Поетите от ТЛГ „Асен Разветников“ Галина Москова, Николинка Енчева, Валентин Ангелов, Димитър Панайотов и Дора Ефтимова спечилиха големите награди от Областния литературен конкурс „Цани Гинчев и Никола Козлев“ на тема „Будителите – вечен факел!

Поетите от ТЛГ „Асен Разветников“ Галина Москова, Николинка Енчева, Валентин Ангелов, Димитър Панайотов и Дора Ефтимова спечилиха големите награди от Областния литературен конкурс „Цани Гинчев и Никола Козлев“ на тема „Будителите – вечен факел!

Галина Москова – НАГРАДА НА ОБЛАСТНИЯ УПРАВИТЕЛ ЗА ПОЕЗИЯ за стихотворението „ДО КРЪВ И СЛЕД ПЕПЕЛ“ и ПЪРВА НАГРАДА  – ПРОЗА за ПЕТРОПАВЛОВСКАТА ОБИТЕЛ.;

Николинка Енчева – втора награда за поезия.;

Димитър Панайотов – втора награда за проза.;

Дора Ефтимова – трета награда за поезия – за стихотворението „ОГЪНЯ ВЕКОВЕН“

Валентин Ангелов – СПЕЦИАЛНА НАГРАДА НА КМЕТА НА ОБЩИНА ЛЯСКОВЕЦ за поезия.;

повече информация вижте тук

1-%d0%bd%d0%be%d0%b5%d0%bc%d0%b2%d1%80%d0%b8-%d0%bd%d0%b0%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%b6%d0%b4%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b5

 

%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%bc%d0%be%d1%82%d0%b0-%d0%b3%d0%b0%d0%bb%d1%8f

ДО КРЪВ И СЛЕД ПЕПЕЛ

Галина Москова

НАГРАДА НА ОБЛАСТНИЯ УПРАВИТЕЛ ЗА ПОЕЗИЯ

 

Посветено на 140 години

от избухването на Априлското въстание

Окови вековни от времето страшно

изгубили в нищото своя живот,

събрали в душите мигове свети,

камбани, мостове и духовен светлик.

И бури, отломки след катарзиса живи

отварят портали към земните дни.

Потича без думи олово коварно,

кърваво четмото в олтара лежи!

Тръгват напред народи велики

по пътя нелек след победния пир

и чезнат след време, остават вериги,

потомците техни молят за мир!

И лумват огньове, клади раздират,

земята стене след тропотен вик,

в недрата й крехки заравят телата,

плачат майки пред изгрева жив.

А там във небето ангели пеят,

псалми и песни за живите днес,

и мъртви се молят на чужди езици,

за мир и покой надлъж и нашир.

А в дланите малки е свита душата

и вяра покълва, търси живот.

Звезда ли изгрява след утрото първо

и слово потича ли свято за нас?

И вият вълчици пред света вероломен,

дават ни знак и търсим ний Бог.

Той е в сърцата, молете се хора!

Пламък догаря в изгорялата свещ!

Нека да търсим в нас Диогена!

На кръста разпънат синът ни Христос!

Девица зачева, Юда прогони.

Светът се събужда за мир и възход!

 

 

ПЕТРОПАВЛОВСКАТА ОБИТЕЛ

Галина Москова

ПЪРВА НАГРАДА  – ПРОЗА

Отново наближава пролетната ваканция, a  душата ми е  оня аромат на разцъфнали вишни и неузрели череши.

Слънчевите лъчи палаво навлизат в живота ми и този ден.

Протягам ръце и поглеждам през прозореца. Неописуема гледка, която обичам още от детството си. МАНАСТИРЪТ – ПЕТРОПАВЛОВСКИЯ МАНАСТИР.

Нещо трепва в душата ми и ме кара да се разсъня.

Време е за пътешествие. Защо не? Почивните дни се отразяват добре, особено, ако си решил да пообиколиш любимите си места за отдих. Решаваме и тръгваме цялото семейство.

Не е далеко някакви си 6 – 7 километра от дома, в който живея сега. А каква гледка само?

Обуваме туристическите обувки, вземаме раници с най – необходимото и потегляме. Пътят ни от Горна Оряховица до центъра на Лясковец е около 4 километра. За около 40 минути без да бързаме сме там. Горна Оряховица и Лясковец – два града свързани помежду си с тротоар. Каква прелест! А уханието на пролетта е незабравимо. Вървим бавно. Не бързаме. След нас и пред нас има хора. Все познати, а понякога и непознати, забързани, самотни, усмихнати, весели и …странни. Всеки със своите дертове. Болницата остава вдясно след нас. Минаваме табелка край на Горна Оряховица и след няколко метра ни посреща табелка „ Лясковец”.

Може би ще си кажете какво толкова? Но за мен е вълнуващо всеки път, когато се завръщам у дома.

Наближаваме бензиностанцията, а след около 50 метра ни посрещат първите къщи на Лясковец. Запазили своята колоритност и архитектура от преди 150 години. Има нови постройки. Главната улица  е обновена. Вървим по тротоара и събираме априлските лъчи на Слънцето. Кестените все още не са облекли зелената си премяна, но е красиво, все още пробуждащо се желание  за живот.

Минаваме край някогашната градска баня, вече превърната в коплекс. Наближаваме обновения център на града в ляво е сградата на общината, а в дясно малкия корпус на СУ” Максим Райкович”, НЧ”Напредък – 1870” и паметника на загиналите във войните.

Поднасяме цвете и мълчим. Тук са костите на загиналите и костите на моя пра – дядо. Лъчите ни докосват с усмивка. Продължаваме към парка с фонтаните. Вече са пуснати и песента им оглася града.

Поглеждаме към паметника на трите поколенията. Висок и строен, а пред тях истински оръдия. История, която не спира да пулсира в душата ми и усещам кръвта си във вените. Вляво остава втори корпус на моето училище. Да, моето! Тук съм учила, а сега работя и милея за родното и непреходното.

Уличката зад него продължава и ни показва пътя към дома по калдъръма.

Спираме до кладенеца на  Ланджов двор, където се намира единствения музей на балканите „ Музеят на градинарството и зеленчукопроизводството”. Пред самия музей има паметник на градинаря.

Историята помни градинарите и гурбетчиите. Малката врата е отворена и поглеждаме през нея. Посреща ни обширния двор и водното колело, чимширите и цъфналите пролетни цветя.

*”Още през XVIII век местните хора първи в границите на Османската империя започнали да се занимават с производството на зеленчуци – картофи, домати, бамя, тиквички, грах, патладжан, моркови, чушки. Въпреки недоверието и недоумението на сънародниците си, те бързо намерили пазар на своята продукция в Европа и положили началото на българското зеленчукопроизводство. Много лясковски градинари са работили в чужбина.

Общата експозиционна площ е около 500 кв. м. Тя включва две зали и външен навес. В градината е монтиран в естествена големина дървен градинарски долап за поливане. Вътрешната експозиция включва богат веществен и документален материал, знамена на градинарски дружества от Лясковец и околните села, дрехи и ювелирни предмети, донесени от чужбина, валута от държавите, в които са работили лясковчани, снимки, показващи градинарския труд, оригинална тематична литература, чиито автори са лясковчани и т.н.

Гипсовият макет на бахча (зеленчукова градина) ни дава най-точна представа за организирането, за оборудването, за начина на работа и разпределение на дейностите в една зеленчукова градина. В музея могат да се видят повече от 600 оригинални предмети.”

Да ! Свидно е!

Продължаваме разходката си по калдъръмената улица”Петър Караминчев”, която ни отвежда до стадиона, а край него пътя води до манастирската обител. Избираме по – пряк път по стъпалата в ляво и минаваме край открития басейн,  който все още се подготвя за летния сезон.  Продължаваме край малката хижа, а непосредствено над нея е и комплекс” Лесопарка”, чудесно място за отдих и забавления.  Продължаваме по асфалтирания път с много завои и уникална природа. Наближаваме и летовището, в което отсядат много туристи. Изкачваме се още нагоре и след последния завой пред нас се открива чудна гледка. Манастирът ”Свети Петър и Павел”. Зад нас остава гората, а зад нея има сцена, на която всяка година се провеждат традиционни надпявания на изпълнители от цяла България. Българския фолклор!  Тази незабравима магия от песни, танци и музика, която докосва и те кара да отново и отново да се прераждаш там на сцената под ярките лъчи на Слънцето и аромата на гората! Не случайно Любен Каравелов я възпява в стихове.

**”Хубава си, моя горо…

 

Хубава си, моя горо,

миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

само скръб и жалост:

 

който веднъж те погледне,

 той вечно жалее,

че не може под твоите

сенки да изтлее,

 

а комуто стане нужда

 веч да те остави,

той не може, дорде е жив,

да те заборави.

 

Хубава си, моя горо,

миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

 само скръб и жалост,

 

твойте буки и дъбове,

 твойте шуми гъсти

и цветята, и водите,

агнетата тлъсти,

 

и божурът, и тревите,

 и твойта прохлада,

всичко, казвам, понякогаш

като куршум пада

 

на сърцето, което е

всякогаш готово

да поплаче, кога види

в природата ново,

 

кога види как пролетта

старостта изпраща

и под студът, и под снегьт

живот се захваща.”

 

Поемаме си дъх и отпиваме вода от осветената чешма. Вече сме пред тежките порти на свещеното място.

Пътеките в манастира са циментирани, а градинките с цветя и райграс несравними! А надвисналите асми? Тук има асма на повече от 150 години.

Много може да се разказва за тази светиня. Божествено е! Тя се намира близо до град Лясковец. ***”Манастирът се извисява на висок хълм над самия град. Известен е още с името Лясковски манастир. Той е един от четиринайдесетте манастира в околностите на Велико Търново, които са построени по време на Второто българско царство. Основан е в началото на 10 век върху развалините на стара римска крепост от 2 век от новата ера. Манастирът е бил покровителстван от българските царе Александър и Иван Шишман.

Манастирът дава своя принос и в национално освободителните борби на населението от този край. Той е сборен пункт на три въстания за освобождението от турско робство. През 1700 г от Петропавловския манастир потегля Мариното въстание. През 1856 година с благословията на манастирските братя от тук тръгва четата на дядо Никола, заедно с девет души въстаници от Лясковец. През 1862 година манастирът е сборно място на бунтовниците на хаджи Ставревата буна.

Тук намират подслон и закрила Васил Левски, Матей Преображенски, Георги Измирлиев, Иван Семерджиев, Стефан Пешев и други изтъкнати апостоли и революционери. През 1874 година тук е открито първото Богословско училище в България директор Недю Жеков.

След Освобождението манастирът прераства в духовна семинария с ректор Васил Друмев, която просъществува до 1886 година. Реставриран и възстановен като цялостен архитектурен комплекс, днес Петропавловския манастир е не само действаща обител, но и ценен културно-исторически обект, един от значимите паметници на нашето духовно наследство. Манастирът е един от най-добре запазените манастири от това време, за което е допринася неговата недостъпност. Извисен над високите скали на Арбанашкото плато, манастирът и особено неговата камбанария се открояват забележимо на хоризонта”.

Вратите на църквата са отворени и влизаме да си запалим свещичка за здраве, да почетем мъртвите и да се помолим. Тишината е неповторима, а енергията божествена. Затваряш очи и усещаш пречистващата сила на Вселената…Тук времето спира и оставаш без дъх.

Излизаме и се отправяме към панорамната тераса, която разкрива прекрасна гледка към Дунавската равнина. Приближаваме бавно и внимателно към скалите хванати за ръце.

От тук се вижда и родния ми град. Търся с поглед познати места от моето детство.  Същите са непроменени с годините. Началните училища ” Никола Козлев „ и „ Цани Гинчев”, СУ” Максим Райкович” и моя роден дом, там където съм родена и израснала със сплетени, руси плитки. От тук се вижда само малка част от покрива му и вишните. Омагьосващо и неповторимо, неописуемо.

Виждам и прозореца, от който всяка сутрин поглеждам към манастира.

Гледката ме вдъхновява и чувствата се сливат с мисълта ми, която излива своята песен в стихотворенията ми:

„Роден край” и  „ Лясковец”

 

РОДЕН КРАЙ

 

И пак се будя неспокойна  в този град  от векове .

И пак пристъпвам по жарава  с премръзнали от времето нозе.

Кръвта ми е планински  ручей   не спира да пулсира, а звъни.

Душата ми като камбана  отеква сред родните гори.

 

Калдъръмите ме пак примамват  и стъпвам аз  щастлива у дома.

Под стряхата ,под майчината сянка   покой намирам и боли…

Че времето отминало е като  вятър,  като песента на славей с любовта,

че виното пенливо отлежава и в бъчвите не спира да кипи,

 

че словото навеки ще отеква  в сърцата ни, след нас дори,

че мир ще има за децата,  за нашите нестихващи мечти.

Ще бъде светло и просторно.  Ще се завръщаме отново призори.

Дори  сред хиляди комети при тебе, роден край ще се завръщаме…Нали?

 

 

 

 

ЛЯСКОВЕЦ

 

В този град от вековете

съграден от нашите деди,

събуждат се отново боговете,

дарили нова песен във зори.

 

В този град с обител манастирска,

тайни крила толкова лета,

закрила търсили, намерили опора,

чеда родени през тези времена.
И Левски тука е отсядал,

събирал чети и борци,

за народа си е страдал,

достойно пътя му да продължим!

 

Духовна святост, вяра и надежда,

събирана за нас сега!

Трудния им път да продължим!

На дедите родни –

дълбоко да се поклоним!

 

След това божествено докосване се чувствам като птица на крилете на вятъра, преродена и истинска. Благодарна съм, че съм частица от моята Родина и горда с българската история!

 

Бележка:  Текстът отбелязан с:

* е част от историята на Музея на градинарството.

** Любен  Каравелов” Хубава си моя, горо…”

*** Част от историята на Петропавловската обител.

%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%bc%d0%be%d1%82%d0%b0-%d0%b2%d0%b0%d0%bb%d1%8c%d0%be

 

БЪЛГАРИ

Валентин Ангелов

 

СПЕЦИАЛНА НАГРАДА

НА КМЕТА НА ОБЩИНА ЛЯСКОВЕЦ

 

Аз чувам непринудения мрак

как влачи епохалното си бреме

и свил юмруци  в своя кръговрат,

как сее героичното си семе.

Облечен в силуета на монах

или пък със скиптър царствен е обречен,

той крачи в своите истини и гняв,

царувайки в царство на предтеча.

В сакрален обред дири своя бряг

и пее до възхвала тъй далечен,

със словото на новия си свят,

с молитвите на новото си време.

И с тази светлина от лунен бяг

съблича порицаната си леност.

възторжен, възмутимо осъзнат

гравира непорочната си вечност.

И в лоното на своя златен век,

той пие неугасналата вяра,

и с призива на новия човек,

на българите, българското дава.

И бликват като магма от върха

и Кочо, и Боряна и Андрешко,

на Шипка Вазов пее от душа

за героизма нечовешки.

А Ботев в своя ведър хоризонт

не жали воля, гняв и капки младост,

Вапцаров пък умира със поклон

без страх пролива кръв, погубва младост.

За Левски няма вече две слова,

Апостолът е чист като въздишка,

възседнал тоз живот и стремена

за всенародната болежка.

На край възкликва от метоха сам,

Паисий горд в своя оптимизъм,

че тоз народ свободен е голям

и всичко в тях е плод на героизъм!

14937151_1252941088103950_659441245_n

ОГЪНЯ ВЕКОВЕН  – наградено с трета награда
“ Вятър ечи, Балкан стене….”
Добри Чинтулов

Ти чуваш ли онзи дивен вятър,
дошъл при нас през вековете?
На сърцето в здравия шатър,
той нахлу и всичко помете.
И нека тази буйна хала
робското у нас пречупи!
Да събуди съвестта заспала
и клоните гнили да счупи!
Защото не може народ велик,
с пламенни борци и идеали
да изгуби и памет, и лик,
а днес – „кучета го яли”!
Защото от конската опашка
на Аспарух, през ханове…царе,
през водачи със сила юнашка,
дошло е време да се разбере
на Паисий огненото слово –
да пазим до гроба род и език!
А на Левски заветът –тежко олово,
за свобода зове и пази като щит!..
И горят в историята ни огньове,
запалени от будители безчет.
Факлите наши и днес са готови,
огъня вековен да предадат напред !

И нека гордо, като в онова време,
да викнем: „Вятър ечи, Балкан стене!..”

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: