се сърцебиенето на Божана. Главата ѝ се завъртя, но остана спокойна. Пое си дълбоко дъх и тръгна през нивата.
Вървеше и колкото повече навлизаше в нивата, толкова сърцето ѝ биеше учестено. Краката ѝ сякаш не бяха нейни. Вече не усещаше къде стъпва. Загуби времето. Небето посивя. Облаците започнаха да се събират и образуваха тъмносива пелена. Есенното слънце почти не се виждаше. Божана имаше чувството, че облаците я водят. Сиво започна да става в душата ѝ. Огледа се, затаи дъх и гледката, която очакваше да види, съвсем скоро щеше да бъде пред очите ѝ. Спусна се в малка долчинка. В миг се спря и сърцето ѝ препусна в бяг. Застана на едно място, погледна пред себе си и застина. В нивата пред нея стоеше кобилата впрегната в каруцата. Стоеше и кротко беше навела глава. Каруцата не мърдаше. Обходи с поглед Божана нивата, но никъде не виждаше Стоян. Спусна се с бавни крачки надолу. С очи го търсеше. Сърцето ѝ биеше лудо и тихи молитви нареждаше. Стигна до каруцата, погали кобилата. Тя тихо изцвили и остана на мястото си. Божана заобиколи каруцата и видя Стоян седнал в пръста, опрял гръб в колелото на каруцата да гледа нагоре към небето.
– Стояне! – викна Божана. – Стояне!
Стоян гледаше нагоре и не трепваше.Падна на колене Божана до Стоян, разтърси го, но той не помръдна. Остана загледан в небето. Започна да вика името му, но той не ѝ отвръщаше.
Цялото равно поле се огласи от виковете на Божана. Отвърнаха ѝ само гаргите. Бяха се събрали в небето и грачеха.
Сложи си Божана лицето в скута на Стоян и сълзите ѝ падаха върху него. Облаците се събраха по-плътно и небето стана още по-черно. Божана остана да лежи в скута на Стоян и да раздира полето, но никой не ѝ отвръщаше.
Осъзна се Божана, стана, преметна Стоян през рамо и го изправи. Със силите, които ѝ бяха останали прехвърли Стоян в каруцата. Хвана повода на кобилата и тръгна с нея през полето. Сълзите се стичаха по лицето ѝ и падаха в черната земя. Кобилата беше навела глава и слушаше плача на Божана. Гаргите тръгнаха с тях. Летяха и сякаш съобщаваха смъртта. Излезе Божана на равния път и тръгна към селото. Облаците почерняха още повече и небето се изпълни с тъмнина.
Отвори портите на къщата си и кобилата влезе в двора с каруцата. Смъкна страните на каруцата и с всички сили пренесе Стоян вкъщи.
Положи го в брачното легло. Смени му дрехите, почисти го и го нагласи за вечния му път.
Седна Божана, загледа се в починалия си съпруг и осъзна, че самотата щеше да ѝ бъде спътница от тук нататък. Спомни си всички хубави моменти, тяхната любов, мерака, с който се взеха и любовта, с която живееха. Спомни си целия им земен път извървян заедно.
Легна Божана до Стоян и затвори очи. Сънят, който сънуваше тя, беше красив. Бяха заедно със Стоян и вървяха боси през тучната зелена трева. Слънцето грееше високо и по пътя ги водеше бялата светлина. Вечният им път ги очакваше.
ВАЛЕНТИН АНГЕЛОВ
Роден съм на 06. 05.1962 година в град Полски Тръмбеш, област Велико Търново. Поет с китара. Още от ученическите години са първите ми опити в поезията.
Впоследствие започнах да съчетавам поезията с музиката и така се роди идеята за мои авторски песни. Потопен в това мое поприще реших да подложа всичко на оценка от компетентни журита в конкурси. За мое голямо удовлетворение творбите ми бяха одобрени и награждавани. Публикувал съм стихове в национални вестници, литературни алманаси, сборници и поетични антологии. Член съм на ЛК“ Вдъхновение“ , при НЧ“ Напредък 1870“, град Лясковец и ЛК“ Асен Разцветников“ , при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица и в новосъздадения през 2020 година Арт Клуб“ Гайтани“, към НЧ“ Иван Вазов“, село Първомайци.
ЧУДЕСНО Е, НАЛИ?
В покорството на странния ни път
се плиска непокорната ни близост,
и в хладната усмивка на деня
нелепостта уклончиво е милост.
Символиката в нашата любов,
пледира за достойното си място,
и всеки пъстър клонинг в тоз живот,
разкъсва вероятното ни ясно.
И бликат в нас съмнения и блъф,
в прозрачността на тъмни ореоли,
и чувстваме как диша наш‘та кръв,
и как душата с обичта говори.
И целият превит като лъжа
Животът ни излиза да се моли,
в лунната, прекрасна тишина
възседнал порицаните си роли.
Защо ли всяко „Не“, не бъде“ Да“
резервите ни свършват като рими?
Къде да търсим новата земя
и топлия ѝ полет без руини?
И всичко в тоз провал е самота,
от няколко оглозгани години.
Какво е нужно щом сме на брега,
под синьото небе и Паганини?
Възторгът няма други имена.
На кладата не ще горим раними.
Лениво слиза вярна любовта
в сълзите ни изписали:“Щастливи!“
Там в тлеещата жар ще потопим,
неясната ни близост да се влюбим,
ще пием от прекрасните вълни
и всяка сутрин двама ще се будим…
Чудесно е! Не смяташ ли? Нали?
Как целият Живот се преобръща?
И в болката не споменът ръми,
а огънят изгарящ се завръща.
И всичко пак си тръгва ей, така
без гримове, провали, пепелища.
Лъжата ще е подла суета,
а любовта ще бъде всичко!
ВЕЛИЧКА ДИМИТРОВА
„Поезията е най- святото
и най- нежното изкуство-
като музиката.
Поезията е избухване“
Родена в село Владислав, община Стражица. Пише стихове от 2004 година. Издала е стихосбирките: “ Подари човечност“ 2006 г., и „ Жарки истини“ 2009 г.
От 2008 година е член на ЛК“ Асен Разцветников“, при НЧ“ Напредък 1869“ , град Горна Оряховица.
ЖЕЛАЯ, ПЪТ ПРЕКРАСЕН…
/На ЛК“ Асен Разцветников“/
Хора мили, души сродни,
радвам ви се от сърце!
Сред вас израснах, благовея,
обгърната от стихове!
Тук останах с мойто име,
а заряда променен.
Писъкът е от Всемира,
ритъмът от Бог дарен!
Как се радвам, че ви има,
вчера, днес и утре пак!
Нека да сме всички здрави,
никой да не тъне в мрак!
Благодарност зная има,
от теб, към Бога и към мен!
Бог чертае път прекрасен,
нека е благословен!
ВЕЛКА ВАЛАЧЕВА
Родена на 14.01.1963 година в град Лясковец, област Велико Търново. Основното си образование завършва в родния си град, а средното в ТМТ“ Харалапи Стоянов“, град Горна Оряховица специалност машинен техник. Пише поезия от ученическите си години. Нейни детски стихове са публикувани във вестник: “Септемврийче“ и списание “ Родна реч“. По-късно публикува в централния и местния печат. Член на ЛК“ Асен Разцветников“ от 2004 година.
ПРИЗВАНИЕ – ВОЕНЕН
Мъже с пагони. Тихи и почтенни.
Мъже със звания, звезди.
Те в битки влизали са смело,
с боен вик като орли!
Умирали за своята идея,
за род, Родина, за честта.
Умирали са тъй достойни,
за свобода, с победен вик:“ Ура!“
Мъже тъй тихи, търпеливи,
величествени, борбени и смели.
Мъже с тайни обградени,
за тях Родината е майчица земя!
Мъже на раменете с пагони,
орлите бойни в синьото небе!
България да съхранят и пазят!
От света да не изчезне тя!
Мъже с пагони, останали в сянка,
скрити подвизи, безименни дори!
Остават често думи неизречени,
за нас е тайна трудния им път.
Те нямат дом, селȏ и стряха,
удобства от фалшивия живот.
Клетва те са дали пред народа,
за Родината – верни са до гроб!
ВЕСЕЛИНА КОЖУХАРОВА
Родена и живее в град Горна Оряховица. Завършила е ИДНУ „Тина Киркова“, Добрич, специалност музика и Школа за подготовка на ръководители на самодейни състави в Пловдив, специалност хорово дирижиране. Практикува като учител по музика. Творчеството ѝ включва текстове за песни, музика, сценарии за тържества, пиеси. Ръководи детски вокални състави с участия и отличия в национални конкурси. Пише разкази и стихове. Нейни творби са публикувани в периодичния печат. Има издадена детска книжка – приказка „Жених за царкинята“, издателство „Многоточие“, София. Подготвя за издаване книга с разкази
АЙДЕ, ХОЛАН..
С баба пасем двете шарени крави. Понда и Съба. Едната е родена в понеделник, а другата в събота. Кой ще вземе да си губи времето с измислянето на имена на кравите. Те идваха на този свят с името си. Още не ходя на училище, но баба разговаря с мен като с голям човек…
– Бабо, когато излизахме от къщи чина Стефанка плачеше. Защо?
– Защо, защо? Чичо ти, нали е луда глава, ошетрил една царливадчанка. Сварил я на голямата череша в Лозищата. А под черешата – пълна кошница. Та затуй…
Сигурно нещо много лошо се е случило в Лозищата, иначе защо чина ще плаче?
– То аз кат знам дяда ти какви ла….а бърка – продължава баба, – щях от сабайлям до мрачина да рева! Да рева с глас, да нареждам и да се тръшкам. Не му стига наща околия ами… Пустият му дъртак!
Щом и дядо го е правил, значи няма да е лошо, а много, много, ама много лошо… Как да кажа на баба какво чух в бабината Донина плевня. Дали има нещо общо с постъпката на чичо?
Къщата на баба Дона е в сляпата уличка срещу нашата, а дворът ѝ „ гледа “ към нашия харман. Лято. Играя на хармана под едрата, червена слива. Чувам баба Дона как шета нещо по двора и си приказва с кокошките. Изведнъж гласът ѝ се извисява, издига се в обедната тишина и се ширва над притихналото село:
- Къ-ъ-ъти, къти, къти, къти. Пи-и-или, пили, пили, пили…
Защо ли „ кътка “, толкова силно? Сигурно кокошките ѝ са слезли към дола.
От Симеонската махала, където живеят баба и дядо, се чува пронизително изсвирване и в него познавам сигнала на дядо. Няма как да го сбъркам. Сигурно вика тате за нещо. Но мама и тате са на царевицата. Дали ще го чуят от толкова далече?
Вече съм полегнала на черджето под сливата и приспивам любимия си кот Дотчо. Кръстен е на мен. В плевнята зад гърба си чувам сподавен смях, говор, сеното шумоли… и гласа на дядо :
– Де бягаш, мамито ти к….ска. Нели ме повика?
– Уф… Набоде ми сичкия гръб.
– Аде,холан.. Гаче ти е първица. Да бе донела една черга.
Не смея да помръдна. От плевнята продължават да се чуват гласове и някакви други звуци, като грухтенето на доволно, прехранено прасе, когато го чешат между ушите… След известно време портата на баба Дона тропва и виждам главата на дядо да се мярка над дувара. Тръгва си, по прекия път, към Симеонската махала. Зарязвам Дотчо. Хуквам и се скривам у дома. И сама не зная защо цялата съм изтръпнала от някакво непознато за мене чувство и едвам дочаквам мама да си дойдат с тате, и тя да е сама в лятната кухня. Разказвам ѝ всичко най-подробно и чувам:
– Мар ти луда ли си? Да не си надничала?
– Не съм. Беше ме страх да не ме видят.
– Ако кажа на баща ти и на чича ти ще му натрошат дъртите кокали от бой. Не си седна на гъза тоз бруднѝк*… Доне, мълчи си.
Мама нищо повече не казва и аз нищо не я питам.
Щом дядо заслужаваше бой, пак нещо много лошо се беше случило в плевнята на баба Дона.
Всичко е толкова непонятно и объркващо. А сега и тези думи на баба. Разбрах ги, но доста по-късно…
ВИВА ВАСИ
Виолета Василева е родена на 5 юни 1947 година в град Горна Оряховица. Пише стихове от ранните си ученически години. Основното си образование е завършила в ОУ“ Вичо Грънчаров“, а средно в ЕСПУ “Георги Измирлиев„ град Горна Оряховица. Работила е като учител и възпитател в „Дом за сираци“ – община Елена. Член на ЛК“ Асен Разцветников“ от 2005 година. Нейни стихове са публикувани в поетични сборници, антологии и алманаси.
Виолета Василева:
„ Мисля, че в литературния клуб намерих мястото за изява на собствените си заложби и възможността да правя хората ведри и щастливи. Продължавам да вярвам в доброто, в хората и живота!“
ОТКРАДНАТИ МИГОВЕ
Събираш през годините,
грижливо къташ мъдростта.
Останаха в младостта годините,
и излетя в облаците нежността…
И имаше те, а сега те няма.
И твоята китара с тебе занемя…
Но чувам всяка вечер,
всяка нощ звъна ѝ,
покой за мене няма…
Да!
Всичко беше нежно,
детско и красиво,
през деня и вечерта.
А сутрин слънцето лъчисто
посрещаше засмяно
две пораснали деца,
и стихове и песни,
смях щастлив…
И ние,
сякаш мигове откраднахме,
през пролетта от вечността.
Дори часовникът, тогава спря.
И имаше те, дълго все те няма.
И през деня и вечерта…
Страхувам се,
че всичко в мене опустя…
ГАЛИНА МОСКОВА
Родена на 21.01.1969 година. Магистър по математика, физика и астрономия, но поет и бард по душа. Стиховете ѝ са награждавани в национални и международни конкурси, публикувани в български и международни сборници. Има издадени две стихисбирки:“Багрите на моята душа“ 2008 и „ Божетвено докосване“ 2010 година. Подготвя за печат още няколко книги с поезия и проза. Член на ЛК “ Вдъхновение“, при НЧ“ Напредък 1870“, град Лясковец, ЛК“ Асен Разцветников“, при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица и в новосъздадения през 2020 година Арт Клуб“ Гайтани“, при НЧ“ Иван Вазов“, село Първомайци.
ОБРЕЧЕНИ ИСТИНИ
/ по случай 22 септември-
Деня на Независимостта на България/
Есенни листи постилат земята разплакана.
Севернякът повява наивно замислен.
В стъпките боси и в калта по обувките
стихва градът след обречени истини.
По тези павета са стъпвали хиляди,
и хиляди стъпки са отеквали в нищото.
Светлините неонови са срещи с отвъдното
и знак за победа, за радост и мъка.
Тези фиорди отдавна са мъртви
и отдавна не пеят песента на авлига,
срутени залези и оголяла надежда,
брътвежи гноясали, събудили гнидите.
И червеи лазят в пръстта и очакват,
телата на мъртвите да превърнат в пир,
и след него да вкусят аромата на вишни
и вино пенливо прекипяло в очите им.
Тези късни есенни листи отронени
попиват в земята и прошепват: “ Родино!!!“
ДЕТЕЛИНА СТЕФАНОВА
Родена 1971 гoдина в град Велко Търново. С публикации във вестник „България сега“–вестникът на българите, живеещи в САЩ и Канада, вестник „Уикенд“, вестник „Ретро“, списание„Животът в света на поезията“, в сборник със стихотворения „Листопад на спомените“ 2014г. Авторката има творческо присъствие в Алманах „Нова българска литература –Поезия 2015“, Алманах „Нова българска литература Детски истории 2016″ , Алманах „Нова българска литература–Поезия 2017“ и Десети юбилеен алманах„Нова българска литература”Поезия 2018, издателство–фондация „Буквите“.
Нейни стихове са преведени на руски език и публикувани в журналите „Великороссь“ и „Приокские зори“.
През 2015 г. издава две стихосбирки – „Урок по любов“ и „Перли в миди“.
Член на ЛК „Асен Разцветников” град Горна Оряховица.
ИСТОРИЯ ЗА СКРЪБ БЕЗ КРАЙ
Ако небето някой ден се предаде,
земята първа ще заплаче.
Неистово ще изреве,
с див поглед ще се лута в здрача.
Като ударена с камшик,
снага до болка ще превие.
Ще полудее от тъга,
че няма кой сълзите ѝ да трие.
Ще среже дългите коси,
недрата за последно ще отвори
и ще потъне в пропастта
да търси сините простори.
История за скръб без край.
За Вечността, за любовта голяма.
Не се предавай, моля те!
Без теб не искам да остана…
ДИАНА СТЕФАНОВА
Родена на 20.02.1950 година в село Крушето, област Велико
Търново. Живее и учи в град Русе. Тук са публикувани и първите ѝ стихове във вестник „Дунавска правда.” По-късно се премества да живее в град Горна Оряховица, където нейни стихове са отпечатани в местни, централни вестници ”Борба”, „Народен глас”, „Народна младеж”, „Литературен глас”, „Словото днес” и в списания: „Пламък”, „Читалище”, „Участие” и др. Нейни творби са публикувани в литературни сборници и алманаси, „Янтра“, „Хоризонт” и др. Има преведени стихове на полски, италиански и испански език. „Светлина и Бездна”, 2016 е първата ѝ поетична книга.
***
Поезийо, ти си като солта,
хляба, водата, светлината.
Неуловимото, до което се докосвам.
Измръзнала бяла нива –
горещо рало забивам – молива.
И пея за слънцето
над маслинова клонка, за зърно и пръст,
за човек и звезда.
Думите са като тухлите,
вграждам ги в строежа на мислите.
Косата ми побелялата като луна свети,
но не облякох одеждите
на разни религии свети.
По същество, съвест, по душа пиша.
Понякога ласките ти
носят следи и от нокти.
Но дано не вземеш очите ми,
за да видя, как ще подредиш,
между белите страници на душата си
хаоса на моите дни.
Не пестих огнивото.
Ти си черна мида, родена в стихия
под грубата черупка на дните –
светещ бисер.
С две очи и сърце ще успея ли
да те обгърна, моя, Вселено?
И като хлебно зърно в теб да покълна.
ДИМИТЪР ПАНАЙОТОВ
Член на ЛК“ Асен Разцветников“ от 1960 година.
Пише лирика, епос, хумор и сатира, стихове и проза. Негова пантомимична пиеса е играна на софийска сцена. Лауреа̀т на VI-тия фестивал на художествената самодейност през 1984 година.
Председател на ЛК от 2000 до 2019 година.
РОЗА
Становете мълчат. В просторната зала е тихо. Тук, където всеки ден безспир се чува ритмичното тракане на машините, днес е настъпила тишина.
В общежитието също е тихо. Неделя е. Младите тъкачки отдавна са излезли на разходка.
Роза е единствената, която остана. Не ѝ се излизаше. Нищо в нея не напомняше прежната Роза. Очите ѝ нявга свежи и хубави сега приличат на две черни, мастилени петна, в които се отразяват минали мъки и страдания.
Тя дойде тук много отдавна. Беше млада. Толкова млада, че никой не вярваше, когато си кажеше годините. Роза беше хубава. Радваше се на безгрижна младост… Някога… Отдавна…
На Роза ѝ се струваше, че всичко това е сън…Болезнена мисъл се върти вътре в душата ѝ…Боде я… Смътно изникват трепети на всичко изживяно. Времето е погълнало в глъбините си много тайни…Сега тези спомени като изпепелен, тлеещ въглен горят мозъка ѝ…
Тя седи полулегнала на кревата и с часове гледа през отворения прозорец, големия къс ясно, синьо небе.
От някъде долитат звуци на акордеон, но Роза нищо не чува…Тя гледа далеч назад в изминалите години и бавно прелиства страниците на своя живот…
Слънчев, пролетен ден. Топлите лъчи жадно пият бисерните капки по тревата и листата на дърветата. Роза върви сред поляната осеяна със здравец. Моминското ѝ тяло потръпва от първите тръпки на пролетта и любовта. Далече горе в синьото небе плуват малки, раздърпани облачета. От тук се вижда цялото село. Ето там долу е тяхната къща с лозовите чардаци. На Роза се струваше, че и сега, ако протегне ръка ще ги докосне. Очите ѝ се изморяват от взиране…После се заравя в мисълта си…Спомня си хубави неща и се усмихва… „ Роза, мило, мое момиче! Аз те любя! Обичам те! Ти ще дойдеш с мен! Ще те чакам тази нощ! „
Роза не мисли дълго. За нея на света беше само той. Черният му поглед я изгаряше…А устните му? Тези хубаво очертани, чувствени устни я зовяха: “ Ела! Ела!“
Нощ–тъмна, беззвездна, разстилаше черна мантия над заспалата земя. Далечни светкавици пробляскваха по черното небе. Всичко спеше, когато Роза тихо прекрачи пътната врата. Нощта я приюти в черните си пазви и я понесе далеч към неизвестното. Тичаше като в сън. Усети как едри капки започнаха да падат по сгорещеното ѝ лице.
Прималяла усети две здрави ръце да я сграбчват в тъмнината и жадни, горещи устни да се впиват в нейните…
Заредиха се светли, хубави дни. Тя мислеше, че слънцето вечно ще свети над нейния безоблачен хоризонт.
Един ден разбра целия ужас на своята постъпка. Разбра, че не би могла да вдъхне любов в този, когото обичаше…
Една нощ, когато дъждът тихо ромолеше по стъклата на прозорците и клоните на дърветата стенеха жално, сякаш молеха за милост, Роза се събуди. Нощната лампа хвърляше зеленикава светлина наоколо. Студени тръпки побиха тялото ѝ. Някаква, невидима, корава ръка стискаше младото ѝ сърце. Утрото я завари сама, застинала в ням ужас с блуждаещи в пространството очи, а там на нощното шкафче до нея, стоеше къс хартия, от който лъхаше целия ужас на страданието ѝ:“… Роза, обичам я…Не мога без нея…Отивам…Прости ми!“
През една студена, зимна нощ Роза крачеше по пустия, заснежен път към родното си село. В измалелите си ръце стискаше своята, малка рожба. С премръзнали, треперещи нозе премина покрития със сняг двор.
- Мамо! Татко! Родители!
Отговори ѝ тънкият, студен вятър, който свиреше леден валс в керемидите. Прозорците я гледаха с мъртви, празни очи…Роза разбра. Стисна детето към топлата си гръд и отново премина пътния праг. Глухи, сподавени ридания задавиха гърдите ѝ. Нощта отново я покри с черната си мантия…Вятърът заличаваше следите по рохкавия сняг.
Годините течаха една след друга като води на пълноводен поток. Животът вземаше своя дял. До гроба на родителите ѝ изникна прясното гробче на нейното дете…
Годините, минавайки течаха…
Сега Роза е уважавана и почитана. Под нейните сръчни ръце всеки ден излизат десетки метри бяло платно, в чиито нишки Роза е втъкала радостта и мъките на своята младост…
- Како, Розо! Како, Розо!
Старата тъкачка се сепна. В стаята ѝ бяха нахлули няколко млади работнички. Заедно с тях сякаш нахлу пролетта и младостта.
- Како, Розо! Взехме билети за кино. Ще дойдеш с нас колективно! Нали?
Роза стана. С топъл майчински поглед обгърна жизнерадостните момичета, в които младостта преливаше. Това са нейните ученички. От бригадата. Тя ги обичаше като дъщери. Беше предала своето умение, своята сръчност на тези млади ръце, из под чиито отмерени движения, утре ще потекат отново стотици метри плат.
Бяха решили да я изненадат. Роза се усмихна. След малко хората учудено се спираха да гледат по улицата една шумна компания от млади девойки заловени за ръце. Между тях вървеше възрастна жена с посребрени коси. Устните ѝ бяха полуотворени в лека, щастлива усмивка… В очите ѝ напираше влага, която топлият, пролетен вятър бързо изсушаваше…
ДОРА ЕФТИМОВА
Родена 1958 г. в град Варна. Живее в град Горна Оряховица и в град Варна. Работила е в социалната сфера и банковото дело.Член е на Литературен клуб ”Асен Разцветников” към НЧ”Напредък 1869”. От 2017 година е негов председател. Издала е поетичните книги: .„Желая да те има” 2008г.-„Фабер” В. Търново, .„По струните на моята любов” 2013г./съвместно с Ивелина Цветкова/- izdavam.com Плевен, „Любов в три величини” 2016г.- „Фабер” В. Търново, „От глъбините на моята душа” 2020г. – „Фабер” В. Търново.
Публикува в Интернет-сайтовете: „Откровения” и „Фейсбук”. Член на Конфедерацията на Българските Писатели – 2017г.
Нейни стихове са публикувани в алманаси на градовете: Горна Оряховица, Варна, Кула/Видинско/, Бяла, Ямбол – Тракийска Лира – 2015г. 2016г., Пловдив, алманах ”Маскарад”- Чикаго 2015 г., Руско -българския „Содружество ” гр.Уфа 2015г., Македоно – Български алманах 2016г., Алманах Международен Поетичен Фестивал Литературни Искри Гостивар – 2016, „Сръбско-български –/Песницки конкурс/2016г. и др.
Участва в национални и интернет конкурси, където е награждавана.
ТРЯБВАШЕ ЛИ
Трябваше ли, Господи? Трябваше ли?
Точно сега в разпъпила пролет,
със сняг да затрупаш цветя и треви,
и да прекъснеш птичия полет?
Но аз вярвам, Господи! Мъдър си!
И виждаш отгоре нашия хал.
В болести тънем и в злобни вражди,
а върху себе си хвърляме кал…
То, нашето-знам! Не се търпи!
И Ти не издържаш! Любящ баща!
От болка сърцето ти днес кърви,
а да се обичаме ни завеща!
И ето, Боже, срещу Благовец,
мръсотията посипа със сняг.
Урок ни даваш! Ти, благ Отец!
Върху бяло да започнем пак
Д-р ДОЧКА ВАСИЛЕВА
Родена 1955 година, лекар ендокринолог, живее в Горна Оряховица, работи в град Велико Търново. Пише поезия и проза. Публикува в интернет сайтовете Откровения, стихове БГ и в Блог БГ под псевдоним Довереница.
Има издадена една книга:“ Пътуване към обратната страна на вината“ 2011г. Участие в поетичен сборник „Приятели в поезията – 3“ 2013г., в годишен литературен алманах за град Ловеч “Ехо от Мелта“ 2014г. Съучастие в международните сборници на Еврочикаго „Черга пъстроцветна“ 2016 г. и „ Часовниковата кула“ 2017г., както и в периодичните сборници и алманаси на ЛК“ Асен Разцветников“, при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица. Има награди от литературни конкурси, публикации в централни и местни издания. През 2020 година излезе книгата ѝ с разкази “ Думи зад оградата“.
НЕ СЕ ПРОДАВА!
Продава се! Продава се! Продава се!
Крещят табелките пред сгърчените къщи.
Нахалните лозници на забравата
дори гнездото щърково обгръщат.
Ни зверове, ни птици. Само вятърът
разтваря порти и премита дворове.
Дано разкъса някой тишината им,
че място има, но ги няма хората.
Копривата цветята е притиснала
и плочника, и спомена за стъпките.
От юг не се завръщат вече птиците.
Реди шосето – некролозни стълбове…
Трева покрива гробищните кръстове
и имена и дати заличава…
И чуваш само шепота на мъртвите:
– Не се продава! Не! Не се продава!
ДЯНКО МАДЕМОВ
Роден през 1954 година в село Долни Бакойци, сега квартал на Габрово. Завършва Национална Априловска гимназия и бившия Полувисш медицински институт във Велико Търново, специалност медицински фелдшер. Работи дълги години по специалността си в селското здравеопазване, а в момента в Търновската психиатрия.
Всестранен талант-свири на различни музикални инструменти, прави аранжименти и ръководи няколко певчески групи за изворен и обработен фолклор. Участва като артист – самодеец в селски читалищни театри и пише театрални пиеси. Две от тях са играни и наградени за драматургия:
„ Малка любовна драма“ и комедията:“ Лудница“.
Публикува разкази в сайт :“ Откровения“.
„ Нещата от живота“, 2020 е първата му книга, в която чрез забавни, житейски истории се опитва да намери отговор на вечните въпроси за същността и смисъла на човешкия живот, за отношенията и противоречията между хората.
НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА
Когато бях малък, на Бакойците живееше една баба Бона. Беше прочута най-вече със своята свидливост.
През зимата, баба Бона режеше парцали, после ги пресукваше, намотаваше ги на гранчета с помощта на мотовилка и ги занасяше да ги боядисат в ярки цветове.
През лятото сглобяваше стан, запретваше ръкави и започваше да тъче шарени черги.
Аз ходех да ѝ суча масури. Тази работа ми доставяше голямо удоволствие. А и нашите бяха доволни, че не се скитам по улиците със селските гаменарии и ще се науча на труд. Особено ми беше приятно да наблюдавам как баба Бона изработваше шарките–ред след ред. Някои шарки ставаха, толкова весели, че ме караха да подскачам от радост! Други пък ме правеха тъжен… Попитах баба Бона не може ли да слага само весели шарки.
– Не може–каза тя.– Шарките на чергата са като нещата от живота. Понякога са тъжни, друг път са весели. Редуват се. Но тъжните неща са по-много. Веселите са по-малко–затова толкоз им се радваме.
В края на лятото, когато изтъка всички черги, баба Бона ме повика и рече:
– Дече, ти много ми помага това лято, затова сега искам да ти се отплатя. Вземи тези орехи и да си жив и здрав! И догодина пак да дойдеш!
После ми смигна заговорнически и ме изпрати до портата.
Вървях към къщи и стисках в шепа трите ореха. Имаше нещо потайно в тази работа! Бях сигурен, че тези орехи са вълшебни. Представях си, че когато счупя първия от тях–от него ще излезе златна колесница… От втория сигурно ще потече несметно богатство… За третия–моята фантазия нищо не подсказваше. Затова нямах търпение да се прибера в къщи, за да видя какво има в орехите–особено в третия!
Първият беше черен отвътре.
Вторият–също …
Третият, обаче… Е, поне ядката му беше здрава! Извадих я внимателно, сложих я на масата и потънах в дълбок размисъл за нещата от живота. Най-трудният въпрос пред мен беше как да разделя тази ядка на пет равни части–толкова бяха членовете на семейството ми и исках да ги почерпя–все пак това беше първата ми заплата!
ЕМИЛ ПОПОВ
Роден в село Драганово на 3 март 1936 година. Член на ЛК“ Асен Разцветников“. Работил като учител в ТМТ“ Хараламби Стоянов“ и директор на ЕСПУ“ Георги Измирлиев“. Издал стихосбирките: “ Откровения“, „ Житейски пътища“, „ Незагаснала жарава“ и „ Срещи с времето“. Пише предимно сатира и интимна лирика.
ВРЕМЕ ЗА ОБЕДИНЕНИЕ
Пристигна пролет две хиляди и двайсет
с корона вирус–Ковид деветнайсет.
Дали е Боже наказание
или природно изпитание?
Напразно всеки мислено се пита,
макар на отговор да не разчита.
В началото по-стари пророкуват,
че те от вируса не се страхуват.
И тоз е пътник като всеки друг,
навярно спрял за малко тук
с хрема, с кашлица да ни изплаши,
да вдигнем пълни чаените чаши,
но не от чая става им горещо,
а чуват :“ Трябва да се действа спешно,
че вече не е епидемия-
превърнала се е в пандемия!“
За коментари хора не остават–
в дома си бързо всеки се спасява.
Невидимият страх мобилизира.
Човек разбира как да реагира.
Не е момент за разделение,
а време за обединение.
Единни, мощни силите да са-
в борбата със Корона вируса!
ИВЕЛИНА ЦВЕТКОВА
Родена на 13.01.1976г. в гр. Велико Търново. Завършила е в ЮзУ „Неофит Рилски“, град Благоевград, специалност „Педагогика на обучението по техника и технологии“. Първата ѝ издадена стихосбирка е „Обърнато небе“ (2012). След нея следват „В прегръдките на сезоните“, „С чадърче от глухарче“ ,„По струните на моята любов“ (съвместно с Дора Ефтимова), „Къща за птици“, „Под тъжното око на Господ“, „Мастилени приказки“, „Сладкарничка за бъдеще“ , „С форма на геврече“ , както и приказки в рими за деца „Училище в гората“ и „Весела въртележка“. Нейни стихотворения са публикувани в български и международни сборници.
Награждавана в национални и международни конкурси: първа награда в „Искри над Бяла“ – 2016г., първа награда в XIV-ти национален поетичен конкурс „Любовта…“ 2014г. град Враца, първа награда в националния конкурс „Никола Й. Вапцаров“ 2020г., първа награда в поетичния конкурс „Пролет моя“ 2016г. и много други.
Главен редактор и управител на Издателска къща „Многоточие“.
НАВЯРНО И КОМИНИТЕ ЩЕ СВЕТЯТ
Страхът е като малка нощна стълба,
когато дъждовете плисват вятър,
и искаш да извикаш някак твърдо –
така, че да си спомниш що е лято.
Един коминочистач е там, отгоре.
Видя ли го? Без есен е в очите.
Докосва всеки облак и на воля
разхожда се, дори и из мъглите.
Не искам да продавам детелини,
намирам ги случайно с шепи пълни.
А дните ни приличат на комини –
със сажди, но сме в дом… И ще се стъмни,
след малко ли… Не знам, но ще е петък,
когато с бяла рокля ще минавам.
Навярно и комините ще светят…
Но нямам нищо за продаване.
ИЛИЯ ТИХОВ
Роден през 1936 година в село Драганово, горнооряховска околия в семейство на потомствени градинари. Завършва прогимназиалното си образование в родното си село. След това учи в механотехническата гимназия в град Горна Оряховица,. Служи във военноморски флот град Варна. Трудовият му стаж минава в Захарни заводи, Горна Оряховица. Обича литературата, историята, археологията, нумизматиката. Още като ученик пише реферати, кратка проза, стихове. Член е на ЛК“ Асен Разцветников“ при НЧ“ Напредък 1869“ град Горна Оряховица. Негови творби са публикувани във вестниците: “Трета възраст“, „Втора младост“, „Ретро“, „ Литературен глас“ и др.
ПЧЕЛА И МУХА
/басня/
Говорят мухата и пчелата,
коя какво прави
със своите нрави.
Защо едната е чиста и желана,
а другата мръсна и нежелана.
- Аз съм нахалната! –
бръмчи мухата. –
На хората досадната!
Хобот забивам!
Кръв изпивам!
На чуждий труд живея,
за мене-добре е!
Жужи пчелата:
- Аз карам с добрата.
Мед събирам,
от билките и цветята.
Моят труд е благодат
за стар и за млад!
Погледнете! Преценете!
Добрина вземете!
Кой каквото заслужава,
това да получава!
Надигна вик тълпата:
- Убийте мухата!
Да живее пчелата!
ИВАНОВА
КАТЯ ЦОНЧЕВА
(КОЗЛЕВА)
Фармацевт. Управител на дрогерия „ Лековита билка“.
Общественик. Родена на 9 юни 1947 година в село Джулюница,
Великотърновска област, но живее 72 години в град Горна Оряховица.
Издала е 11 книги за билките, 8 книги посветени, на професията и живота.
Написала 4000 стихотворения, разкази и фейлетони.не е участвала в литературни конкурси, но е изнасяла лекции на четири световни, медицински конгреси.
Катя Иванова:
„ Моите стихове са разговор с мисълта, писани са повечето през нощта, и този, които ги чете, ще разбере моето сърце – майчино, голямо, силно и безкрайно търпеливо!“
НАРОДНИТЕ БОРЦИ
Борците на народа не умират,
отиват в по–добър и светъл свят,
от високо продължават да ни гледат,
помагат ни и мислят си за нас!
Втори юни – обречен е на Ботев,
ден на безименни борци,
животът си пожертвали без страх,
любов и обич – оставили за нас!
Българите – здрави сме и силни,
но продаваме се лесно за пари,
легендите разказват – какви били сме,
и огласят с песни българските планини!
Години тачим втори юни,
пищи сирената, блести заря,
а ние живите стоим и чакаме
да подменят борци и имена!
Дали достатъчно сме благодарни?
В какъв народ превърнахме се днес?
Скрити и страхливо чакаме,
някой Ботев да слезе тук при нас!
Сами не можем, а сме все учèни,
с дипломи и вирната глава,
кому се перчим, за миг не мислим,
промяната е в нашите сърца!
Борците на народа не умират,
горе са – в по – светъл свят!
Всички те – проляли са кръвта си,
живот и младост – погубили за нас!
КРАСИМИРА КОЖУХАРОВА
Родена на 3 август 1950 в град София. Завършила е Полувисш институт за културно-просветни кадри, град Хасково, с профил музика. Работила е като артист – хорист в ДМТ“ Константин Кисимов“, град Велико Търново. Дълги години е живяла със семейството си в Испания като емигрант. Член на Литературния клуб от 2014 година.
Красимира Кожухарова:
„ Поезията, музиката и театърът са моето вдъхновение и стимул за творчество!“
ПАНДЕМИЯ
Нямам планове за утре.
Земята побеля от страх.
Тихо е…
Пандемия и пусто…
Излизането–забранено!
Слушам музика.
Броя прелитащите птици
и мечтая тайно за любов,
и приятелска десница…
Тихо е…
Излизането–забранено!
Пусти улици.
Лицата като маски.
Бягаме един от друг
и бяга надеждата от нас.
И слушам стари хитове,
и спомени въртя
над ретро снимки.
Тихо е…
Замръзнали щъркели
зъзнат в пролетния сняг.
Пред иконата се моля
и запалвам свещ:
“ Господи,
прости греховете наши!
Дай ни здраве
и мъдрост в пътя труден
към спасителния бряг!“
ЛИНА МАРИНИ
Творчески псевдоним на Николинка Маринова Енчева, доктор по филология. Автор на 14 поетични книги. Дата на раждане – 13.05.1946г. Награждавана на литературни конкурси в градовете: София, Шумен, Горна Оряховица, Лясковец и др. Последна издадена книга – ” На крилете на вярата”, изд. „Ивис”, В.Търново, 2019 година.
ДЯДО КРЪСТЬО СЪРМЕНОВ
Мой прадядо от село Самоводене. Бащата на баба Иванка. Беше ни подарил лика си. Сниман в позата на Бачо Киро.
Облечен като него в чер костюм, бяла риза и вратовръзка. Облакътен на облегалото на стола. Според мен приличаха си и в лицата. За мене беше Бачо Киро номер две. Тази снимка изчезна. Затова реших да го обрисувам с думи. Благороден по вид и дела. Неговият разум прозираше във всичко. Малък само пример:
Отивали в гората за дърва. Той и дъщеричката му Иванка. С волската кола, теглена от двата големи вола. По някое време напреде им се появило куче. Дядо Кръстьо спрял колата.
Замълчали всички. Когато кучето пресякло пътя и преминало от едната в другата гора, дядо Кръстьо дал знак за тръгване.
- Защо спря колата, тате? – запитала Иванка.
- Да се облекчат животните – рекъл Кръстьо.
Вкъщи, обаче, след като похапнали и си отпочинали, дядо Кръстьо не изтраял.
- Знаеш ли, Иванке, от къде се е появило кучето на
пътя ни в гората?
- От къде, тате?
- Ами то си беше вълк. Истински вълк.
- Защо не ни нападна, тате?
- Не е бил гладен, мисля аз. Пък и ние бяхме
хрисими и мълчаливи.
Ето ти и пример за разумно поведение. Такъв си е бил дядо Кръстьо във всичко.
Кротък, мъдър, разсъдителен. Нямаше добър край животът му.
Но за това друг път, на друго място.
Мир на праха му! Светла му памет!
МАРИКА. МАРКОС
Казвам се Марийка Костова. МАРИКА. МАРКОС е моят литературен псевдоним. По професия съм учителка по български език и литература, вече пенсионерка. Членувам в ЛК „Асен Разцветников“ към Читалище „Напредък-1869“ град Горна Оряховица от 2007 година и в новосъздадения през 2020 година Арт Клуб“ Гайтани“, към НЧ“ Иван Вазов“, село Първомайци. Пиша стихове и проза. Имам издадени 5 стихосбирки: „Душата на жена“ 2000 г. „Живот – съществително име“ 2006 „Песента на Времето“ 2012 г. „Светът е гара,“2015 г. „Познай кой съм аз!“ 2020 г.
МОРСКО УТРО
Морето спи. Все още спи.
Сънливо плискат се вълни,
протягат се, брега прегръщат
и пак назад в съня се връщат.
На изток бавно просветлява.
Денят се ражда. Засиява
на Слънцето лъчистата корона
над хоризонта, над вода и хора.
Събужда се морето. И полека
по слънчевата бляскава пътека
пристъпва Утрото засмяно,
понесло делника на силно рамо.
Издува алените си платна
на Слънчо корабът и ето на-
в безбрежната небесна синева
небрежно-царствено отплава.
А позлатените води
размятат бухнали коси
и със скалите на брега
флиртуват чак до през нощта.
МАРИОЛА ТОМОВА
Аз, Мариола Томова съм родена на 1 декември 1954 година в град Разград.
Градът, в който моят баща пръв прокарва производството на антибиотици и съм много горда от този факт. Хиляди живота биват спасени. По-късно семейството ми се премества да живее в град Горна Оряховица, където уча в първо основно училище“Иван Вазов“ и ПГ “ Георги Измирлиев“. Горда съм и благодарна на добрите си учители! Поклон!
В момента семейството ми се занимава с отглеждането на цветя и живеем всред красота. Провокация е за мен да се гмурна в хубавия свят на поезията.
Имам издадена една стихосбирка: “ С любов низани зрънца на броеница“. Мои стихове са публикувани в пресата.
През годините съм получавала грамоти и похвали за участие в литературни конкурси. Членувам в литературен клуб „Асен Разцветников“ от 2006 година и творя с много обич!
Благодарност към колегите за вдъхновението и подкрепата!
НАЧАЛО В БЕЗКРАЯ
Време! Уморих се от твоите дълги пътища!
Уморих се от твоите уроци несвършващи…
И все за последно с мен танцуваш,
сякаш не за последно, ми даваш кураж.
Време! Опих се от твоята препълнена стомна!
Всичките капки превръщах в най-скъп спомен!
С теб тичах на воля-косите развявах,
п за заблуда в безкрайността ти повярвах!
Грееш ме отново до прага на моята къща,
по-силна от всякога да се завръщам…
НИКОЛА МАНЕВ
Роден на 03.09.1949 година в село Драганово- селото на поетите. Основно образование получава в град Братислава (Словакия). Висше образование завършва през 1972 година в град София. Работи в системата на БДЖ като ръководител движение. От 2010 година е пенсионер. Член на ЛК“ Асен Разцветников“ към НЧ“ Напредък 1869“ , град Горна Оряховица от 2004 година.
Има издадени две стихосбирки: “Горчива захар“ и „ Живите мъртъвци на България“ 2010 година.
КОПНЕЖ
Очите ти влажни обичам да гледам.
Косите да галя със своите ръце,
и сгушена в мене да чувствам как бие,
невинното твое, горещо сърце.
Всичко, което ми трябва в живота,
аз го намирам в теб, разбери!
Не искам да бъдеш ти, никога мрачна,
горчиви са вярвам твоите сълзи.
Събуждам се нощем и сядам в леглото,
за тебе си мисля. Как ли си ти?
Готов съм във мрака към тебе да тръгна,
а вън продължава дъждът да вали.
Това ме не плаши, ни бурите снежни,
копнея да чуя отново гласа.
Лицето ти с пръсти едва да докосна,
с нектар да напълни се моята душа.
И ето, пред тебе съм мокър, изкалян,
измръзнал от студ и от вятър студен.
Видях те. Целунах. И тръгвам обратно,
усещам как сгрява се нещо във мен.
НИКОЛИНКА СТОЯНОВА
Родена съм на 19.12.1949 година в село Алеково, Свищовско. Основно и средно образование завърших в родното ми село, По – късно завърших учителски институт в град Плевен, специалност“ Математика, физика и пеене“. Завършила съм висше икономическо образование със специалност „ Изчислителна техника“. До 1990 година работих в икономиката, но промените наложиха завръщането ми към педагогиката, където мисля, че е истинското ми призвание в живота. По думите на мой ученик, аз съм като Индиана Джоунс, но не търся кивота, а добрите хора. Благодаря на Бога за всички добри хора и приятели край мен в добро и лошо. Представям ви откъс от повестта за деца и възрастни от 8 до 88 години: „ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ТАВАНА (НА УЧИЛИЩЕТО) „
Епизод 2 – „ Камбанката“ Втори ден
Беше мързелив късен следобед. Горещото августовско слънце караше въздуха да трепти. Мараня е, та чак главата на кучето Гого прегря от жегата и разни натрапчиви, неприятни мисли се завъртяха около нея. Гого разтръска глава, така че ушите му се залюляха като езици на камбани.
- Бони, бързо при мен! Мързеланко, докъде
стигна с търсенето на бележника?
- Ами, Гого, много силно пече слънцето. Аз
сега съм на сянка! – измяука котаракът Бони.
- Отварям ти вратата за навън и бегом на
тавана на училището! Ясно ли казах?- Освен силен лай кучето имаше и големи зъби.
- М-да! Добре, де! Добре! Тръгвам!
отговори Бони. И тръгна Бони към тавана на училището като се промъкваше от сянка на сянка. Беше си обещал, че няма да се върне у дома, докато не изпълни заданието.
Ето – вече е на тавана. Там в единия ъгъл имаше нахвърлени дъски, хартии и всякакви вехтории. Бони с хъс се хвърли натам и…Дръннн…Нещо се изтърхули и извънтя силно. Сърцето на Бони се сви от страх.
- Има ли някой тук? Кой си ти? – попита
котаракът.
- О, извинявам се! Прахолякът на времето
ме беше затиснал тъй, че едва дишах, но се събудих. Аз съм само една стара, пиринчена камбанка. Някога, когато бях нова, привиквах със звъна си сутрин децата за училище. Децата пораснаха. Имаха и те деца и аз сутрин пак ги виках за училище. Тогава малко хора имаха у дома си часовници. Чувствах се много необходима и отговорна за възпитанието на децата. Хората откриха електричеството и компютрите. Всеки вече знаеше точния час и аз станах излишна. Закачиха ме на тази греда на тавана. Потънах в мрачни и безнадеждни мисли за бъдещето си. Може да се спукам от мъка. Могат да ме хвърлят на боклука. Могат да ме откраднат и още какво ли не? И тогава карай – претопяват ме в парче метал и карай на песента ми! Искаш ли да ти попея? Бутни ме с лапичка да се търкулна още по пода и ще чуеш една от песничките ми! – плачеше и разказваше Камбанката пред уплашения котарак.
Песничка на Камбанката
Зън, зън, зън! Зън, зън, зън, зън!
Хей, дечица бързо вън!
Към школото каня аз
в този ден и в този час!
Там да учите добро,
да се пазите от зло!
Зън, зън, зън! Зън, зън, зън, зън!
Хей, дечица бързо вън!
- Много е хубава, тази твоя песничка! А
защо плачеш и разплакваш всички на тавана?– попита Бони.
- Ах, толкова съм нещастна и притеснена за
бъдещето си! Дали някой ще чуе пак тази моя песничка? – плачеше Камбанката.
- Не плачи!- започна да я успокоява
котаракът. – Аз имам приятел кучето Гого! То ме изпрати тук по своя работа, но разбирам, че по – важно е да се помогне на тебе! Ние с Гого ще се посъветваме с нашия стопанин. Той е учил в това училище, и сигурно ще си спомни за тебе и за твоята песничка! Могат да те занесат в детска градина и да каниш децата за закуска или за уроци! Там отново ще си щастлива и ще пееш песничката си! Отивам си за сега, но ти не се предавай на тъжни мисли и не плачи, за да не повредиш звънливия си глас! – продължи да я успокоява котаракът.
И така Бони се завърна у дома си с мокри от сълзи мустаци. Не можа да се скрие от зоркия поглед на Гого.
– Бони, ти да не си плакал за нещо? Я се стегни! Нали си мъж?
– А, не Гого! Аз съм само котарак, мъжки, но не и мъж! Пък и ако ти разкажа, какво видях, и чух на тавана и ти ще се разплачеш…
– Вярвам ти, Бони, но не ми разказвай нишо, само кажи с какво може да се помогне?
Гого и Бони репиха да споделят случката със стопанина си и да потърсят неговата помощ, когато си дойде…
Следва продължение…
ПЕПА ЛАЗАРОВА
Родена на 13.05.1945 година в град Горна Оряховица. С малки прекъсвания живее и работи в железничарския град. По професия е медицинска сестра. Работи в Районна болница град Горна Оряховица по разпределение, а по-късно в социалната сфера. Професионално се среща с много болка, мъка и самота. Те водят и до безсънни нощи, а болката в ляво ѝ остава трайно. Белият лист и химикалът през годините биват нейни добри приятели. Отразява преживяното и разказано в проза. Има публикации в местния и националния печат. Стиховете се появяват малко по-късно. По някои от тях е написана музика и се изпълняват като песни. Нейни стихове са включени в национални литературни сборници, Алманах 2 (автори на 21 век). Има участия в конкурси, където е получавала награди.
Членува в Литературен клуб „Асен Разцветников“, при Народно читалище „Напредък 1869“ град Горна Оряховица.
СРЕДНОЩНИ РАЗМИСЛИ
Отново дълга и безсънна нощ. Не спя.
Луната се усмихва на звездите.
Кого очаквам и защо –не знам?
Все чакам, търся, но свършиха мечтите.
Годините превалят ден след ден,
върти се колелото на живота.
Бодливи пътища, асфалт, паваж,
преминах боса и с обувки скъпи.
Ту весела, ту тъжна поживях,
и смях, и болка чувствах със сърцето.
Сега поскърцва милото и – хоп!
Задъхва се горкото в стръмнините.
И готвим се отново–аз и То,
посрещаме зората и деня,
изпращаме луната и звездите…
РАДКА ЦЕКОВА- РАДИ
Родена в село Горско Ново село, област Велико Търново на 25.08.1937 година. Има завършено полувисше медицинско образование. Работила в Общинска болница и ОДЗ „Радост” град Горна Оряховица. Членува от основаването му в литературна трупа „ Максим Горки” при читалище „Напредък” град Горна Оряховица, на която ТЛГ „Асен Разцветников” е приемник. След дългогодишно прекъсване, през 2013 година подновява членството си. Има публикувани стихотворения във в-к „Литературен глас“, град Стара Загора, в-к „Ретро” град София, в алманаси и сборници. Спечелила първа награда от литературен конкурс на БАС–град Горна Оряховица.
РАЯТ НА ЗЕМЯТА
Заблудено облаче се скита
в необятната небесна синева,
гледа любопитно към земята
и се пита: „Где ли съм сега?
Боже, колко е красиво долу!
Колко е зелено, пъстро, мораво,
планини, реки сребристи, хора
и море – като око отворено.
Може би е раят на земята,
щом усещам аромат на рози,
значи – тука, долу е България,
най-любимият ми край е този!
Ще се спусна като дъжд очакван
над градове, села, гори, поля
и ще бъда част от красотата
на тази щедра, българска земя!”
РАДОМИР ШОПОВ
Роден съм на 23.12. 1949 година в град Летница, област Ловеч. Завършил съм техникум по минна промишленост, град Перник и ПЖИ“ Тодор Каблешков“ София. Работих 30 години като локомотивен машинист, при депо Горна Оряховица. Мои творби са публикувани в месни и регионални издания.
БИТАК
Вървя всред кошера човешки,
самотен, малко тъжен,
търся обич, но не мога да намеря..
Продавачо, как се купува щастие?
За съвестта ми, колко ще дадеш?
За болката цената искам да открия…
Не виждам мъката, сълзите…
Кой тук продава вяра?
Кой ще си купи старост?
Търся посоката на пролетта…
Къде е щандът на зелената трева
и клоните разцъфнали?
Един продава Слънце,
но няма как да забоде цената…
Погледни до кофата с боклука,
в кашона – Бебчо някакъв се мъдри.
Проплаква тихо, маха със ръчички…
Защо ли никой не го взима?
А там на завет до стената
Месарят с ръце
до лактите запретнати,
раздава – късове… Големи.
Тук всичко се продава и купува –
култура, девственост, мечти,
какво ли не?
Богат пазар, а няма от къде,
Душа човешка да си купя…
СВЕТЛА БОГДАНОВА
Казвам се Светла Раднева Богданова. Живея в град Горна Оряховица. През тази година излезе четвъртата ми книга със стихове „По колелото на времето”.
Мои стихове са публикувани в поетични сборници, национални алманаси, в местния и централния печат.
ЗАХВЪРЛЕН ШЕПОТ в глуха тишина –
понякога си мисля, че ме няма,
и да изгреят хиляди слънца,
за мен ще бъдат зрителна измама.
Пътеката – покри я листопада,
а от мечтатели навън ръми.
И всеки е надянал маска,
пристъпва плах и мълчалив…
Ще ни посипе пухкавият сняг,
ще се затворим в топлата си стая,
за да дочакаме слънца, които
няма да са зрителна измама.
СТЕФАН МИТЕВ
Роден на 20 юли 1949 г., село Могилино(Русенска област). Художник–графика, масло, фирмопис. Музикант–синтезатор, акордеон, конги, пан-флейта, вокал. Член на СБП от 2002 г. Член на Международно сдружение „Сцена на духовността”, Плевен.
*Издадени книги: „Съвсем нашенски етюди” – сатира /„Дъх на ден” – стихове /„Ако заспи Бог” – стихове /„Вечерни таковости”- сатира, издателство ПИК-ВТ /„Око в рая” – разкази, изд. „Българска книжница”, София /„Аз сам вятъра, ти си реката” – лирика, изд. „Български писател”, София / „Разместени струни” – стихове, изд. „Български писател”/ „Безкраен танц” – роман, изд. „Български писател”/ „Не-бесни истории” – разкази, изд. „Весела Люцканова”, София / „Между брега и небесата”- тристишия, изд. „Фабер”, ВТ / „Врабци и други моржове“ – стихове и песни за деца, изд. Бълг. Писател. / „Вечният филм“ – разкази, изд. Фабер, ВТ.
МОРЕТО
Какво е морето? – моряка попитах.
той тихо отвърна ми: – моят живот,
вълни от полуда с дъха на звездите
след първия изгрев под първия грот.
Потрепващи устни, които целуват
писмото от другия край на света…
Случайният соранг, за който си струва
да хвърлиш зад борда стотина лета.
Любов недопита, по мъжки залязла,
среднощен запой, или утро след щорм.
Или вик на моряшка сиротица-майка
с въпрос безответен „О Боже, защо?!”
Морето ли? То е симфония в синьо,
велика и смела игра на въже.
Морето ли? То е магическо вино,
но пие се само от силни мъже.
СТЕФКА НИКОЛОВА
Родена съм в село Горско Ново село, област Велико Търново, община Златарица на
8 май 1946 г.
Началното и основното си образование завърших в родното си село. След това продължих обучението си в Политехническа гимназията „Георги Измирлиев“, град Горна Оряховица. Работила съм в „Захарни заводи“ АД град Горна Оряховица в Полиграфична база и във фирма „Универсал“ ООД като ел. монтьор.
Участвала съм 15 години в Ансамбъл за народни песни и танци „Сидер войвода“ като певица.
От 2011 година съм член на литературен клуб „Асен Разцветников“, към читалище „Напредък 1869“ град Горна Оряховица.
През 2016 година издадох първата си стихосбирка „Полет на душата“.
Имам участие в два юбилейни Алманаха на ЛК“ Асен Разцветников“ по повод 60-тата и 65-тата годишнина.
СЪЗЕРЦАНИЕ
Седя в кресло от цветни лъчи.
Затварям с ръка своите очи.
Хармония чака ме в музика и чистота,
за миг познавам вечността.
Аз връщам се във своята Родина.
Плавно потъвам в чудна глъбина.
Красиви са високите светове,
забравям за земното си битие.
Всичко прекрасно е у мен…
Небесата обгръщат ме в плен.
Чувам на Космоса песента
и се надсмивам над преходността.
В хармония от Истина и Красота,
познавам доброто съвършено в младостта.
Чувствам истинската радост и благодатта.
Разбирам тайнството на Любовта.
Музика космична в ушите ми звучи…
Сърцето ми огряват слънчеви лъчи.
Огрява ме сияйната зора,
но връщам се на майката Земя.
СТЕФКА ТОКМАКЧИЕВА
Родена на 13.03. 1943 година в град Горна Оряховица. Член на ЛК „Асен Разцветников” от 2000 година и негов секретар-касиер. Публикува в местния, областния и националния печат. Многократно е награждавана за своето творчество. Издала е осем поетични книги. Творбите ѝ са включени в поетични сборници и алманаси
ЗА ХРИСТО БОТЕВ
За Христо Ботев ми разказа баба,
за Ботев слушах със наслада,
че всяка година на втори юни –
стотици хора от страната,
поемат по стъпките на свободата.
Че човекът с Божието име –
възкръснал в паметници, стихове,
в имена на училища, улици и градове…
А най-вече в сърцата на хората добри!
Аз зная вече, че в нашата Родина–
по-верен син от него друг не ще да има!
За него песен пеем ний, децата
и портретите му кичим за отплата.
Щом за свободата падне някой в боя –
всички го обичат и славят героя!
Затова днес, ний благодарим
и портрета му с венци красим!
СТОЙКА ВАЛАЧЕВА
Моето име е Стойка Аврамова Валачева, но ме знаят Тотка Аврамова Илиева –Валачева. Родена съм на 22.11. 1943 година в село Добри дял, община Лясковец. Завърших средното си образование в „Техникум по зелено строителство“, град Пловдив..
От дете обичам музика, литература, поезия.
На 15.12.2001 година почина моята майка.. Навярно това беше духовно прозрение, от тогава и до днес.
Членувам в ЛК“ Асен Разцветников“, при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица от месец ноември 2014 година.
Преди Коледа на 2016 година излезе от печат първата ми стихосбирка:“Любов и спомени“, с продължение:“ Бащин дом“ 2017 година.
В този контекст преди време прочетох следното: “ Стиховете са камбанен звън от „купола“ на думите ни!“
МОЛИТВА
Отивам във храма знам, той е свещен.
Ти, кръстен си в него, щом си роден!
Душа си изливаш, ти, мислено там!
На Бога се молиш, дано си разбрал!
Молитва отправяш към него сега,
дано да помага на твоите дела!
Дано ни закриля, дано ни теши
и Бог да ни пази от много злини!
Свещичка запалваш, и молиш се ти,
а тази ти вяра, комай те крепи!
Неусетно минават, тъй дните, нелеки,
все търсещи, мислещи за далечни пътеки!
ЯВОР ПЕРФАНОВ
Казвам се Явор Перфанов. Автор съм на 4 сборника с къси разкази. Имам представяния на книгите си в различни градове в страната.
Гостувал съм в няколко телевизионни и радиопредавания.
Член съм на ЛК“ Асен Разцветников“, при НЧ“ Напредък 1869“, град Горна Оряховица и в новосъздадения през 2020 година Арт Клуб “Гайтани“, към НЧ“ Иван Вазов“, село Първомайци.
СПОДЕЛЕНИ РЕДОВЕ ОТ ЖИВОТА
Писателят Горан Буков беше поканен да представи своето творчество в родния си град. Отраснал в това малкото градче, той живееше и работеше далеч. Беше станал популярен с няколко издадени книги. Хората четяха и купуваха сборниците му. Творецът бе дошъл по – рано и пушеше на стъпалата пред читалището. Оглеждаше минаващите хора. Поглеждаше често към часовника си. Чувстваше се притеснен. Все пак за първи път щеше да се срещне с публика от своя град. Наближаваше уречения час. Хората, един по един, а след това и на групички влизаха в малката зала на читалището. Столовете бяха подредени и местата се запълниха бързо. Млада жена с папка в ръка погледна към публиката и каза:
-Добър вечер, дами и господа! За мен е чест да посрещна нашия гост тази вечер! Много от вас знаят кой е, но все пак ще ви го представя с няколко думи. Горан Буков. Писателят е роден в нашият град. Учил и живял тук много години. Това, може би е оказало влияние върху творчеството му? Има издадени две книги, сборници с къси разкази. Успехът му, според мен, а и критиката се дължи на това, че е искрен с читателите и споделя съкровените неща от живота на героите си. Той е тук, пред вас. Ако имате въпроси, сега може да му ги зададете.
Вратата се отвори и в залата влезе мъж на средна възраст, който навеждайки се мина пред публиката и стигна до последния ред, където спря. Настъпи тишина, която бе прекъсната от думите на Горан Буков:
– Добър вечер! Трудно е да говоря за творчеството си, но се надявам това мое представяне да се получи като непринуден разговор между вас и мен. Ако имате въпроси, очаквам ги!
Авторът гледаше към публиката. Откриваше познати лица. Може би сред тях имаше такива, които бяха дошли, защото искаха да видят как изглежда един успял човек след бурно минало. Много от тях го бяха виждали в състояния, от които би се срамувал всеки човек. И след запои, и след младежки свади и скандали.
Друга част от публиката бяха запознати с разказите му и искаха да си купят книга. Горан Буков бе изградил умение да разпознава скритите мисли на изглеждащите потайни хора.
– Господин Буков, истински хора ли са героите или измислени?
– А вие преживял ли сте тези истории или са плод на въображение?
– Имате ли жена в живота си и ако е така, коя е тя?
– Какво ще кажете за семейството си?
– Какво мислите за любовта?
Горан Буков отговаряше на всички въпроси. Гледаше над публиката. На това го бе научил познат актьор. Правеше го, за да не се притеснява. Отговаряше на въпросите на хората, а така дори изясняваше и неща, които досега не са му били ясни.
Представянето мина в приятелска обстановка и сравнително бързо. Две дами се изправиха и запътиха към писателя:
- Господин Буков, може ли да се снимаме, че трябва да тръгваме?
Сякаш дадоха знак, че беше настъпило време за снимки. А може би и част от хората бяха дошли само да се снимат с именития си съгражданин?
Нареждаха се до него. Снимаха се. Някои от тях си купуваха книгите. Отново се снимаха и си тръгваха.
Залата опустяваше с всяка минута. Горан Буков бе подпрял глава на едната си ръка и мислеше, че е сам, когато видя как един мъж се приближаваше до него.
Беше онзи същият, който закъсня. Мъж, на средна възраст. Облечен в стари, но чисти дрехи. Изглеждаше спретнат.
-Да се снимаме ли? – попита Горан Буков.
-О, не! – отговори непознатият мъж. – Аз не съм за снимане. Вижте ми ръцете, а и току що свърших работа, цял ден на слънцето, едва ли изглеждам много добре?
Човекът прехвърляше от едната в другата ръка прозрачна папка, а в нея, грижливо сгънат лист. Горан Буков го погледна. Мъжът, тихо каза:
– Аз се казвам Иван. Строител съм, но имам тук нещо написано. Исках просто някой да го прочете. Страхувам се да го споделя на колегите и познати, да не ми се присмеят. Сигурно и вие ще кажете, че не струва, но ми е от сърцето. И аз имам чувства, нищо, че мъкна по цял ден тежки камъни и вар.
Горан Буков взе листчето от непознатия мъж и прочете един единствен куплет. Толкова кратко беше това стихотворение:
“ Обичам те! Без теб не мога!
Страхувам се да не те изгубя.
Ако се случи, за мен ще е тревога,
и няма вече да се влюбя.“.
Умората, която се беше натрупала в Горан Буков, сякаш се изпари с прочитането на тези, толкова истинско написани думи. Той гледаше в очите Иван. Искаше да повярва, че е истински, а не някое привидение. Отдавна не беше срещал човек, с толкова чиста душа. А очите на непознатия мъж, с такава наивност очакваха отговора на писателя, толкова искаше някой да го разбере. Горан Буков протегна ръката си, хваната от Иван.
– Хубави са тези думи! – каза писателят. – Хубави са, защото са от сърцето ти, искрени и чисти. Няма я, онази фалшива помпозност и ненужна възвишеност. Ти просто обичаш и това ти стига., нали?
– Да! – отговори Иван. – Аз исках само да попитам, дали ви харесва?
-Хареса ми. Но сега може ли да ме изслушаш? Пиши, но не ставай поет или писател. Когато се отдадеш на това, ще платиш скъпо. Да, ще те харесват, може би, но ще си самотен. Добрите творци са тъжни хора. Ето сега аз вече преживявам твоята история. Сега ще я осмислям. Ще се натъжа, че хората не умеят да споделят и таят чувствата си като теб, в сърцето си. И хубаво правиш, че изливаш върху белия лист. Хайде, искаш ли са се снимаме?
Горан Буков извика жената, която бе започнала представянето. Тя направи няколко снимки. Сърцето му се бе стоплило. Отдавна не беше срещал човек, с толкова чиста душа.
Писателят събра книгите си, сложи ги в сака и тръгна сам в тъмната вечер. Сам, но с онова чувство на удовлетворение, когато човек знае, че има и други хора като него. Такива, за които чувствата не са отживелица, а начин на живот.
ЧИТАЛИЩЕ "НАПРЕДЪК 1869" 